Някога по повод Паисиевата история един възрожденски глас беше възкликнал: "Всеки може по свое желание да се откаже от предлаганите му лакомства на литературната трапеза, но от хляба на нацията не бива да се отказва." Днес, като гледам по книжните трапези лъскавите и слугински начервени скули на десетки евтинджийски книжни корици, си мисля, че спокойно бихме могли да допълним изречената вече фраза: "... и от хляба на духа не бива да се отказваме." А за съжаление в голяма част от тази "литературна" продукция (имам предвид само българската, а не преводната книжнина) има всичко друго, но не й национална съдба, а още по-малко - духовна енергия. Затова пък редките ми срещи с действителна, а не имитирана духовност не ме оставят равнодушна и с радост предлагам прочетеното вече и на другите.

Такава беше скорошната ми среща с романа СУТРЕШНИ ЗАЛЕЗИ на писателя Ангел Ангелов (издателство "Слово" - Велико Търново, 2000 г.). Знаех от печата два откъса от този нов роман, написан модерно и провокативно, напомнящ по нещо атмосферата на познатия от голямата латиноамериканска литература магически реализъм; обърнат навътре към преизподните и възторзите на Душата, но и не оставащ само при нея; оглеждащ я в незабърсваното огледало на националното ни Битие с всичките му социални грапавини, който правят от него едно безрадостно Криво огледало. Погледнеш в него живота на националната ни Душа днес - и ти става криво и тъжно. Дали затова и авторът е добавил под заглавието: тъжен роман? Предполагам. Но със сигурност зная, че онези, които тръгнат към "Сутрешни залези" с очакването на поредната екшън-дъвка, на безоблачен интензивен разказ, който като ментов бонбон можеш да прехвърлиш от едната си буза към другата - тези читатели просто са сбъркали. И нека сменим канала.

Романът на А. Ангелов напомня тревожната дисекция на гнила ябълка, от вътрешността на която се ронят останките от работата на усърдния червей. Това е една четлива алегория на обществото ни с всичките му психологически, социални и политически водевили зад кадър. ("Много неща се продават в лъскавите магазини: Любовта, Моралните устои, Добро, Зло, Вярност, Предателство...") В противовес с бясното сюжетно препускане от поредния филм на национална телевизия, тук кадрите са бавни и съзерцателни, търпеливо чакащи просветлението от прозренията зад видимото. Този текст е един нравствен скенер за Обществото и Човека, от който преоблъчването не е вредно, а желателно, а Самопознанието е със сигурност пътят към Пречистването. И тук в скоба бих искала да вметна, че в цялостното авторово белетризиране личат устойчивите културни пластове на философски грамотната личност. На места от текста деликатно ми се "обаждат" прозренията на Бердяев и Ерих Фром, но не превърна ти в поредната догма, а като дълбоко отлежало верую на автора. Включая дилемата "Да имаш или да бъдеш", превърната в сюжетно-психологически гръбнак на романа. Главната му героиня - МАРКИЗАТА, е избрала за себе си "да имаш", а не "да бъдеш". Нейната съдба авторът е превърнал в сито за човешките слабости, земни преживявания и грешки, низости и хаос. Не я е лишил само от чувствителна към всичко това Душа. Оттам и трагиката на нейния образ. Тя постепенно, но сигурно заприличва в собствените си очи на привлекателна, но негодна за ядене мида, която сама поглъща отровите на морето, складирани в нея. Така Маркизата достига до осъзнаването на тъжните сутрешни залези. Стремила се дълго към лесния райски живот, безметежност и вечно спокойствие, след като ги постига, тя осъзнава пукнатините в Битието, идващо точно от лесния живот. Сутрешните залези и вечерните изгреви са състояния на все още будната, но изтерзана Душа, опитваща се да преодолее своята гузност. Суровият на места, дори натуралистичен разказ се редува с притчата, където писателят-сюрреалист измества реалиста. Такъв един обрат в повествованието е въвеждането образа на МИСЛИТЕЛЯ - един литературен близнак на УЧИТЕЛЯ с неговата стройна философия. Това е един плътен и пленителен образ на Бого-човешкия дух с всичката му опрощаваща и мъдра светлина. Чрез него авторът ни разказва една притча за видимото и невидимото, за тленното и духовното и затова непрекъснато вървене на Човека между тях. ("Стремежът към добър живот е като движението към хоризонта - колкото по-бързо вървиш към него, толкова по-бързо той се отдалечава.") А авторът ни приближава до съдбата на своите герои, като непрекъснато и умело сменя похватите. Някъде с лекота използва алегорията, другаде се обръща към похвата "разказ в разказ" или т.нар. белетристични матрьошки, което прави повествованието непрекъсваемо и интересно; в трети случай пък ни приковава с натуралистичната воняща дисекция на Времето ни. Той ни превежда през една страшна и вълнуваща галерия от образи, които странно напомнят кошмарните съновиждания на Гоя. Разбира се, координатната система на времето е друга. Така щрих след щрих галерията му се обогатява (Боже, богатство ли е това?) от образите на Мазника, Киселаците, Сенките, Носачите и Пустинята, на Поетката и Мекицата, Душицата и Момата, Заможния, Бедняка и Любовника, на Казана...

И докато Маркизата е един от човеците, достигнали мечтите си - опасна хорска порода, стъпила с единия крак в собствения си провал, то Душицата и Момата са жалките хитреци, които изпълват сцената на живота и често приличат на актьори, назубрили само една роля и подаващи реплики само от нея. Срещата пък със Заможния и неговия девиз "Поглъщам, значи живея" кара автор и читател да обърнат гнусливо поглед встрани, за да потърсят Другостта. Уви! Насреща се изпречва или сънищният герой Ленивият човек, или Беднякът и неговият вездесъщ Казан... Стоп кадър! Иска ми се да спра вниманието си върху последните, защото тъкмо те правят социалната дисекция на Времето истинна, а не условна. Казанът и неговият Бедняк (формата за принадлежност е вярна, а не обратно: Беднякът и неговият Казан) са показани като особена биологична форма, родена от нашето време. Човекът е актьор от театъра.на улицата, където режисьор е Съдбата, преквалифицирала в нова роля бившия учител. И този мутант живее, за да ни напомня. Социално заостреният авторов поглед улавя всичко от казанния начин на живота. Не пропуска и декора от отсрещния тротоар, където дрехите втора употреба са част от етикета на новия ни ден. И в колористично допълнение: Мазникът, Киселаците, Поетката и Мекицата - също мутанти и представители на странна фауна, населяващи общественото пространство на един изкривен свят, в който "няма обич, а значи - няма и живот". И като трасиращи мрака пунктири периодично се появяват думите на Мислителя: "Вървим много бързо. Трябва да спираме и да изчакваме Душите си. Те са ни нужни."

Всъщност, връщането от социалната към вечната тема за Душата е особената сполука на романа. След като ни е показал крайната нищета и мизерия на града, авторът не остава при вулгарното социално мислене. Той ни отвежда при едни други - сюрреалистични видения - Сенките от площада, забулени и неконкретни, върху които блестят златни кръстове. Сякаш ни загатва за мисионерите на Вярата във време на безверие. ("Те искат да са единствените наместници на Бога. А Бог не ги е молел за това. Бог е във всекиго от нас. Няма нужда от прекупвачи!" Сенките от бутафорния храмов площад са свършили зловещото си дело - убили са Вярата на хората; "утолили са неутолимата си жажда за властване и себепоказа".

И ми се иска пак да изтъкна художествените достойнства на тази модерна проза. С лекотата на поет и с тежката отговорност на философ Ангел Ангелов си служи с метафората и алегорията. Безпощадно и без упойка романът показва мисловните, моралните и духовните ракови образования на обществото, които "поглъщат здравия смисъл, разграждат веществото на нормалността и като краен резултат се появяват прозрачни хитреци, възседнали усмивките си." Затова и Маркизата, Душата, набелязана за спасяване, притичва по обърканите пътеки на собствения си живот и изчезва нанякъде, неспасена от автора. Впрочем, той оставя вратата на финала отворена - може би - не Маркизата изчезва, а нейната тленна обвивка. А Душата навярно, преминала през катарзиса, е разбрала главното: че "хората живеят така от хилядолетия, но е важно да не загубят стремежа си към добър живот".

Романът СУТРЕШНИ ЗАЛЕЗИ е действително един тъжен роман. Въпреки това обаче, той и неговият автор просветляват мрачните кътчета в съзнанието на читателя. А някой да няма нужда от това?!