КУЧЕШКА ДУПКА

Емилиян Николов

web

"Дайте ми малко въздух,
за да мога да извикам."
Калоян

"Независимо че всичко това е художествена
измислица, трябва да усилите звука докрай."
уводни думи към филма "Златно кадифе"

Бях чувал какво ли не за тези така наречени центрове за лечение на наркомани, бях чувал за терора там, за бунтове и бягства, бях гледал и филма "Трейнспотинг", където затваряха героя на Йън Макгрегър в "домашен арест" само и само да се откаже от дрогата. Но не подозирах, че пребиваването ми в клиниката при Хоинъмово ще се превърне в кошмар, от който щях да се будя години наред. Беше предвидено да ни закарат дотам с микробусче, но то по неизвестни причини не се появи и така към селото ни взе един търговец на зеленчуци. Натъпкахме се петима души в ладата-комби и потеглихме по почти черните пътища в августовската жега. Търговецът беше мълчалив и само от време на време ни хвърляше по някой мрачен поглед през огледалото. С нас беше и шефът на базата в Хоинъмово Рангел Гандалов. Разказа ни как някога и той бил зависим от наркотици, но благодарение на самодисциплина, работа в колектива и много воля се освободил от бремето. Разказваше ни за времето, когато и ние ще бъдем напълно "свободни", както той се изрази, а с монотонния си глас и с високата си и издължена фигура ми напомняше на проповедник. Безкрайният път и нашата смълчаност само увеличаваше тази монотонност. Настроението ни беше тягостно. От време на време край пътя виждахме стопаджии. "По тези места е опасно да се замръква", изкоментира търговецът с половин уста и думите му прозвучаха така, като че ли идваха от друг свят. Нямаше как да вземем стопаджия, а тук явно не минаваха много коли. След повече от час пътуване по занемарения път най-сетне се появиха първите къщи на селото. Благодарихме на човека, който ни докара, и поехме пеша към горичката от другата страна на селото, където беше клиниката за лечение на наркомани - най-голямата в страната.

Сивата сграда във формата на буквата Г с две малки пристройки щеше да бъде наш постоянен дом през следващите няколко години. Тази мисъл сама по себе си ме побъркваше. Имаше също възвишение с борова гора и грозни скали, също и нещо като полупресъхнала река. Помъкнахме багажа си към стаите, а по пътя Рангел ни каза, че засега повечето стаи са празни, но това било временно. Въпреки това поради някакви педагогически или интеграционни причини тримата нови членове на това общество бяхме настанени в една стая. Трудно щях да свикна с обстановката тук, със страшната тишина, щяха да ми липсват приятелите. Едва от няколко часа бях тук и вече исках да се върна сред шума на големия град, във водовъртежа на предишния живот. Не знам защо се замислих как завършваше повестта на Чехов "Стая № 6". Героят умираше ли накрая?

В този "Център за наркомании" имаше два вида места - такива, където се ходи по няколко пъти на ден за малко (лекарския кабинет, тоалетната, помещението с душовете, столовата) и такива, където се ходи много рядко и само с разрешение, но затова пък за по-дълго време - стаята за развлечение, т.е. стаята с телевизора. През деня работехме в някаква работилница за дървообработване, вечер пак работехме, но по поддръжката на клиниката - чистене на коридорите и тоалетните, миене на чиниите и т.н. Късно вечер тримата новопристигнали стояхме в стаята, понякога гледахме сенките на прилепите, но имаше и случаи някой от нас да изпадне в тежка криза, например да започне да притиска главата си във възглавницата. Веднъж Калоян започна да рита металното легло, докато го събори. След това двамата с Васил успяхме да го сглобим отново. Такива изблици имаше всеки от нас. През деня бяхме и с хора, които вече месеци не бяха взимали никаква дрога - те ни се хилеха идиотски, не ни изглеждаха по-добре.

Още от първата нощ започнахме да чуваме нощния вой на кучетата. Първоначално мислехме, че са кучета-пазачи на клиниката. Оказа се, че не е така. А и не можеше да е така, нощният вой идваше сякаш от дълбините на земните недра. Тогава никой от нас тримата не се обади, но знаех, че и моите състайници са се стреснали и не са мигнали цяла нощ. Помислих си дали не е някаква реакция на сетивата от първите хапчета метадон, които ни бяха дали вечерта. Нещо подобно се описваше в един епизод на "Досиетата X". По-късно разбрахме, че не е така и воят се чува и в селото. На сутринта слязохме в мрачните помещения с душовете, които се намираха почти в подземната част на сградата, бяхме отишли малко по-рано от другите и в началото имахме чувството, че сме попаднили в царството на свирепите кучета. Страхувахме се да не чуем воя отново, но този път той да идва отгоре. След няколко дни ни разказаха историята за кучешкия вой. Първоначално не повярвахме.

Съвсем наблизо до станцията същестува място, което се нарича "Кучешка дупка". Преди много години в една голяма пукнатина в скалите паднала бременна кучка. Поради голямата дълбочина не успели да я измъкнат навън и тя родила малки. Трябвало да ги оставят да умрат, но някой започнал да им дава храна, а по-късно хората от селото свикнали да изхвърлят в дупката старо месо, а и други отпадъчни храни. Някои от тези, които са ходили там, разказваха, че като се погледне, вътре се виждат стотици очи, които гледат нагоре и се движат. Най-вероятно кучетата са се приспособили към новите условия на живот като са мутирали и очите им са се "преместили" в горната част на главата и са станали по-големи.

Като излязохме от сградата на клиниката и се запътихме към дъскорезницата, забелязахме, че една кола отива към скалите зад станцията, а в полуотворения й багажник се виждат някакви найлонови чували. Скалите, в които се виждаха няколко пещери, ни напомняха много муцуна на куче. Дали тази им форма не беше станала причина за легендата? Но откъде идваше тогава този страховит вой? Не беше възможно това да е кльощавото куче-пазач на клиниката, а селото беше на поне два-три километра. Не беше и вой на вълци. Дали ние вече не полудявахме? Вечерта чухме продължение на тази история - когато някой пристрастен към наркотиците не можел да издържи на режима в клиниката, отивал и се хвърлял в дупката. Дали това се беше случвало досега или беше просто бъзик на някои шегаджии, предназначен за "зайците"? Замислих се дали е възможно при определени външни дразнители заложеното вътрешно влечение към смъртта (което го има при мнозина пристрастени към дрогата) да бъде ускорено. Кучешката дупка би могла да стане конкретен образ на смъртта и по този начин някой зависим младеж да се насочи към нея, така както една жена може да бъде конкретен образ на любовта за някого. По-късно попитахме Гандалов за тези истории и за първи път откакто бяхме тук го видяхме истински ядосан. На сутринта дори ни отреди да прекараме три дни в нещо като карцер - затвори ни поотделно в изоставени перални помещения. Искаше да ни избие от главата мислите за кучешката дупка, но самият факт, че се ядоса, ни показа, че има нещо вярно в тази история. А и ние продължавахме да чуваме воя...

След "карцера" Калоян изглеждаше значително по-зле. Аз подозирах, че на него не му достигаше таблетката метадон на ден и той крадеше допълнително. По време на карцера той нямаше възможност да се снабдява с "допълнително". Дори чух, че по време на карцера е направил опит за самоубийство, но той не сподели нищо. Гандалов обаче се чувстваше виновен за нещо и ни даде няколко дни почивка. Тези дни в началото ни донесоха хубави мигове, но по-късно се оказаха фатални. Още първия свободен ден едно от момичетата, което работеше в кухнята, ни заведе до малък вир, за който не знаехме досега. Ние с Васил и момичето се съблякохме и се хвърлихме в хладната вода. Забавлявахме се, но не обърнахме внимание, че Калоян остана на брега, без да има настоение да се къпе.

Вечерта гледахме някакъв тъп филм в "стаята за развлечение". Калоян си тръгна по-рано, за да си легне вероятно. Не знаех, че го виждам за последен път. След филма играхме на белот и късно вечерта аз и Васил се качихме горе в стаята. И досега не мога да си спомня дали Калоян беше в леглото си или го нямаше. Но тази нощ кучешкият вой започна по-рано от обикновено и ми се стори по-страшен. Цяла нощ не можах да мигна. Когато просветля видях, че Калоян го няма, а леглото му е оправено - все едно, че въобще не е лягал. Не знам защо веднага се запътих към скалите зад клиниката. Прескочих оградата, изкатерих се по камънаците, за да не заобикалям по шосейния път и до слуха ми достигна лай на кучета, който идваше от една огромна черна дупка. Опитах се да погледна надолу и видях движещи се същества, вперили блещукащи очи нагоре. Кръвта спря да тече в жилите ми. Не знам как съм се върнал в станцията, но Калоян не се появи повече. Следобед видях Гандалов с няколко младежи с фенери да отиват към кучешката дупка. Доколкото разбрах, не са успели да разберат нищо. Беше възприета официалната хипотеза, че Калоян е избягал, гонен от наркотичен глад. Но на мен все ми се струваше, че и Гандалов, а и други от станцията знаят истината. Междувременно ние все така продължавахме да чуваме воя на кучетата, идващ от недрата на земята и сякаш приканващ следващия да отиде при тях...

© Емилиян Николов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 08.05.2001, № 5 (18)