Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ТРИ ЕТЮДА ВЪРХУ БЪЛГАРСКАТА БЕСАРАБСКА ПОЕЗИЯ

Елена Налбантова

web

Следващите редове се родиха като експозета, представени във връзка с гостуването на поетите Нико Стоянов, Михаил Бъчваров и Владимир Калоянов във Всеукраинския център на българската култура в гр. Одеса.

Бесарабската земя, която става родина на българите, напуснали, както ще напише Нико Стоянов, “свидните Балкани”, е благословена за поезия - тук през ХІХ в. намират убежище и вдъхновение едни от най-големите поети на славянството - Пушкин, Мицкевич, Вазов.

Тази земя става родина и на новобългарската поезия: тук, в Болград, се ражда Елена Мутева - не само първата българска поетеса, но което е още по-важно като културологичен факт, първата българска поетическа муза, девойката, вдъхновила появата на първите лирични песни на български и на първата новобългарска поема “Стоян и Рада”, написани от възпитаника на Ришельовския лицей Н. Геров. Тук, в Одеса, Найден Геров и Добри Чинтулов откриват за пръв път за българския човек трепетите на сърцето и великите пориви на духа, въплътени в стихове.

Но за каквото и да пеят тези наши първи новобългарски поети, цялата тяхна поезия е пронизана от едно чувство, непознато дотогава на българина и което го сполетява именно с откъсването от родния край - чувството на самота в големия град, чувство, което се ражда от изгубването на патриархалния уют, на връзката с родното място, с родния дом и с близките на сърцето хора.

Носталгия - именно тази тема белязва цялата българска поезия, създавана тук. Тя пронизва не само стиховете на първите новобългарски поети през 40-те години на ХІХ в. Н. Геров, Д. Чинтулов, Ив. Богоров. Когато четиридесет години след Геров и Чинтулов тук се приютява Ив. Вазов, и неговите песни, създавани в Одеса, също разказват за тъгата, за самотата и за мрака, които обгръщат душата на човека, захвърлен далеч от родината.

Тази тема пронизва по особен болезнено-сладостен начин поезията на всички поети, потомци на български бежанци, за които родното гнездо, родината е тук, а отечеството, историческият спомен, който създава самочувствие и придава ред и смисъл на света - това отечество е там, далеч на юг. Това е голямата тема и в поезията на Нико Стоянов и Михаил Бъчваров. И не случайно представителните стихосбирки на двамата носят заглавията-психограми “Аз, българинът” и “Камък на синора”.

 

ПОЕЗИЯТА НА НИКО СТОЯНОВ

Общото впечатление, което поетическото творчество на Нико Стоянов създава при първо четене, е за една всеобемаща тиха тъга. Независимо за какво пише, неговите стихове носят тъгата на спомена и на носталгията по нещо безвъзвратно изгубено, по нещо, безжалостно ограбено от съдбата - ограбено от онзи неотменим във времето миг, когато далечният прадядо е напуснал родните Балкани и е поел по пътищата на изгнанието.

Много са стихотворенията, в които този мотив се появява, в тях той е оркестриран по различен начин, но винаги с парещото чувство на неразрешимост. В част от творбите на Н. Стоянов този мотив търси опори в далечното минало, в онзи митичен прабългарски войн, който преди 1300 г. е преминал пътя от Буджака до Балкана - пътя, който изминава непрестанно и в сънищата и мечтите си, и в реалността героят на Нико Стоянов. И именно това чувство за връзка с миналото, от една страна, задава границите на дълга, а от друга страна, помага на героя на тази поезия да оцелее във времето и под пресата на изпитанията.

Друга голяма тема в творчеството на Нико Стоянов е разказът за изгубения рай на детството и на родното изобщо, за самотата на човека по неуютните площади или в бетонните клетки на големия град. От тази самота неговият герой се спасява чрез бягството в спомените, като много силно впечатление прави фактът, че природата неизменно събужда чувство на носталгия и спомен за селското детство, за чакащата и благославяща майка, за щедрия баща, за приятелите. Така всеки поглед към небето, към дърво или цветче в града събужда неизменно в душата на героя спомените, тихата тъга, болезненото, но неизпълнимо желание да се върне - да се върне не само назад в пространството, но и назад във времето - и тъй като това е невъзможно за човека, героят на Н. Стоянов понася през света своята самотна болка.

Тази разтерзаност, разкъсаност между отсам и отвъд, между тук и там е белязала и неговата любовна лирика. Любовта е безсмъртно чувство, казва тази поезия, именно в любовта ние оставаме вечно млади. Но любовта е невъзможна на тази земя, в тази странна съдба да си раздвоен между сегашното си битие тук и щастливите спомени там, далеч на юг, в един розов град, в една розова къща, където са останали и младостта, и щастието.

И още един ракурс към тази поезия искам да прибавя - зачестяващите помисли за края на човешкия живот, за смъртта, чрез която - независимо къде и как тя ще сполети героя - той най-сетне ще намери утехата да се завърне в родната земя, при своето начало:

...Ако се случи в утрин ранна
да ме докосне с дъх смъртта, -
земята ще докосна с длани
и ще прегърна тих пръстта.

(“Под вечни небеса”)

И накрая искам да обърна специално внимание на езика на Нико-Стояновата поезия - той е не само звънливият, чист и богат съвременен български език, но Н. Стоянов дори успява да играе с това слово, да създава нови думи, поетически неологизми, който всъщност обогатяват езика ни. Поетът е и майстор на стиха - и на римувания стих, и на експеримента в бели стихове. Но освен това той показва своето версификаторско майсторство и в предпочитанието си към сложната сонетна форма и особено към един рядко създаван не само в българската, но и в световната литература неин разгърнат вариант, т.нар. сонетен венец, при който всяка следваща творба започва с последния стих на предходната, а последният 15-ти сонет е изграден от тези повтарящи се стихове.

 

ПОЕЗИЯТА НА МИХАИЛ БЪЧВАРОВ

Стиховете, публикувани от М. Бъчваров, са достигнали до своите читатели в две тънички стихосбирки - “На белия свят”, издадена през 1986 г. в Кишинев, и “Камък на синора”, издадена в България (б.г.) и включваща и старите стихове от първата стихосбирка, и новонаписани творби. Освен това той издава в отделен свитък и подчертано автобиографичната поема “Архангеловден”. Тези подробности уточнявам, за да подчертая най-съществената според мен особеност на Бъчваровата поезия - нейната спонтанност, раждането й попътно на другите занимания на автора. Както се уточнява в малкото биографични данни, публикувани за поета, той изминава “дълъг път, докато стигне до “кръстопътя на поезията”1.

И неговата биография прилича на биографиите на другите бесарабски български поети. В тези биографии липсва домашната интелектуална традиция или целенасоченото култивиране и отглеждане на таланта от обкръжаващата културна общност. Това са биографии на хора, станали поети въпреки средата си и въпреки очакванията на обкръжението си. И в това е подвигът на тези български творци от Бесарабия - чрез тях се реализира потенциалът, заложен в откъснатите не само от Отечеството, но и от естествените процеси на културно съзряване на българите бесарабски бежанци.

Поезията на М. Бъчваров поразява със своята ежедневност, с обикновените непатетични и нетържествени неща, за които разказва. Това са стихове, родени от живота на човека, от неговото непосредствено преживяване. Тук няма опити за философски проникновения или за универсални обобщения над съдбата на отделния човек или на общността. Силата на Бъчваров като поет е не в търсенето на такива обобщения, а в приглушеното говорене за простите и бързо отминаващи неща. Тази поезия е, така да се каже, хоризонтална - в нея и погледът, и мисълта са обърнати навън, към гледането на света, непосредствено заобикалящ човека. Тя фиксира ежедневни, негероични случвания и именно чрез разказа за тези обикновени неща вълнува читателя си. В простичките случки, в обикновените образи на ежедневието всеки, роден в Буджашката степ, открива себе си, своите спомени и своите копнежи.

Тази вслушаност в делничното, в мимолетното, в случващото се и отминаващо ежедневие се е отразила и върху словото на М. Бъчваров. При повторното препечатване на много от творбите на автора му се е сторило, че е необходимо в бележки под линия да обясни значението на една или друга дума, защото тези думи назовават конкретни битови реалии, които са загубили своята актуалност за днешния читател. Така в неговите стихове пътуват не изобщо коли, а точно “Волги”, децата се забавляват не изобщо с играчки, а конкретно с Чебурашка, героят му работи не изобщо някъде, а именно в “една донбаска мина” и т.н.

Но прави впечатление не само този злободневен и ефимерен пласт на езика на Бъчваровата поезия. Прави впечатление и това, че обикновено Бъчваров пише както говори, че стиховете му са изречени с онези диалектни обрати на речта, които явно са характерни за родния му говор. Т.е. това е поезия, наистина родена от сърцето, слово, възникващо спонтанно в потока на ежедневието и ословесяващо това ежедневие, фиксиращо неговите обикновени тревоги, неговите лични перипетии или радости.

 

СВЕТЪТ НА ВЛАДИМИР КАЛОЯНОВ

Докосването до поезията на Владимир Калоянов създава точно противоположното усещане - усещането за докосване до нещо неуловимо. Сякаш това не са думите, които употребяваме непрестанно и които в тази непрестанна употреба са изгубили своята душа и своя вътрешен неуловим смисъл. Това е една поезия, която обсебва сетивата на читателя си с чувството за изключителна деликатност, тя го кара да притихне пред магията на нейните тихо промълвени истини, които са много повече обърнати навътре, към съзнанието на своя автор, към съзнанието, което ги е създало, а не към разума на читателя. Това е поезия на сетивата, а не на мисълта. Нейният смисъл е постижим с чувствата, а не чрез логиката.

Всъщност светът на другите хора в тази поезия отсъства - тя е съзерцаваща непостижимото удоволствие да си част от вечната хармония на природата, от неуловимото докосване на сенките и на разтапящите се в паяжината на есента звуци.

Дори творби, които се докосват до привидно плакатни и монументални теми като паметта за конницата на предците или визията на паметника на Христо Ботев всъщност са творби, споделящи съкровените интимни пространства на поетовата душа, а не величавите територии на колективната чувствителност. Така в стихотворението “Памет”, посветено на Ботев, се появяват образите кремък, бунт, огниво, свобода, Балкан, гранит - образи, които традиционното ни мислене за Ботев и неговия живот е натоварило с патетично-приповдигнати и поради това отчуждени от драмата на човека Ботев смисли. Тези образи обаче в творбата на Калоянов са привлечени именно, за да разрушат патетиката и да оголят драмата на пожертвалия до край себе си, но останал самотен и неразбран и в живота, и в смъртта човек:

Тук верен на народа е, където
е паднал, от народа неразбран.
....................................................
застинал той в гранит - самата младост
изваяна като нестихващ вик.

Така и в стихотворение без заглавие, започващо със стиховете “Една далечна конница... е мойта песен предопределила”, образът на препускащите под небето на Тангра прабългарски коне е призован не за търсене в тях на колективната памет и на границите на народностната идентичност. Картината на препускащите волно коне, на лудия вятър и шумната пяна на прибоя е създадена като символичен заместител на вътрешните нагласи на лирическия герой, на неговата приобщеност именно към простора на необятното поле, на небето - “хански шатър”, на “водите сини”. Същото внушение на безгранична свобода, неосквернена от ежедневната битка за хляба, търси и друга безименна творба, в която отново символ на свободата и волността са предисторическите “устремени коне, непознали камшика и плуга”. Волността на безкрайния простор и на препускащия под “синевата на юга” кон - това е въплътената представа за щастие, което героят на Калоянов познава и което единствено цени. Самоназоваванията на неговия герой го описват като частица от безкрайния и неунищожим живот на природата -

Житни ниви... в очите ми се плисват,
а реката в мен се влива - пролет съм и лято.

И макар че тази поезия създава усещането за отсъствие на другия човек, на хората, и макар че в нея често се появява думичката самота, това не е отчаяната самота на търсещия, но ненамиращ разбиране човек. Това е омиротворената самота на съзерцаващия човек, който може да каже за себе си “Чрез любовта аз съм свързан със целия свят.”

Макар че поетът е назовал само едно свое стихотворение “Изповед”, всяка една от творбите на Калоянов би могла да бъде озаглавена “изповед”, защото във всяка една от тях той споделя своя вътрешен живот, своите тихи упования и наблюдения. Своята изстрадана и промислена истина за себе си и за света, който ни обкръжава:

Загърбил това, що е минало,
аз търся днес на птиците пътя.
Пробуждат ме на младостта годините
и ме настигат на майка съветите.
Поляга нататък житната нива,
сладнее хлябът, в шепа го стривам.
Солена пот по челото избива
и селяшката ми душа е щастлива.
Сраснал съм се от детство с полето,
сърцето далеч по земята тъгува.
Във всеки житен клас ми е сърцето.
Тихо е, по тревата стъпките си чувам.

(Моя земя)

 

 

БЕЛЕЖКИ:

1. Сборник на българската бесарабска поезия (ХІХ-ХХ в.). Съставител и редактор Н. Стоянов. Одеса, 2002, с. 71.

В биографичните бележки за М. Бъчваров, публикувани в цитирания сборник, е сгрешено заглавието на първата му стихосбирка, и тази грешка се мултиплицира и в други издания, напр. в Алманах Родолюбец 2002. София, 2002, с. 272. Това обаче в никакъв случай не омаловажава изключително важната работа, която съставителят на сборника е осъществил както по подбора на творбите на бесарабските български поети, така и по първия опит за систематизиране на биографични данни за тях. [обратно]

 

 

© Елена Налбантова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 11.11.2004, № 11 (60)

Други публикации:
Одесская болгаристика, 2003, № 1.