Закъснелият листопад провокираше чувствата и мечтите. Разбиваше ги безмилостно на пух и прах. Трябваше да отстоява своята хипотеза пред някои вехти светила. Не й пукаше какво ще кажат. От своя гледна точка вярваше в един фрапиращ успех. Но... от тяхна гледна точка нещата можеха да се завъртят на сто и осемдесет градуса. Просто очакваният успех ще се метаморфозира в едно падение... А това е край на кариерата - дълго и търпеливо изграждана. И естествено, край на парите... край на удоволствията. В този свят действаше "законът на Мърфи", закон, който смилаше в своята мелница милиони надежди... А без тях животът не струва пукната пара. Губи реалната си стойност. Самоотричането беше чуждо за нейната персона. А оттам идваха и глобалните проблеми. Проблеми, които преливаха в една вечна борба, на която краят беше, може би някъде зад хоризонта.

Денят едва започваше, а депресията вече се разпореждаше в съзнанието й. Усамоти се в тази вила, за да избяга от стълпотворението ежедневно, от натрупаните отрицателни емоции... Искаше да преосмисли целия си труд, сглобяван детайл по детайл дълги години. А ето ти сюрприз...

Мозъчната дейност беше блокирала напълно. Глухо изръмжаване прекъсна мислите й. Загледа се в лежащото недалече кълбо от козина. Нейният Чарли - единственото живо, безсловесно същество, с което разговаряше без всякакви задръжки. Мъникът я гледаше с предани, немигащи очи. Явно, омръзнало му беше да стои на едно място. Повторно изръмжаване, вече по-силно и по-враждебно, я изправи на нокти. Подготвена за реална или нереална заплаха, тя долови леки, приближаващи се стъпки. Човекът, който се движеше, не бързаше. Имаше нещо странно във вървежа. Сякаш движението му беше на подскоци. Единият му крак нарушаваше нормалния ход. Ах, да, може би е инвалид! Ръмженето на кучето преля в бесен лай. Чарли от край време не си падаше по неканени посетители, но сега надмина себе си. След няколко секунди неочакваният гост се появи на пътеката. Кучето се хвърли към него, лаейки настървено. Мъжът се спря. Широка усмивка разкри два реда бели здрави зъби. Гласът му се разля на топли, ласкави вълни.

- Здравей, приятел! Виждам, че изгаряш от желание да се запознаем, но тук има дама... Трябва да се спазва етикецията, момче!

Чарли вторачи очи в непознатия, забравяйки да лае. Изучава го един безкраен миг, след това весело размаха опашка. Мъжът се приближаваше, вдигнал гордо глава. Сякаш искаше да се прицели в небесната шир. Въпреки своята инвалидност, движеше се спокойно, без излишно напрягане. Нямаше повече от четиридесет и пет години, но изглеждаше по-млад. Излъчването му беше невероятно. Доверие и непринуденост струяха от него. Облечен в полуизтъркани, със съмнителна чистота дънки и подобно яке, приличаше на битник, изваден от някое западно списание. Дългата коса, падаща свободно върху раменете, голямата брада и небрежно метнатата на гърба брезентова торба допълваха картинката. Усмихвайки се, непознатият се отпусна със задоволство направо върху меката трева недалеч от нея.

- Приятно ми е, за приятелите съм Усмивката, а за останалите - г-н Петровски - представи се той, подавайки енергично ръка.

- Лора - едва пророни тя с кисела гримаса.

- O, Лора! Име, предназначено за фатални дами. Извинете, това ми напомня за трагедията на семейство Яворови. Смятате ли, че цялата тази история е била предсказуема? И още нещо, вярвате ли в съществуването на реинкарнацията? Аз вярвам безпрекословно в нея. Знаете ли, вашето лице ми се струва познато?! Не сме ли се срещали в някой минал живот?

Това преля чашата. Всички заряди в нея се взривиха по даден знак.

- Вижте какво, идвате кой знае от къде. Натрисате се на главата ми, без да питате. И на всичкото отгоре ръсите глупост след глупост. Махайте се!

Усмивката се заливаше в смях. Смееше се сякаш не него, а някой друг ругаеха. Лора се стъписа. Стана й неудобно от собствената й неучтивост.

Какво пък толкова каза човекът?! Просто беше приятелска шега.

- Моля да ме извините! Имам проблеми - смутолеви тя.

- Оставете, Лора, няма защо. Казвал ли ви е някой, че сте много хубава? Но когато сте разгневена, сте направо пленителна. Приличате на една моя студентка. Лина се казваше. Преди пет години...

Гласът му секна. Усмивката изчезна. Задъхваше се. Поемаше въздуха на малки порции. Лора се уплаши не на шега. Само това й липсваше... Но лека-полека човекът се съвзе.

- Извинете ме! Това се случва понякога с мен след онзи злополучен ден... - едва прошепна той.

Чарли приятелски лизна ръката на Усмивката. Този жест сякаш изтри мрачните спомени и вля нова жизнена вълна в него.

- Разкажете нещо за себе си? - помоли Усмивката, закачливо примигвайки срещу слънцето.

- Нямам много за разказване. Научен работник съм. Науката, с която се занимавам, е суха и скучна за голяма част от обществото. На коктейли не ходя, защото ме отегчават до смърт. Не подливам вода никому, защото до колене газя в подлята вода. Предстои ми защита на дисертация, в чийто стопроцентов успех не вярвам. А вие... какво бихте разказали за себе си. Явно днес е ден за изповеди пред непознати.

Гледаше я кротко усмихнат.

- Е, вашата карма е по-добра от моята, поне тук. Представете си: млад преуспяващ интелигент с костюм, вратовръзка и диоптрови очила. Е, това бях аз преди години... Преподавател във висше учебно заведение с ранг доцент, мислех, че целия свят крепя на едната си длан. Рогът на изобилието се изсипваше върху мен. Всичко вървеше по ноти, до запознанството ми с Лина...

Красавица, дъщеря на доста отговорен "другар", тя бе желана партия за всеки амбициозен мъж. Не строях въздушни кули, но я обичах с една простосмъртна любов. Родителите й благоговееха пред нея. Одобряваха връзката ни до момента, в който отказах членството си в партията. Оттам започна ходенето по мъките. Изведнъж се оказах на улицата без работа, без ранг... Старите приятели ми обърнаха гръб без всякакво обяснение. А Лина... тя си остана същата. Забраната, която й упражняваха в дома, не пречеше на нашите срещи. Тайни, но щастливи... След това дойде денят, когато я загубих завинаги. Той съвпада с деня на нейното рождение. Не желая да възкресявам сенките от миналото. Господ я обичаше повече от мен, затова си я прибра.

От катастрофата ми остана този спомен - един непотребен крайник. След това затвор... Вместо една, пет години излежавах присъда без вина. Всичко беше по сценарий. Не! Не ме съжалявайте! Може би съм неудачник, но не и несретник. От десет години нося Лина в душата си. И двамата подобно птици с волни криле се носим над всичко земно. Ние сме перпетум-мобиле на живота. Може би ще се срещнем някога в друго измерение или в друг живот материализирани... Не знам.

Усмивката стана. Метна торбата на гърба си. Махна за сбогом. И тръгна по своята неведома пътека на нерадостната карма. Лора с тъга се загледа след него. На тази слънчева алея остана горчивото усещане за една бунтарска непримиримост към преходността на битието. Мъжът се спря и взе нещо от земята. Размахвайки го високо над главата си извика:

- Честито първи листопад, Лора!

Листото заискри като къс самородна изповед, докосната от слънцето.