P.S. ЗА НЕВЪЗМОЖНАТА ЛЮБОВ

web | Требник

Този лебед сред зимния залив
отдавна го зная.
Идва всяка неделя,
от ръцете ми тайни.
После бавно поглед извръща -
влюбен е клетникът!
Аз пък мисля,
че този път сигурно
ще е последният.
Другите птици по двойки
мъглата изпиват,
Вземат хляб
от човешките длани,
И си отиват.
Само моят в ръцете ми търси
все нещо друго.
Знае ли,
че привърших копривата
и не вярвам във чудо?
Знае ли, че последната риза
оплетох за себе си;
че отдавна не съм Елиза
сред дивите лебеди;
че не стигна
проклетата прежда
за ръкава последен -
крия лебедово крило
под ризата -
не ме гледайте!
...Той е сам. Безутешно е сам.
Не посяга към хляба.
Ето, гушва глава
във дланта ми -
търси все лявата.
Следва линията на живота -
внезапно се сепва.
Разчита със клюн
по дланта ми
послеслова за слепи.
Пак ми шепне, казва ми нещо,
зове ме по име...

Не разбира:
невъзможно е заедно
              с три крила да летим.