„ЖИЗНЕОПИСАНИЕ НА ЮРИЯ ИВАНОВИЧА ВЕНЕЛИНА” В КОНТЕКСТА НА БЪЛГАРСКАТА КНИЖНИНА ОТ ПЪРВАТА ПОЛОВИНА НА XІХ в.

Елена Налбантова

web

В края на 1851 г. в Одеса на български език излиза книгата „Жизнеописание на Юрия Ивановича Венелина”, като на корицата е уточнено, че жизнеописанието е „преведено от Н. Х. Палаузова” (Жизнеописание 1851). Езикът на оригинала не е посочен, но без съмнение, той е руски. Авторът на жизнеописанието също не е посочен от преводача нито на корицата, нито някъде вътре в книгата. Доколкото можем да съдим от сравнението на различни достъпни източници (Априлов 1841; Арнаудов 1971: 101), Николай Хр. Палаузов не е посочил автор на животописа на Юрий Венелин, тъй като е компилирал сведения с различен произход: първата биография на Венелин, издадена от Николай В. Савелиев-Ростиславич след смъртта на учения (Савелев-Ростиславич 1839)¹ и ползвана от Васил Априлов в книгата му „Денница на новобългарското образование” (Априлов 1968: 126-128); биографичните „Черти от личния и научен живот на Юрий Иванович Венелин”, публикувани през 1846 г. от Иван Молнар като въведение към том втори на „Древните и сегашни славяни” (Арнаудов 1971: 88; 101); надписа на паметника на Венелин, издигнат в Москва от признателните българи; дописка в „Московские ведомости” от 1842 г.; свои лични впечатления и обобщения.

Съвременниците, които са вземали отношение по въпроса, приемат Николай Хр. Палаузов за автор на „Жизнеописание на Юрия Ивановича Венелина”. В единствения познат отзив за книгата, публикуван от професора в Ришельовския лицей Константин П. Зеленецкий в „Одесский вестник” непосредствено след нейното издаване и преведен на български от Сава Филаретов, се казва: „... Н. Хр. Палаузов ... написал и напечатал на Български язик книжка Жизнеописание Венелина...” (Цариградски 1851)².

Около година след отпечатването на книгата в писмо от 4 януари 1853 г. Ник. В. Савелиев-Ростиславич, единият от авторите на биографични текстове, които Ник. Хр. Палаузов вгражда в своята студия, го нарича „българският жизнеописател на Венелин” (Шишманов 1926: 24)³. Самият Ник. Хр. Палаузов в писмо до Виктор Григорович от 2 януари 1858 г. говори за книгата като за „моята брошурка за Венелин” (Шишманов 1926: 24). Някои днешни български познавачи на епохата също са готови да видят в Ник. Хр. Палаузов автор на „Жизнеописание на Юрия Ивановича Венелина” (Тотев 1968: 382).

В резултат на цитираните изказвания и на анализа на текста можем да определим книгата „Жизнеописание на Юрия Ивановича Венелина” като превод-компилиация, събрана, допълнена и организирана по определен начин от Ник. Хр. Палаузов.

Брошурата на Ник. Хр. Палаузов е излязла на книжния пазар в последните месеци на 1851 г., като за времето на нейното отпечатване съдим по датите на разрешението от цензурата (9 октомври 1851 г.) и на рецензията на проф. К. П. Зеленецкий (преди 8 декември 1851 г., когато е публикувана на български). Тя е една от 234-те книги, отпечатани на новобългарски до края на 1851 г.

Поради неблагоприятните за българите политически и икономически условия в Османската империя, началото на книгопечатането на новобългарски става възможно едва в първите години на ХІХ в. (Атанасов 1959). До края на 1850 г. на новобългарски език са отпечатани само 212 книги, а през 1851 г. - още 22 (Теодосиев 2007). Повечето от тези издания са религиозни или школски съчинения.

В началото на 40-те години на ХІХ в. започват да излизат и първите периодични издания на български, в подлистниците на които намират място различни преводни четива. Сред грамотните българи се разпространяват и множество ръкописни сборници, включващи както религиозни, така и светски повествователни и стихотворни творби, мъдри изречения, откъси от исторически съчинения и пр. Без да влизам в подробности, които са уточнявани вече в българската наука (Аретов 1990), ще кажа, че всеки един наратив, създаден през епохата, е прието да се интерпретира в полето на историческата поетика като звено в усвояването на разказвачески маниер, различен от религиозния и фолклорния, и като път за стабилизиране на образната система на новата българска словесност. Особено място в този процес заемат различните типове „жизнеописания”, които се стремят не толкова да са о-писания на живота на мъртвия, колкото да се превърнат в скрити или явни пред-писания за живота на живите (Налбантова 2000).

Изхождайки от тези съображения, в предлаганата работа се опитвам да видя книгата „Жизнеописание на Юрия Ивановича Венелина”, напечатана през 1851 г., като „моментна фотография”, от една страна, на повествователните умения на българския писател, а от друга - на типа Герой, който книжнината сакрализира чрез описанието на Венелиновия живот.

Творбата на Ник. Хр. Палаузов е малка по формат и обем брошура - 32 страници, 27 от които покрити с текст. Макар и компилирана от различни източници, тя спазва жанровите закони на биографията и в хронологичен ред проследява житейските перипетии, творческите прояви и посмъртното битие на паметта за своя герой. Самата тя се превръща във важен топос за изграждане на култа към Юрий Венелин сред българите.

Брошурата на Ник. Хр. Палаузов монтира в единен текст фрагменти с различен жанров статус - биографични бележки; библиографски списъци; резюмета на книги; дописки от вестници; възпоминателния надпис на Венелиновия паметник; обобщаващи оценки на научния подвиг на големия българофил. Макар често тези елементи да са нееднородни по стил, общо взето образът на Венелин е изграден в естетиката на романтизма, което свидетелства за една споделеност на неговите представи за света с тези на биографите му. Видима е склонността на текста да използва при изграждане на образа и основни топоси, характерни за героя апостол, както и реторични фигури, свързвани с античната словесност.

В самото начало на книгата се появява мотивът за водаческата мисия на Венелин и за неговата необикновена способност на въз-родител на цял един народ. Подобно на демиург, той събужда българите от „смертовидни сън”, извежда българския народ „от онази тъмна неизвестност, в която ся нахождал толкова векове преди него”, „возроди българската история, разля свят на нашиат народ и познакоми със него сичкиат просвещен мир” (Жизнеописание 1851: 5-6).

В биографичния разказ акцентите са поставени върху предопределеността на съдбата и намесата на вътрешен глас при личния избор на Ю. Венелин. Привлечени са всички елементи, свидетелстващи за отликата на героя от масата - ранно сирачество (Жизнеописание 1851: 9), необикновен произход (Жизнеописание 1851: 10), дарба за учене (Жизнеописание 1851: 9-10). По различни поводи се подчертават свръхкачествата, които той притежава (Жизнеописание 1851: 13-14).

С цялото си поведение Венелин показва странност, различност, противопоставеност на общоприетите норми, но и готовност за саможертва в името на новото слово, което носи - „самопожертвование за науката” (Жизнеописание 1851: 21). Още юноша, той се отказва от името си „без да му ся посвидят фамилните предания” (Жизнеописание 1851: 10), а по-късно - въпреки прагматичните съвети на близките си - избира заниманията с история, а не с медицина, „защото природата беше го произвела на свят не да пичели злато и сребро” (Жизнеописание 1851: 14). При характеристиката му на учен се подчертава новото в идеите, които проповядва; противопоставянето на наложени авторитети; драмата на отхвърлянето на идеите му; разнообразните пречки, с които се сблъсква (Жизнеописание 1851: 15). В повествованието се появяват мотивите за лудостта (Жизнеописание 1851: 16) и за присмеха (Жизнеописание 1851: 20), с които статуквото го линчува. Така, от една страна, той не приема света, какъвто е, а от друга - и светът не е готов да го приеме (Жизнеописание 1851: 20). Единственото разбиране и утеха, единствената възможност за синхрон на своите терзания и търсения той намира в природата - „в буря, дъжд, отхожда на Кримскиат брод, стои тамо дълго, не отвръща очите си от водата и нему беше драго, казваше той, защо природата със своята буря отвещаваше на неговото чувство” (Жизнеописание 1851: 20).

Тези два елемента при изграждането на героя на жизнеописанието - неговата характеристика на романтичен герой и на апостол - мъченик за идеите си, са важни белези в типологията на героите на българската възрожденска литература, като те биват въплъщавани и в революционни, и в просветителски сюжети. Без да претендирам, че писателите от следващите години са имали за образец точно разказа за Венелин, искам да подчертая неговата съпоставимост с налагащото се именно през 50-те години забележимо влияние на естетиката на романтизма. В българския случай тя получава по-разгърната реализация в образа на политическия, а не на културния революционер.

От друга страна, от 40-те години в ръкописни, а през 60-70-те години и в печатани повествования българската литература започва да създава сюжети, построени върху сблъсъка на два културни модела - заварения, оценяван вече като ретрограден, и новозаявяващия се, изговарян в стилистиката на саможертвата и мъченичеството (Налбантова 2000: 13-20). „Жизнеописание на Юрия Ивановича Венелина” чрез представянето на героя си като самопожертващ се апостол се вписва в тази типология на образа на дееца на новата култура.

Че героят на брошурата се полага в матрицата на нов тип културен герой, че със самото си житие внася непознати за българския човек реалии, можем да забележим дори при бегъл преглед на структурата на книгата. Значително място в изграждането на текста заемат поредица от бележки под линия, в които Ник. Хр. Палаузов е почувствал необходимостта да въведе речниковото значение на думите „семинария”, „лицей”, „университет”, „журнал”. В разказа се появяват и необичайните за тогавашния български живот понятия „академия”, „лекции”, „професори”, „ректор”.

Тази лексикална особеност на жизнеописанието можем да свържем с една друга страна от структурата на текста, която се проявява особено силно на последните му страници. Докато в началото текстът, взет от биографичната бележка на Ник. Савелиев-Ростиславич, чрез подбора и интерпретацията на разказаното изгражда романтичен тип герой, финалната му част придобива силно информативен характер, изброявайки библиографски списъци, резюмета на книги и пр. Въвеждането на нова културна лексика и на конспективна информация за книгите на Венелин отвежда към основната функция, с която е товарена българската словесност докъм средата на ХІХ в. - нейната прагматична ориентираност, школския й характер. Че книгата, издадена от Ник. Хр. Палаузов, е оценявана като четиво, предназначено да дава знания, намираме свидетелство в писмо от 1859 г., изпратено от Нешо Бончев до близките му. Във въпросното писмо той дава указания кои книги от домашната библиотека на семейството са подходящи за четиво на по-малката му сестра. Покрай откровено школските Българска история, Здравословие, Учения за децата и под., е посочена и брошурата „Жизнеописание Венелина”, като е уточнено, че „тоя Венелин е написал Блъгарска история” (Бончев 1983: 266).

Така в „Жизнеописание на Юрия Ивановича Венелина” се проявява една от най-характерните особености на българската възрожденска книжнина, създавана до средата на ХІХ в. Тя все още търси своя облик и не се е освободила от синкретизма. В отделните творби се съчетават качества и стилистика, свойствени на различни естетически системи, но всичко това е впрегнато от българските книжовници в единно цяло за решаването на конкретните задачи, пред които се изправя възраждащото се българско общество.

* * *

Мястото на „Жизнеописание на Юрия Ивановича Венелина” можем да видим и ако проследим проявите на интерес към този забележителен славист сред българите преди и след публикуването на книгата⁴. Направената справка ясно показва активизирането на любопитството към него след 1851 г.

До появата на Палаузовата брошура внимание към Венелиновите исторически хипотези и към неговия живот е фиксирано в кореспонденция между възрожденци; в брошурата на Васил Априлов „Денница на новобългарското образование” (1841 г.), където на 4 страници е представена биографията му и са публикувани две стихотворения, посветени на „откривателя” на българите, а през 1842 г. е издаден и първият превод на Венелиново съчинение на български.

След излизането през 1851 г. на „Жизнеописание на Юрия Ивановича Венелина” интересът към неговите съчинения добива по-видим облик, като през 1853, 1856 и 1860 година са отпечатани три негови книги. Има сведения, че през 1856 г. е направен още един, неиздаден, превод, а в най-авторитетния учебник по българска история, публикуван през 1861 г., е уточнено, че е написан въз основа на трудовете на Венелин, Шафарик, Раич, С. Палаузов, Паисий Хилендарски и Г. Раковски (срв. Стоянов 1957: 50).

Забележителен факт, илюстриращ нетипичния за отношението към един научен труд възторг, е появата на няколко стихотворни творби, посветени на Юрий Венелин и включени в популярни стихотворни сборници през 1852, 1857, 1858 и два през 1863 година (срв. Стоянов 1957: 138; 164; 231; 252; 323).

Като финал на тази поредица от книжовни прояви, бележещи стабилизирания след излизането на брошурата на Ник. Хр. Палаузов пиетет към Ю. Венелин, ще отбележа публикувания няколко месеца след Освобождението на България „Очерк жизни и трудов Ю. И. Венелина” от П. Ферчак (1878)⁵.

Изброените факти категорично показват, че интересът към Юрий Венелин в българската книжнина получава значителна интензивност именно в годините, непосредствено след публикуването на брошурата на Ник. Хр. Палаузов. Това е и потвърждение на признанието на преводача, че книжката е предизвикала огромен интерес и тиражът й се е изчерпал за няколко години⁶.

БЕЛЕЖКИ

1. Венелин умира на 14 март 1839 г. [обратно]

2. К. П. Зеленецкий е професор по литературознание и философия. През 1842 г. той публикува в „Одеский вестник" първия отзив за книгата на Васил Априлов „Денница на новобългарското образование". [обратно]

3. Италикът навсякъде в текста е мой - Е.Н. [обратно]

4. На вниманието към Венелин и неговото дело са посветили усилия редица български учени, но никой от тях не е откроил ролята на издадената от Ник. Хр. Палаузов биография. За да не утежнявам справочния апарат, ще посоча само две статии по темата, от които могат да се почерпят и библиографски сведения. Вж.: Ангелов (1967: 231-244), Леков (2003: 201-211). [обратно]

5. Това е превод на български на реферат, прочетен пред тържествено събрание на Одеското славянско общество. [обратно]

6. "Моята брошурка за Венелин размърда българите. Аз изпратих в разни места в България за безплатно раздаване повече от 600 екз. И непрестанно получавам писма да изпратя още. За съжаление, малко са ми останали. От Филипопол ми пишат, че тя се сторила на българите като студена вода в жарко време на жетварите. Пред името на Венелин българите благоговеят." (Шишманов 1926б). [обратно]

ЦИТИРАНА ЛИТЕРАТУРА

Ангелов 1967: Ангелов, Б. Ст. Венелин и нашите възрожденци. // Известия на института за история при БАН. Т. 18, 1967, с. 231-244.

Априлов 1841: Априлов, В. Денница на новобългарското образование. Одесса, 1841.

Априлов 1968: Априлов, В. Съчинения. София, 1968.

Аретов 1990: Аретов, Н. Преводната белетристика от първата половина на ХІХ век. Развитие, връзки с оригиналната книжнина, проблеми на рецепцията. София, 1990.

Арнаудов 1971: Арнаудов, М. Васил Евстатиев Априлов. Живот, дейност, съвременници (1789-1847). София, 1971.

Атанасов 1959: Атанасов, П. Начало на българското книгопечатане. София, 1959.

Бончев 1983: Бончев, Н. Съчинения. София, 1983.

Жизнеописание 1851: Жизнеописание на Юрия Ивановича Венелина. Преведено от Н. Х. Палаузова. Одесса. 1851.

Леков 2003: Леков, Д. Венелин през погледа и творческата практика на българската възрожденска интелигенция. // Исторически преглед, 2003, кн. 5-6, с. 201-211.

Налбантова 2000: Налбантова, Ел. Некрологът и властовите игри на словото. // Налбантова, Ел., Велкова-Гайдаржиева, А. Посмъртното слово като феномен на българската култура. В. Търново, 2000, с. 5-23.

Савелев-Ростиславич 1939: Савелев-Ростиславич, Н. В. Юрий Иванович Венелин. // Литературные прибавления к Русскому инвалиду, 15 април и 27 май 1839 г.

Стоянов 1957: Стоянов, М. Аналитичен репертоар на българската книжнина. Т. I. София, 1957.

Теодосиев 2007: Теодосиев, Н. Каталог на българските печатни книги 1508-1878. София, 2007.

Тотев 1968: Тотев, П. Бележки. // Априлов, В. Съчинения. София, 1968.

Ферчак 1878: Ферчак, П. Очерк жизни и трудов Ю. И. Венелина. // Славянско братство (Букурещ-Русчук), I, 1878, кн. 7-12.

Цариградски 1851: Цариградски вестник, бр. 64 от 8 декември 1851 г.

Шишманов 1926а: Шишманов, Ив. Нови студии из областта на българското възраждане. І. // СбБАН, кн. ХХІ, клон ИФ и ФО, София, 1926.

Шишманов 1926б: Писмо на Николай Хр. Палаузов до Виктор Григорович от 2 януари 1858 г. // Шишманов, Ив. Нови студии из областта на българското възраждане. І. // СбБАН, кн. ХХІ, клон ИФ и ФО, София, 1926.

© Елена Налбантова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 19.01.2012, № 1 (146)