СМЪРТТА НА ПОЕТА

Георги Борисов

web

Преди седмица^* в една ледена барака на малашевските гробища беше опят поетът Георги Рупчев. Бараката бе с нисък плосък таван и стени от талашит, опасани с черен кабел. В дъното зад ковчега петима старци на дървени столчета се силеха да изобразят църковен хор. Рупчев беше от малкото български поети, които живееха изцяло в музиката, и единственият, превел в стихове книга от Библията - Песните на Соломон. Сега трябваше да изтърпи - за последен път вече и с вкочанена челюст - поредния нескопосен речитатив. Между снимката му, опряна на ковчега, и скупчените в ъгъла на бараката поети и негови връстници светеше тънък, но достатъчно широк да побере всички ни полумесец. Навън, пристъпвайки от крак на крак, се трупаха закъснелите. Малцина прекрачиха. Прикован от години на легло, с премазани от безмилостната болест крайници, Рупчев ни беше изпреварил отново. Наричаха го “поета на поколението”, покълнало в сянката на силните на деня, но той беше дете на нощта и я делеше със слабите. Преплувал световния океан, Рупчев скачи в поезията си миналото с бъдещето, единия с другия край на Европа - далече преди още да влезем в нея. Събра в кухничката си Христос и Мария, Прокофиев и Джон Ленън, Димчо и Яворов. Сега лежеше по гръб на дъното, “проникнал в третото убежище на красотата”... Нямаше нито венци, нито дори случаен пратеник на творчески съюз или ново движение. В предсърдието на зимата, състарена от глад и страх за живот, оглупяла и вцепенена от взиране в чудото България отново губеше - без да знае, без да оплаче - един от най-светлите си мъченици.

После дойде ред на катафалката и на стихотворението “Войската на победените”. Подминахме усуканите с жилава трева панелни гробове, пресякохме моста над мътната като отходен канал Суха река и опряхме жп линията. Вятърът режеше до кост, влак не се задаваше. Вместо това чухме нещо като полушепот: “Музиката, изчакайте музиката...” и замръзнахме в тишината. Изведнъж някой до мен изхърка, сякаш го колеха, и се стовари възнак в тревата. Множеството се изпружи в епилептичен гърч и раздвои - между отворения гроб и подкосения мъж. В настаналата суматоха зърнах как ловко гробарите хлъзнаха ковчега и утъпкаха гроба и как, махайки с ръка, насреща им тичаше момче с касетофон. “Спокойно, тук е пълно с лекари!” - не спираше да повтаря друг до мен, после вятърът се усили, забуча като влак и прегази Реквиема на Моцарт. Прескачайки гробовете, без някому да е вече потребно, множеството се пръсна, сбра се отново на двойки по пътя и тогава дочух - съвсем ясно и точно дочух - изтънелия като дух глас на Георги Рупчев:

Тъй своите огньове приковават
навеки прикованите,
прости ми, всичко беше незначително.

БЕЛЕЖКИ

* Георги Рупчев умира на 28.11.2001 г. (бел. ред.). [обратно]

© Георги Борисов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 05.02.2005, № 2 (63)

Други публикации:
Георги Рупчев. Приковаване на огъня. София: Факел експрес, 2001.