БЯГСТВО ОТ ДЯВОЛА

Георги Борисов

web

Тази книга се роди пред очите ми.

Всичко започна от няколко стихотворения във вестника на Българския лекарски съюз “Quo vadis”, което моят стар приятел Владко Янев разлисти пред мен една вечер след кана вино.

Не бях срещал никъде името на автора, но това, което прочетох, издуха като амоняк виното от задръстената ми с книжнина глава.

Мигновено се обадихме на Едрев и си определихме среща, на която след няколко дни той донесе още стихове.

Оказа се, че е професор по уши, нос и гърло, общоизвестен хирург, директор на Транспортна болница в София.

Загледах се в ръцете му с детински овал и млечнобели конусовидни пръсти. Бяха в пълен контраст с името му. Едрев улови погледа ми и леко притеснен поясни: “Така по-добре се оперира”.

Веднага си представих как се надвесва над ухото ми, ловко провира през него тясната си като хартиена лодчица длан и стига до мозъка ми.

Такива са и стиховете му - къси, ясни и чисти, но стигат направо до душата ти. Или до мозъка. Ако ги имаш, разбира се.

По онова време Едрев беше сбрал вече петнайсетина стихотворения за книга и под напора на възторжени негови пациенти комай беше склонен да я издаде - колкото да му се махне от главата, да се освободи и от това гайле. Категорично се възпротивих и той изненадващо лесно за мен се съгласи. Така в продължение на месец всяка сутрин получавах по едно стихотворение, преписано на компютъра от неговия колега доцент Янев.

Гълтах на един дъх стихотворението (както между другото се чете и цялата книга “На чисто”), подчертавах отделни думи или куплети и на следващия ден получавах нови с поправените стари.

Това е единствената ми заслуга - че като следвах преписите с тънките забележки на Владко Янев към тях, успях да съхраня за българската поезия поета Георги Едрев и да го продължа поне с половината от стихотворенията тук.

Бързам да предупредя: не съм пациент на професора и добре чувам какво казвам - с тази своя първа книга, която мнозина ще се опитат да изтълкуват като заслужен знак на почит към недотам белите му коси преди да излезе в законен отдих, Георги Едрев не само се сдобива с творческа биография, но и заема в българската поезия отреденото му отгоре място. Колкото по-чужд и случаен може да се стори той на отделни литературни кръгове у нас, толкова по-естествено и органично е днес мястото му в тази поезия, чиято епикриза и синкопични кардиограми той отдавна следи и прекрасно разчита.

Историята на световната литература познава немалко презрели дебютанти, оплодили я за столетия напред. Няма да изброявам имена, за да не дразня законодателите на изящната словесност у нас, а и за да не повдигам самочувствието на задължителните в такива случаи ласкатели. В скоби ще забележа, че най-великият американски поет, домакинята Емили Дикинсън, приживе дори не издава книга.

Не напразно я споменавам - всеки, който прочете публикуваните тук стихове, тутакси ще усети близостта между тях и нея.

Изумителното за мене е, че Георги Едрев въобще не я беше чел. Дори не беше чувал името й. И аз му вярвам. Защото вярвам, че както идеите се носят из въздуха, така и поезията е част от световната душа и че частица от душата на Емили Дикинсън е прелетяла отвъд океана, за да кацне преди повече от половин век край делтата на Дунава.

Навремето Александър Геров в предговор към първата поетична книга на Калина Ковачева написа, че всяко съвършено стихотворение представлява определена математическа поетическа формула, което ще рече, че нито един образ от стихотворението не може да бъде сменен от друг, нито една дума - изместена от друга; напротив, всички те трябва да са свързани в такава верига, че да правят цялата конструкция на стихотворението ненакърнима. “В тази книжка - завършва той - има осем поетически формули, което е прекалено много, за да има основания тя да бъде издадена.”

Тук събраните лирически творби са трийсет и пет. Веднага мога да изброя ония, заради които според мен и рецептата на Геров книгата на Едрев има правото да види бял свят:

“На чисто”, “Пълнолуние”, “В ниското”, “Това е всичко”, “Пожелание”, “Инфаркт”, “Сняг”, “Кафе “Бразилия”, “Черешова задушница”, “Голгота”, “Ветрове”, “Граници”, “Синоптик”, “Имунитет”, “Никулден”, “Козите”, “Дъждовна вечер”, отделни строфи от почти всички стихотворения .

Колебая се дали да не добавя или махна още няколко, но нека по-добре читателят сам да го стори..

Не напразно споменавам и Александър Геров. Мисля, че в нашата поезия той стои най-близо до Едрев - и интонационно, и с класическата чистота на стиха, и с неподправената си детинска впечатлителност и вцепеняваща метафизичност,

Подхвърлих уж между другото името му пред Едрев. Този път обаче не можах да го изненадам. Професорът дори изрецитира няколко стиха от Геров.

Мнозина, сигурен съм, ще заявят, че поезията на Георги Едрев е старомодна, банална и анахронична, а поетичният му език - традиционен, безизразен, осеян с клишета, беден откъм метафори и експериментална страст, ярка и оригинална образност, асоциативни скокове, интертекстуални препратки...

Нека. За Едрев е по-важно не как, а какво да каже - и че има още много да каже. Че за разлика от редица известни на самовъзпроизвеждащата се поетична общност у нас имена той е родèн - а не синтетичен творец, че владее изкуството с малко думи да постига обема на космоса и на вътрешното ухо, че стихът му е пределно предметен и пластичен и че притежава онова тънко чувство за детайла, което вероятно е най-пряко свързано с микрохирургията на ухото и с дарбата да “чуваш звуци”.

И поезията, и медицината се занимават с човека, но и в поезията, и в медицината далеч не всичко е явно, видимо, на длан, напротив, същността е почти винаги скрита и по-скоро невидима; разликата между двете е, че ако слабият стих се изличава мигновено и безболезнено от времето в паметта ни, белезите на лошо излекуваната болест ще напомнят за себе си до края на времето.

Виртуоз в професията си, Едрев не може да измени на същността си и в поезията. Лекотата и простотата на неговите стихове са в състояние да подведат разсеяния читател, но не и да го излъжат - дори без да вниква докрай в дълбочината им, тойзаживява с тях. Така, без да иска и съзнава, детето заживява с майчината песен.

Подобна простота обаче се постига, само когато човек има какво да каже и още от първата си среща със словото започва неусетно за себе си да точи сечивото му - и собствените си сетива за него.

За тази своя книжка, която се чете за по-малко от половин час, Георги Едрев се е готвил цял живот, често пъти без самият той да го съзнава, насън...

А иначе животът му хич не е лек - достатъчно е да надникнеш в стиховете му.

За каквото и да пише Едрев - за старото и новото време, за водораздела между тях, за света на мъртвите и за любовта, за размитите граници между доброто и злото, за далечния тъжен минотавър и разлуделите се в градината кози - той не може да се освободи от едно постоянно, особено остро и непоносимо чувство: на вина и за грях, на невъзможността да получи опрощение.

Което придава и неочакваната философска дълбочина на лириката му.

Обърнете внимание колко пъти в нея се появява Дяволът - с главна и без главна буква - и че няма почти стихотворение, от което да не стърчат рогата му. Дори когато на съседния или същия ред стои Бог:

Да можеше далече да замина,
на другото летище де ме чакаш...
Пък Дяволът душата ми да взима,
щом Бог стои зад ъгъла и плаче.

Или:

На Дявола и Господ Бог
душата си не съм обричал.
Аз искам само на кълбо
децата вън да се боричкат.

Както и да се тълкува подобно съжителство на злото и доброто, каквито и национални характеристики да го предопределят, лично аз смятам, че ако за повечето от нас поезията е просто убежище от товара и превратностите на битието, за Едрев тя е непрекъснато бягство - от дявола в него и в живота му.

Доколко успява той в това бягство, можем да съдим по заглавието на стихосбирката му - “На чисто” - и по такива лирически въздишки като стихотворението “Сняг”:

Бяло чудо вали -
сякаш Бог ни докосна.

Далеч съм от желанието да правя анализ на тази лирика - нека читателят сам се добира и прояснява за себе си скритите й пружини и неуловими движения. Да се обясни въздушната конструкция на тия прости наглед стихове за мен е решително по-сложно, отколкото да се анализират усложнените, книжни и непроходими умозрителни текстове на онова, което някои представят за високоинтелектуална постмодернистична поезия.

Георги Едрев идва във време, когато повече от поетите ни спряха да творят, а младите - с редки изключения - още търсят своя език. Когато мнозина от пишещите у нас нямат пол, народност, самоличност и по рождение са глухи. Когато обществото и народът ни боледуват. Идва да ни вдъхне вярата, че поезията не само може да лекува, а е безсмъртна, неизтребима и плодоносна там, където най-малко очакваме.

И където медицината е безсилна.

© Георги Борисов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 09.06.2008, № 6 (103)

Други публикации:
Георги Едрев. На чисто. София: Факел експрес, 2008.