АМНИСТИЯ

web | Требник

Със оня век не бяхме
в семейна фотография,
макар да бях все в бяло,
а той - във черен фрак.
Премного смърт и кръстове
ни дебнеха из храстите.
И днес да се намерим -
уви, не знаем как.
Клепало в манастира -
заеква ми душата,
заключена отдавна
от нечии лъжи.
И страшно са самотни
гробовете под вятъра.
Поне са с гроб поетите?
(амнистия за живи!)
Четат се имената им
единствено в небето.
Студени са звездите -
космическа слана...
И гледа ме отгоре
(с очи на сляп поет)
куплет, във който буквите
четат се през една.
Трагичен пантеон
от български светулки!
Неясни са оттук -
неонът е виновен...
И тегли дядо Господ
лъка си по цигулката,
и пълна му е залата,
а чака гости нови.
...Вървя, вървя след изврева.
Отрязан е езикът ми.
Затуй далеч кърви
в небето прясна рана.
Преследват ме очите
на утринни брези
и питат ме: защо ли
пак жива съм останала?!
Задъхана вървя
към следващия век -
жених или любовник
с неизяснено родство?...
Макар че знам прекрасно:
след 2000 метра
за птиците дори
е рядък кислородът...