Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ПЕТЪР ГАНЧЕВ
Съдба на пътя на две империи

Елена Налбантова

web

На 4 декември 1841 г. преводачът в митницата на гр. Рени Петър Ганчев изпраща писмо до одеския търговец Васил Априлов с молба за сътрудничество при набавянето на оръжие за готвен в Браила бунт. Писмото на Ганчев е създадено по време, когато вероятно са замислени, но все още не са реализирани както първите бунтовнишки песни на Добри Чинтулов, така и първите публицистични диалози на Неофит Бозвели (Янев, Налбантова под печат). Преди това послание ренийският преводач е изготвил клетва за съзаклятниците, а в самото начало на следващата 1842 г. му се налага да дава писмени обяснения за своите действия пред руската полиция - два текста, които го правят начинател на нови и практически непознати в българската възрожденска словесност жанрове. Така неочаквано и неоценено до днес, няколкото писмени фрагмента от Петър Ганчев се оказват благодатен извор за анализ на процесите, протичащи в българската публична реч на границата между Просвещението и Романтизма. Те биха могли да се видят като илюстрация на характерните за 40-те години на ХІХ в. тенденции във възрожденското говорене, усложнени от обстоятелството, че авторът им освен български патриот е и руски чиновник. Чрез особеностите на своето писмо ренийският преводач се оказва не толкова предшественик на важни възрожденски стилове и жанрове, колкото огледало и говорител на дискурс, който е в процес на генерализиране.

Убедена съм, че антропонимът Петър Ганчев ще проговори на малцина. Случаен спътник на великите ни възрожденци, понякога името на този преводач в пристанищната митница на гр. Рени остава неидентифицирано и енигматично дори за утвърдени специалисти по Възрожденската епоха.

Всъщност това име се появява още през 1900 г. в една публикация на проф. Михайл Попруженко (1900: 86-100) и през десетилетията се мярва тук и там в изследвания, свързани или с Георги Раковски и Втория браилски бунт, или с Васил Априлов. От самия Петър Ганчев са се съхранили няколко текста, които служат основно на историци - български, съветски и румънски - да реконструират отделни страни при подготовката на Втория браилски бунт. И тъй като част от тези текстове са писма до Васил Априлов, името на Петър Ганчев се появява спорадично и в проучванията за него.

През 2009 г. излезе книга на акад. Ив. Радев, посветена на възрожденския учител и книжовник Никола Икономов (Радев 2009). В нея е отделено внимание на неколцина предшественици на Н. Икономов в Разград, оставили и писмовни следи. При коментара на летописните бележки на един от тях - даскал Христофор Никович - е разказано за усилията на украинския българофил Юрий Венелин да се запознае през 1830 г. с препис на българска история, наречен в писмата на учения "Цароставник". Именно в тази връзка е осветлена с нови сведения ролята на Петър Ганчев, наречен с ирония от Ю. Венелин "чорбаджи Петър" (Писмо 1969: 414). Имайки пред очи други задачи, акад. Ив. Радев е пропуснал възможността да свърже сведенията за "чиновника Ганчова Петра Гаврийловича", съдържащи се в летописа на Хр. Никович и в писмата на Ю. Венелин, с личността на Петър Ганчев, кореспондент след години на В. Априлов и организатор за Бесарабия на бунта, известен като Втори браилски. Още тук искам да уточня, че изглежда и за Васил Априлов остава скрита връзката между неговия непознат кореспондент Петър Ганчев, заради когото в края на 1841 г. е викан на разпит в Одеса, и виновника за изчезването на ръкописния "Цароставник" "чорбаджи Петър", от когото се оплаква през 1837 г. Юрий Венелин.

За мен самата, а вероятно и за всеки, познаващ оценките за Петър Ганчев в изследванията за Втория браилски бунт, образът, очертан в посочените от акад. Ив. Радев извори, сякаш влиза в противоречие с привличаните досега негови текстове. Казвам сякаш, защото, от друга страна, тази двойственост в образа би могла да обясни поредицата от противоречия в стила на останалите от П. Ганчев текстове. Както констатирах преди години, когато работих по два от тях, в писаното от Ганчев, ако си послужим с терминологията на Р. Рорти (1997), сякаш функционират едновременно не един, а няколко “крайни речника", няколко набора от концепти1, които се пресичат, наслагват се един над друг и видимо не съвпадат - диалогът е не между отделните личности на кореспондентите, а между отделните концептуални речници на един и същ човек, чиято личност поради това е трудна за идентифициране (Налбантова 2003: 259).

Но нека вървим по ред.

Въз основа на две писма до Васил Априлов от края на 1841 г. и на показанията, които П. Ганчев дава след задържането си от руската полиция, за него в исторически изследвания се говори като за "български патриот"; "активен помощник на Г. С. Раковски"; "ръководител на движението ... в Бесарабия"; "участник в българското националноосвободително движение" (Косев 1968: 170; Априлов 1968: 406; Трайков 1974: 71; Априловски 2009: 155. Срв. също: Велики 1968)2 и дори като за масон - “лидер и главен апостол на българите в Бесарабия" (Василев 2005: 90)3.

Въз основа на летописа на Хр. Никович и писмата на Ю. Венелин пред нас се изгражда един доста по-различен портрет. Говорейки за бежанската съдба на разградчани през 1829 г., даскал Хр. Никович - "единственият грамотен" сред тях4 - записва: "...заселихми са в Бобадак ... 1829, месеца мартие. ... дадох прошение да влеза на служба... И влезох в служба при чиновника Ганчова Петра Гаврийловича. Он бе чиновник по особим поручением и заведующий болгаром. Той же бе родом болгар задунайский, а рождение его из село Кади кйовю, русиенский окрук. ... И мойто жалование бе в год 150 карбонци - тех получавах от Ганчова. После он отказа ся да не ми плаща. По коя причина? - по тая: каза заради мене началнику, он служи государю, а не мене. Защо да му плащам я от себе или от свое жалование. ... После (9?) месица получих писмо от канцаларията ... И така пишеши в писмото: дворянину Христофору Никовичу, назначаю вас переводчиком при мене на щабском жалование..." (Летописни 1904: 55-56).

Този епизод, привидно меркантилно непривлекателен, всъщност внася конкретен щрих към административните опити за "съкращаване" на разходи, а не толкова към портрета на не особено заможния П. Ганчев, за когото от писмо на Венелин научаваме, че преди войната "той служел като прост преписвач при Измаилската полиция, но като знаел освен български и руски, и турски език, използвали го за преводач в Бабадаг" (Възрожденски 1969: 414) 5.

Летописът на Хр. Никович допълва две черти в оскъдния портрет на П. Ганчев - бащиното му име и родното му място, записано като Кади кйовю. Според акад. Ив. Радев това е днешното с. Малък Преславец (Радев 2009: 100). Според мен по-вероятно е това да е днешното с. Щръклево, което по това време също се нарича Кадъкьой. Самият П. Ганчев в показанията си от 1842 г. пише: "Роден съм в Турция, в град Рущук" (Косев 1968: 174), а с. Щръклево е в непосредствена близост до Русе. Допускам, че ако е произхождал от с. Малък Преславец, което е по-близо до Силистра, той би посочил за свое родно място не "Рущук", а Силистра - топос, също добре известен в Русия от войните с Турция. Можем също така да предположим, че след опожаряването и обезлюдяването на с. Кадъкьой - Щръклево по време на т.нар. Русчушко сражение от 1811 г., семейството му се е преселило в близкия Русчук. По-вероятно е именно в Русе, а не в с. Кадъкьой той да е получил някакво образование, което му дава шанс, когато на 15-годишна възраст попада в Русия, да започне работа като писар.

Макар в свидетелствата на разградския даскал да не се споменава, чрез съпоставка с писмата на Ю. Венелин акад. Ив. Радев успява да реконструира незабелязани досега връзки между летописеца Христофор Никович, чиновника Петър Ганчев и командирования московски учен.

Трябва да припомним, че за среща с Ю. Венелин, чието име П. Ганчев сгрешава, ренийският преводач пише след години в първото си писмо до В. Априлов: "...най-покорно Ви моля ... да ми изпратите ... особено съчиненията на Юрий Вилгелм (вероятно Венелин), тъй като аз с него в Бабадахска област в 1830 година имах щастие да се запозная; тогава той събираше сведения за България и аз, доколкото можах, му дадох способ; а съчиненията му съм нямал щастие да видя и да прочета. ..." (ОДА, ф. 1, оп. 152, а.е. 8 (1842 г.), л. 3).

Пояснението "вероятно Венелин", поставено в скоби след името "Юрий Вилгелм", е направено от полицейския чиновник, копирал писмото на П. Ганчев до В. Априлов (ОДА, ф. 1, оп. 152, а.е. 8 (1842 г.), л. 3)6. Никой от досега ползвалите това писмо не взема отношение нито към направената от П. Ганчев грешка в името на Юрий Венелин, когото Априловият кореспондент претендира да е подпомогнал през 1830 г., нито към факта, че за преписвача-канцеларист през 1841 г. това име, а вероятно и делото на учения-славист е било известно, докато бащиното име на В. Априлов се е оказало проблематично и той е вписан като "Василий Априлович Априлов".

При работата с въпросното писмо трябва да се направи и едно прецизиране. Проф. М. Попруженко, който открива текста в Одеския държавен архив, разчита името на един Априлов кореспондент от Рени като Мухтор, но в бележка под линия се чувства предизвикан да добави "Написано нечетливо". При вглеждане в оригинала се вижда, че името е Мутаф7. Това име чака своето по-нататъшно уточняване, още повече, че се касае за притежател на "документи на Българските Царе"8.

В случая обаче за нас е важна претенцията на П. Ганчев, че през 1830 г. се е опитал да окаже помощ на Ю. Венелин за събиране "сведения за България". Точно противоположното споделя ученият, разказвайки след години в писмо до В. Априлов за контакта си с "чорбаджи Петър": "...В Бабадаг срещнах бившия логотет, българин, на русенския епископ9. Казаха ми, че той има един стар български ръкопис на пергамент, наречен Цароставник.

... за нещастие на българската история, случи се тук друг българин, родом от Бесарабия. ... При този умник логотетът се настанил като помощник. Тъй като живееха заедно, а книгата се намираше в село - при семейството на логотета, и ми обещаха, че ще наредят да я донесат в града, няколко пъти посетих тия господа.

Обаче скоро за мое нещастие логотетът се скри без вест, а чорбаджи Петър почна да ме приема много студено и недоверчиво. Въпреки тези гримаси, аз отново го помолих да съобщи на логотета, който види се имаше нужда от пари, че съм готов да му дам 300 или 350 рубли. Но неговият господар доста грубо ми отговори, че логотетът заминал отвъд Стара планина..." (Писмо 1969: 414).

Тук привлича вниманието сумата, която Венелин предлага на Хр. Никович. Тя изглежда внушително на фона на целогодишното възнаграждение, което той и Петър Ганчев получават като преводачи в Бабадаг. В записките си (с. 55) Хр. Никович посочва, че от П. Ганчев е получавал 150 рубли, а после е назначен за "200 карбонци в год". П. Ганчев пък е получавал "400 карбонца в год". Карбонец е сребърна, метална рубла, а освен такива е имало и банкноти, остойностявани по-ниско. Какви именно рубли предлага, Ю. Венелин не е уточнил.

Любопитно е и това, че времето на срещата с московския учен съвпада с края на платената служба на Хр. Никович. По собственото му твърдение в писмо до М. Погодин, Ю. Венелин пристига в Бабадаг на 26 юли 1830 г. (Писмо 1985б: 107), а Хр. Никович е записал (с. 56), че е започнал работа като преводач на 15 ноември 1829 г. и е служил 8 месеца, т.е. до юни 1830 г. На този фон забележката, че "логотета ... види се имаше нужда от пари" става още по-убедителна.

От цитираното писмо на Ю. Венелин виждаме, че П. Ганчев не само не е помогнал, но напротив - е попречил на руския учен да попадне на сведения за българската история. В този контекст бихме могли да кажем, че грешката в името на Венелин е показателна и се вписва в поредицата от стилистични несъобразности, които ме впечатлиха при първата ми среща с писмата на ренийския преводач.

П. Ганчев действително не е разбрал, че към неговия помощник - разградския бежанец Христофор Никович - проявява интерес ученият Юрий Венелин, а не разследващ финансовите прегрешения на чиновника "по особим поручением и заведующий болгаром" Ганчов Петър Гаврийлович. Защото в същото писмо, което Ю. Венелин е отправил до В. Априлов през 1837 г., той споделя, че "в Силистра научих от пристигналите там българи из Бабадаг, че Петър е арестуван, защото житото и пшеницата, които трябвало да раздава на българите безплатно, той благоволил да я продава по четири рубли. По внушение на съвестта си, боейки се да не навлече върху себе си подозрение, моят преводач си въобразил, че аз, под предлог на любов към Цароставника, посещавам неговия помощник, за да проуча невинните му грехове, и поради предпазливост забранил на своя помощник да се показва в Бабадаг, догдето съм там. Така поне ми обясни в Силистра това странно изчезване на логотета (и уви, на Цароставника) един млад българин, когото покровителствах в Бабадаг." (Писмо 1969: 414).

От документите знаем, че руското командване действително се разпорежда на бежанците да се раздава безплатно хляб от интендантските магазини (Белова 2004: 115) и това обстоятелство прави възможно описаното от младия българин.

Запазил се е още един щрих от биографията на П. Ганчев от това време, оповестен от И. Мещерюк (1965: 75-76). От документ, съхраняван в Централния държавен архив на Молдова, става ясно, че "подполковник Харчевников, взел голямо участие в устройството на имигрантите в Бесарабия, през 1830 г. ходатайства за прикомандироване към възглавяваната от него специална комисия на чиновника за особени поръчения П. Г. Ганчев, имащ опит с преселническите дела. Той отбелязва усърдието на Ганчев по осигуряването с продукти и по прехвърлянето на румелийските жители през Бабадагска област в Бесарабия". Подполковник Харчевников прави и втори опит за назначаването на П. Ганчев във въпросната комисия, като и двете му молби остават неудовлетворени (Мещерюк 1965: 110). Приемайки написаното от Ю. Венелин за напълно еднозначно, акад. Ив. Радев заключава, че "очевидно наясно с прегрешенията на Петър Г. Ганчев, ..., висшестоящите власти на Русия не удовлетворяват молбата на Харчевников българинът да бъде включен в ръководения от него екип" (Радев 2009: 101). В този контекст ученият е склонен да допусне "евентуални ... съмнителни връзки" между подполковник Харчевников и неговия чиновник П. Ганчев.

В намерените от И. Мещерюк документи се съдържа и едно сведение, уточняващо хронологията на живота на П. Ганчев. Във втория рапорт на подполковник Харчевников се твърди, че П. Ганчев, когото подполковникът характеризира като "способен чиновник", е работил по преселението в Русия на идващи от околностите на гр. Разград българи от септември 1829 г. до май 1830 г. Виждаме, че този период не включва именно времето, за което пък говори Ю. Венелин - след юли 1830 г. (Мещерюк 1965: 110), а и влиза във видимо противоречие с летописа на Хр. Никович, който започва работа като помощник на П. Ганчев към март 1829 г.

За сложността и неизяснеността на ситуацията свидетелства и фактът, че на 23 декември 1830 г. П. Ганчев получава атестат от своя началник ген. Тимани за това, че "е отговарял за българите, преселили се в тази област (Бесарабия - б.м., Е.Н.) от българския град Разград, и проявява усърдие за тяхното преселение в Русия" (Мещерюк 1965: 76). Знаем, че генерал Тимани не е бил непосредствен свидетел на дейността на П. Ганчев по организирането живота на преселниците, тъй като през войната той е командир на бригада, която воюва в Южна България (Френски 1981: 178)10. Допускам обаче, че ако П. Ганчев е бил арестуван за злоупотреби, това би било документирано. Което ни кара да бъдем предпазливи в абсолютното доверяване на разказа, който разстроеният от изчезването на ръкописния "Цароставник" Ю. Венелин е чул. Още повече, самият той държи да подчертае, че информацията за прегрешенията и арестуването на П. Ганчев е достигнала до него като обяснение от "един млад българин, когото покровителствах в Бабадаг", като фразата започва с изразяващия резервираност към истинността на фактите израз "така поне ми обясни".

Това са сведенията, с които разполагаме за П. Ганчев за времето на неговата работа като преводач, отговарящ за преселението на разградчани по време на Руско-турската война от 1828-1829 г. Виждаме, че, макар и фрагментарни, те рисуват портрета на един човек, който - както пише и акад. Ив. Радев - преди години "е бил в същото безизходно положение. Но в дадената ситуация, през 1829 г., е вече "чорбаджи Петър", от когото зависи новата вълна емигранти. Поддава се на изкушението и според Венелин залага на личното облагодетелстване за сметка на тях" (Радев 2009: 100).

Без да правя някакви спекулации, ще отбележа, че буди любопитство и повдига нови въпроси липсата в летописа на даскал Хр. Никович на споменаване както за среща с Ю. Венелин11, така и за евентуални гешефти на Петър Ганчев, при когото разградчанинът работи като помощник.

* * *

На този фон се оказват още по-интересни писмените свидетелства, с които разполагаме, за станалото с Петър Ганчев след 11 години. До нас са достигнали няколко текста, написани от него в разстояние на 9 месеца през 1841-1842 г. (Попруженко 1900: 87-92; Унджиева 1962: 120-121, 131-132; Косев 1968: 169-170, 173-175). Те проследяват историята на ангажирането му с освободителната борба в Българско и служебните и житейски неприятности, които това ангажиране му донася като руски чиновник.

През декември 1841 г. П. Ганчев пише две писма до В. Априлов, в които го информира за усилията на група българи да подкрепят готвения в Браила нов бунт срещу османското владичество. Според заключения на неколцина историци, сам В. Априлов - привърженик на просвещението и еманципацията чрез реформи и вече категоричен противник на въоръжени опити за отхвърляне на турската политическа власт - предава на одеските власти първото от тези писма и така привлича вниманието към действията на българина12. Следва арест, като в процеса на разследване на П. Ганчев му се налага два пъти - отначало в Кишинев, а по-късно и в Санкт Петербург - да дава писмени показания за своите намерения (Попруженко 1900: 87-92; Косев 1968: 174-175).

Изправен пред необходимостта да спазва принципите на легитимизма, но и незабравящ привлекателността на доктрината за подкрепа на "брата роб", Императорът лично се ангажира със случая. Разпоредено е привеждането на П. Ганчев на работа в столицата Санкт Петербург при запазване на чина му колежки регистратор. Поставен обаче във финансова безизходица поради невъзможност да доведе семейството си от Рени, девет месеца по-късно той се вижда принуден да напише до Новорусийския генерал-губернатор граф М. С. Воронцов прошение за парична помощ (ОДА, ф. 1, оп. 152, а.е. 8, (1842 г.), л. 30-30а).

Контрастът между писанията на П. Ганчев преди и по време на арестуването му13 и прошението, което той праща до граф М. С. Воронцов, е не само очевиден - той е и вълнуващ, тъй като разказва историята на един човек, минал за девет месеца от възторга и патетиката до отчаянието и унижението. Именно този контраст ме привлече към анализ на част от тези текстове. Прилагайки буквално идеята, че не ние говорим езика, а езикът изговаря нас, на следващите редове правя опит да видя образа на П. Ганчев такъв, какъвто сам той, чрез езика, който говори, го създава.

В стила на ренийския преводач си дават среща няколко словесни потока, разположени в различни, при това често взаимноизключващи се, противоречащи си по презумпция дискурсивни полета, което прави анализа на този стил особено любопитен. Бихме могли, интерпретирайки ги през решетката на лингвокултурологията, да ги включим в сферата на изворите, реконструиращи пътищата за изграждане на българското национално и личностно самосъзнание през Възраждането.

40-те години на българския ХІХ в. са особено интензивен момент на смешение на различни както стилови, така и идеологически гласове, истинско вавилонско разноречие, отразяващо бурната среща на житейски, културни и политически установки, идващи от различни страни и времена и бидейки възможни поради интензифицирането на контактите на българския човек, а оттам и на българската култура с разнообразни “партньори".

Дори само в един толкова непретенциозен текст, като писмото на Петър Ганчев до Васил Априлов от 4 декември 1841 г., можем да дочуем отгласи и памет за множество различни словесни и културни редове. Това писмо е сложна реплика не само в задочния диалог с одеския търговец и български просветител Априлов, но и с цялото наследено и придобито по различни пътища културно слово на епохата. В писмото се наслагват реминисценции с текстове, принадлежащи на един универсален културен речник, споделим от двамата - Библията и религиозното слово изобщо; но също пословици; патриотични и просвещенски проповеди; клишета, специфични за етикетния формуляр в руското общество, и пр.

Още по-усложнена е словесната тъкан на обяснението, дадено при арестуването, и прошението до граф М. С. Воронцов, в които словото се движи в дисциплиниращия дискурс на официалното общуване. Той извежда на преден план социалната йерархия и се строи върху самоунижението и дори самобичуването. От друга страна, този дискурс е постоянно взривяван от приобщаването на нейерархическата по самата си същност реторика на бунта срещу статуквото, която се дочува в епизодите, където П. Ганчев обяснява мотивите на своето поведение.

Можем да кажем, че в написаното от П. Ганчев се изгражда един специфичен интертекст, характеризиращ както своя автор, така и доминиращите в актуалната политическа и културна ситуация идеи. Както е добре известно, интертекстът е свързан с безсъзнателното. Продуциращият текста може изобщо да не осъзнава своята подвластност на съответния дискурс (Руднев 2002). Наложената необходимост обаче да обяснява пред властта постъпките си, изправя П. Ганчев пред задължението да разшифрова идеите, които са го подтикнали към обсъжданите действия. Това довежда до ословесяване на раздвоеността в неговото поведение, ясно изведена в обяснението като опозиция между чувства и задължения.

На следващите редове ще опитам да откроя онези автори и творби, които в българската словесност се оказват емблематични за стила и темите в публичното говорене на 40-те години на ХІХ в. Тези теми и стил можем да доловим в написаното от П. Ганчев и макар че неговите текстове са фиксирани хронологически по-рано, съм убедена, че те са родени от дискурса, провокирал първите бунтовнишки песни на Д. Чинтулов и показанията на Г. Раковски пред румънската полиция. Известно е, че и двамата автори създават своите творения през 1842 г. именно във връзка с Втория браилски бунт. Вярвам, че дискурсът, в който тези образци се раждат и когото в последствие конкретизират, е бил комуникативната среда, в която ренийският преводач попада към началото на 40-те години на ХІХ в., а непоследователността на неговото слово, логическите несъобразности, стилистичните смешения свидетелстват за "външността" на тази комуникативна среда спрямо съзнанието на П. Ганчев, за спонтанното и повърхностно, а не дълбинно и моделиращо - както е например при племенника на Георги Мамарчев - усвояване на актуалните словесни клишета.

Хронологически първо от безразборно просветващите в писмото до Васил Априлов реминисценции е наследеното "високо" слово на Библията, чието наличие свидетелства за активно функциониращия като легитимация на културна принадлежност религиозен пласт на езика. Тук особено много словесна енергия поема изразът "Нашата Източна църква в тъмнина се обърна, нейният виноград обрасна в тръни, гроздето му го назобиха хищни птици".

В потока от библейски алюзии трябва специално да отбележим назоваването от П. Ганчев на агитаторите на бунта "апостоли"14, т.е. безпроблемното за неговото съзнание пренасяне на библейския смисъл на думата в светски контекст. Според досегашните изследвания тази процедура в българския език се осъществява едва през 70-те години на ХІХ в. в публицистиката на Л. Каравелов и Хр. Ботев (Липчева-Пранджева 2001: 7-53). Появата й още през 1841 г. в писмото на преводача П. Ганчев би могла да подскаже, че тази усложнена семантика българските автори, включително и тези от 70-те години, вероятно са видели в руската светска словесност.

Друг резервоар, от който се ползва спонтанно П. Ганчев, е фолклорната мъдрост на пословиците и поговорките, голяма част от които също водят потеклото си от библейския текст (срв.: Вътов 2002), но по своето звучене принадлежат на устното слово. П. Ганчев употребява редица фразеологизми, сред които и "да ковем желязото, докато то е горещо", като тази пословица е представена в една по-разгърната форма, която дублира втората половина на израза - "и още не е изстинало" - промяна, напълно в духа, в който функционира концептът "време" в писмото до В. Априлов.

Това ни отвежда към следващия дискурсивен пласт на това писмо, който е представен от характерния за романтизма патетично-призивен и императивен език на революционната пропаганда, усвоявана чрез типа марсилезни песни, намерили именно в началото на 40-те години своя талантлив български създател в лицето на възпитаника на Одеската (Херсонската) духовна семинария Д. Чинтулов. В цялото писмо натрапчиво се повтарят две взаимно свързани реалии, характерни за словото, което тук ще наричам "от типа Чинтулов" - идеята за динамизиралото се време, въплътена в израза "време и час", и образът на съня, задължително определян като "дълбок".

Отношението към концепта "време" е един от най-видимите белези на промяната в българското мислене през Възраждането. Най-общо казано за българския човек времето започва осезателно да се движи, като актуална за езика на 40-те години е идеята, че то ускорява своя ход и започва да се члени на своите съставящи. Именно в този контекст се разполага както многократно повтаряният от П. Ганчев израз "вече е време и час", така и удълженият фразеологизъм "да ковем желязото, докато то е горещо и още не изстинало".

Активно присъстваща в първите текстове на П. Ганчев е публично-пропагандната реч, която познаваме от писаните по същото време показания на Г. Раковски пред румънската полиция. Тази реч ще бъде масово наложена в българската книжовност значително по-късно именно от Раковски в неговите периодични издания, но наличието й в писмени текстове на 40-те години говори за нейната функционалност още в това десетилетие. Първообразецът й можем да видим в онези фрагменти на Паисиевата "История славянобългарска", в които се описва актуалното безправно положение на българина, и чийто текст вероятно П. Ганчев е познавал във варианта на злополучния "Цароставник", притежаван от даскал Хр. Никович15.

Речта на П. Ганчев носи и още един аспект, който е нетипичен за българското възрожденско слово и произтича от особеното положение на своя автор. В текстовете на ренийския преводач се имплантира йерархизиращият стил на административно-деловото и етикетно писане, в чийто дискурс авторът им е, доколкото същинското му ежедневно битие е битието на колежкия регистратор.

В заключение искам да подчертая, че анализираните текстове разкриват кризата в съзнанието на своя автор, която на първо място произтича от обстоятелството, че фактически той принадлежи едновременно на две "ние-групи", които в определена степен са с противоречащи си интереси - "ние-групата", описвана като "моите съотечественици" (в смисъл поробени българи) и "ние-групата", експлицирана чрез изрази като "моите верноподанически задължения към Русия". Това води до появата в написаното на отчетливо прокараната опозиция чувства/задължения. Първите са ориентирани към съотечествениците и са спонтанни, поради което трудно се поддават на контрол. За тяхното оправдаване се търси съчувствие, разбиране и снизхождение от страна на Началството. Задълженията пък в случая са проявление на сложноорганизирани социални отношения, изискващи точно познаване и спазване на определени правила. Оттук произтичат и противоречията в написаното от П. Ганчев. Особено напрежение излъчват обяснението пред полицията в Кишинев и прошението до граф М. С. Воронцов. Те се градят сякаш от две съзнания, за които е трудно да влязат в диалог. Но това вътрешно противоречие е видимо и в писмото до В. Априлов, изобилстващо от синтактични несъобразности и дори алогизми.

* * *

На финала на този разнопосочен по наблюдения текст ще приведа характеристиката, която дава Бесарабският военен губернатор генерал-лейтенант П. Ив. Фьодоров на Петър Ганчев. Именно ген. Фьодоров го разпитва след арестуването му в края на 1841 г. и в своя рапорт го определя като "простодушен". За илюстрация "до каква степен този човек е простодушен" ("до какой степени человек этот прост"16) ген. Фьодоров дава следния пример: "когато аз казах на Ганчев, че неговите писма до Априлов се намират у мен и че Априлов вече е арестуван в Одеса, то отначало Ганчев показа удивление, а после заплака и каза, че този почтен човек го е удържал, но той не е послушал добрите съвети и за това се наказва според делата си." (ОДА, ф. 1, оп. 152, а.е. 8, (1842 г.), л.13а)17. В резюмето на този рапорт Ганчев пък е наречен "човек крайно ограничен и искрено разкайващ се" ("человек ума самого ограниченного и искренно раскаивается" (Косев 1968: 171).

Ако се обърнем отново към оценките, които Петър Ганчев получава, от една страна, в летописа на Христофор Никович и писмата на Юрий Венелин, от друга - в рапортите на ген. Павел Фьодоров, и от трета - в историческите изследвания, ще видим, че те са кардинално различни. Сякаш пред нас се изправят няколко личности. Тази неединност свидетелства за мъчителните и често неравни пътища, които новите национални идеи изминават в конкуренция с чувството за самосъхранение и лично облагодетелстване. Защото чрез фрагментарните факти, с които разполагаме, можем да погледнем на образа на Петър Ганчев като на илюстрация на масовия български човек, роден в страшните години на кърджалийството, на опустошенията от руско-турските войни, на природни катаклизми, ужасяваща скъпотия и глад, няколкогодишна чума. Потресени съвременници от различни места на Българско ще записват да се знае "кога дойдоха кърджалиите, та ... погубиха человеци, мъже и жени и деца, половината от селото, и после биде трус велик за много години...", "стана голям глад...", "стана голяма скъпотия... светът мреше и много деца умряха от глад, а някои се убиваха, за да се отърват от живота", "...и поплака дете в майка..." (Янев, Налбантова под печат).

Роден през 1801 г. във времето на Тръстениклиоглу Исмаил в близкото до Русе с. Кадъкьой, преживял на 10-годишна възраст прочутото "Русчушко сражение" и опожаряванията на областта, вероятно останал рано без майка, когато през 1816 г. умира и баща му, Петър Ганчев се преселва в Русия (Косев 1968: 174) и с цената на неизвестни нам усилия започва работа като писар в Измаилската полиция, за да стигне до преводач в митницата на гр. Рени с чин колежки регистратор - най-ниския ХІV чин в Таблицата на ранговете.

Обстоятелството, че в безпрекословно йерархичната руска администрация той постъпва на държавна служба като колежки регистратор, ни дава важни, макар и косвени сведения. От една страна, известно е, че този последен в ранговете чин се присвоява на хора, произхождащи от "низините". От друга страна, за неговото получаване се изисква определено образователно ниво. В случаи на липса на свидетелство за завършено учебно заведение, какъвто предполагам е и този на П. Ганчев, се е налагало полагане на изпит върху програмата за уездните (началните) училища (Федосюк б.г.). Тъй като сиракът П. Ганчев емигрира в Русия относително възрастен, най-вероятно той е получил една прилична писмена грамотност още в Българско, което му позволява да оцелее в чуждата среда. Това поставя въпроса за наличието и качествата на образователните центрове в Кадъкьой (Щръклево) или в Русе през неспокойните години на неговото детство.

През въртопа, който животът му е поднесъл, Петър Ганчев успява да премине жив, да създаде многобройно семейство, да повярва, че е надраснал психиката на оцеляващия на всяка цена, дори и с цената на кражба от нещастните си прокудени от войната сънародници. И очарован от новите чувства на патриотизъм, след 10-тина години да състави клетвата на бъдещите браилски бунтовници и да се ангажира със закупуване на оръжие за бунта. От стила и речника му се долавят посоките, които мисленето му е поело, но именно нестройността и разноречивостта в текстовете илюстрират сложността и истинския драматизъм на този път. Както в написаното от него през 40-те години, така и в самото му поведение сякаш се провижда едно екзалтирано, но външно и повърхностно прегръщане на новите идеи, новите думи, новото чувство на любов към съотечествениците. Потопен в дискурса, провокирал създаването на бунтовнишката поезия на Д. Чинтулов, актуализирането на паметта за българска история, български царе, български герб - Петър Ганчев е опитал да надмогне чисто битовото и личния интерес. Обстоятелствата обаче се оказват по-силни и тонът на прошението до граф М. С. Воронцов показва един смазан човек, върнат отново в битовото и в борбата за физическо оцеляване.

Именно тази неслучила се метаморфоза беше провокацията, която ме насочи преди години и ме върна сега отново към Петър Ганчев. Много добре помня мислите, които ме вълнуваха, когато след многочасова работата в Одеския държавен архив, разположен в мрачна, усойна и неудобна старинна синагога, излязох на улицата и по странно стечение на обстоятелствата именно тази вечер за пръв път попаднах в Одеската опера - едно от най-красивите места в този красив град. Мястото ми беше в малка ложа, разположена над централната и аз си представях граф Михайл Сергеевич Воронцов, чийто донесения и обяснения по случая Петър Ганчев бях чела през деня. Представях си как след дълъг ден работа в канцеларията е седял с изправен гръб до своята съпруга в централната ложа на изгорелия преди век, но намирал се на същото място, пръв одески театър. Мислех си за потресаващата промяна, настъпила само за 9 месеца в тона на четените от мен през деня текстове на ренийския преводач. Мислех си за странните обрати на съдбата, които ми бяха позволили да стоя в ложата на Одеската опера, немислимо недостъпна за този българин с чин на колежки регистратор, случайно оставил следа в историята и преминал от патетиката до унижението под надзора на всевиждащата власт.

Толкова малко знаем за перипетиите, страданията, изкушенията на онова "безмълвно множество", живяло преди нас и обречено да носи кръста на българската съдба, че се чувствах и тогава - преди години, и сега - предизвикана да разкажа за този човек, роден в "ужаса на историята".

За нас годината 1801 е рождена за Андрей Робовски и Максим Райкович. Но тя е рождена за още хиляди българи, един от които се е казвал Петър Гаврилов Ганчев.

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. Върху понятието концепт съществува огромна литература. Ще приведа само определението на З. Д. Попова и И. А. Стернин, според които концептът е "идеална същност, която се формира в съзнанието на човека, глобална единица на мисълта, представляваща квант на структурираното знание." (Попова, Стернин 1999). [обратно]

2. Статия за П. Ганчев е включена и в Енциклопедия "България" (Енциклопедия 1981: 27). [обратно]

3. Коментар на последното твърдение може да се види у Марков (2009: 323-324). [обратно]

4. Свидетелството е на Ю. Венелин в негово писмо до И. Ив. Соколов (Писмо 1985а: 107). [обратно]

5. Тук определението "прост", което е използвал Венелин, би трябвало да се преведе с епитета "обикновен". [обратно]

6. Копие от писмото на преводача на Ренийската пристанищна митница Петър Ганчев от 4 декември 1841 г., адресирано на името на одеския търговец Василий Априлович (sic!) Априлов в гр. Одеса. Писмото е публикувано от проф. М. Попруженко в посочената работа (Попруженко 1900: 86-100). [обратно]

7. "Тук в Рени има българин Мутаф, той Ви е писал, че изглежда в Букурещ има у негова леля някакви документи на Българските Царе, аз Вашето писмо съм виждал у него, че вие сте изисквали от него писмо в Букурещ на името на неговата леля; но той никак не се съгласяваше от страх да не му бъдат отнети. Аз седем месеца поред почти ежедневно го уговарях, че такива документи са нужни за цялата наша нация, а не само за един човек и някак уговорих този простодушен човек (буквално "простяка уговориль"), и даде той писмо, при това незапечатано го прилагам. Вие след като го прочетете, сами го запечатайте и го отправете където трябва за изпълнение." (ОДА, ф. 1, оп. 152, а.е. 8 (1842 г.), л. 3. Превод - Е.Н.).

Думата "простяк/простак" в контекста на епохата би могла да се преведе като "простодушен", "естествен, лишен от лицемерие" човек. Такъв е смисълът напр. у Ал. Велтман, който от средата на 30-те години на ХІХ в. създава поредица от романи - апология на "простодушния", наивен и чист "простак", лишен от фалша и лицемерието на "цивилизованото" общество (Вельтман 2000-2011). [обратно]

8. За някой си Петър Мутаф като един от организаторите в Рени на Втория браилския бунт споменават Ив. Грек и Н. Червенков, без да посочват източника (Грек, Червенков 1993: 128). [обратно]

9. Ю. Венелин има предвид даскал Христофор Никович, който е бил владишки наместник и преди, а вероятно и след временното емигриране от Разград. За подробности виж у Радев (2009: 78). [обратно]

10. Тук името на генерала е предадено от френския пътешественик под формата Тиман. В летописните си бележки Хр. Никович също споменава началничеството в Бабадаг на ген. Тимани, когото той нарича Тимонов (Летописни 1904: 56). [обратно]

11. От този факт е озадачен и акад. Ив. Радев (2009: 96). [обратно]

12. Особено крайни в оценките си са М. Дихан и Й. Митов. Срв. Дихан, Митов (1964: 455-467). Опит за различна интерпретация на Априловите действия виж у Налбантова (2004). [обратно]

13. Двете писма до В. Априлов; клетвата на бъдещите съзаклятници, която П. Ганчев е съставил и за която знаем, че е полагана в Бесарабия и в Браила, и обяснението, дадено в Кишинев. [обратно]

14. "...после того вызывал я еще ... пять человек старшин из за Дуная в Рениский карантин, дал им наставление и отправил их в Болгарию апостолами для проповедывания. ..." (Попруженко 1900: 91). [обратно]

15. За евентуалната връзка между "Цароставника", изгубения днес Жеравненски и пазения в НБКМ - София Башкьойски препис на "История славянобългарска" виж у Радев (2009: 103-112). [обратно]

16. За илюстрация на значението на епитета "прост" в руската словесност на 30-40-те години на ХІХ в. привеждам определение, дадено на писателя Ал. Велтман от И. И. Срезневски: "добр, прост, окружен книгами, беспрерывно работает, чем и живет" (Велтьман 2001-2011). [обратно]

17. Рапорт на ген.-лейтенант П. Ив. Фьодоров от 10 януари 1842 г., в който се съобщава за задържането и разпита на П. Ганчев в Кишинев. [обратно]

 

 

ЛИТЕРАТУРА

Априлов 1968: Априлов, В. Е. Съчинения. Подбор и ред. П. Тотев. София, 1968.

Априловски 2009: Априловски свод. Съст. П. Колева. София, 2009.

Белова 2004: Белова, Е. В. Миграционная политика на юге Российской империй и переселение болгар в Новороссийский край и Бесарабию (1751-1871 гг.). Москва, 2004.

Василев 2005: Василев, Р. Масонската ложа и братството на Левски. София, 2005.

Велики 1968: Велики, К. Браилските бунтове 1841-1843. София, 1968.

Велтьман 2001-2011: Велтьман, Александър Фомич. // Онлайн-энциклопедия "Кругосвет", 2001-2011 <http://www.krugosvet.ru/enc/kultura_i_obrazovanie/literatura/VELTMAN_ALEKSANDR_FOMICH.html> (28.10.2011).

Вельтман 2000-2011: Вельтман, Александр Фомич. // Русский Гуманитарный Интернет-Университет, 2000-2011 <http://www.i-u.ru/biblio/persons.aspx?id=851> (28.10.2011).

Възрожденски 1969: Възрожденски страници. Антология в два тома. Под ред. на П. Динеков. Том І. София, 1969.

Вътов 2002: Вътов, В. Библията в езика ни. Речник на фразеологизмите с библейски произход. Велико Търново, 2002.

Грек, Червенков 1993: Грек, Ив., Червенков, Н. Българите от Украйна и Молдова. Минало и настояще. София, 1993.

Дихан, Митов 1964: Дихан, М., Митов, Й. Ценни документи в Одеския архив за Браилските бунтове 1841-1842 г. // ИИИ, т. ХІV-ХV, 1964.

Енциклопедия 1981: Енциклопедия България. Том ІІ. София, 1981.

Косев 1968: Косев, К. Документи от съветските държавни архиви за Браилския бунт от 1842 г. // Георги Стойков Раковски. Възгледи, дейност и живот. Том ІІ: Документи и материали. София, 1968.

Летописни 1904: Летописни бележки. // Юбилеен сборник на Разградското читалище "Съгласие". 1904.

Липчева-Пранджева 2001: Липчева-Пранджева, Л. Левски: Букви от името. София, 2001.

Марков 2009: Марков, Ив. Раковски, националната идея и масонството (Предизвикани размисли). // Сб. Българско Възраждане. Идеи - личности - събития. Годишник на общобългарски комитет и фондация "Васил Левски". Том 11. София, 2009.

Мещерюк 1965: Мещерюк, И. Переселение болгар в Южную Бесарабию 1828-1834. Кишинев, 1965.

Налбантова 2003: Налбантова, Ел. Езикови стратегии на 40-те години на българския ХІХ век. // Слов'янски збірник. Вып. 10. Одеса, 2003.

Налбантова 2004: Налбантова, Ел. Васил Априлов - време и съвременници. Одеса, 2004.

Писмо 1969: Писмо на Ю. Венелин до В. Априлов от 27 септември 1837 г. // Възрожденски страници. Антология в два тома. Под ред. на П. Динеков. Том І. София, 1969.

Писмо 1985а: Писмо на Ю. Венелин до И. Ив. Соколов. // Ангелов, Б. Паисий Хилендарски. София, 1985.

Писмо 1985б: Писмо на Ю. Венелин до М. П. Погодин от 20 август 1830 г. // Ангелов, Б. Паисий Хилендарски. София, 1985.

Попова, Стернин 1999: Попова, З. Д., Стернин, И. А. Понятие "концепт" в лингвистических исследованиях. Воронеж, 1999.

Попруженко 1900: Попруженко, М. Г. Материали за историята по възраждането на българския народ. // Юбилеен сборник по случай 25 години от Първата Габровска Априловска гимназия. Пловдив, 1900.

Радев 2009: Радев, Ив. Никола Икономов и духовно-просветния живот в Разград през ХІХ век. Велико Търново, 2009.

Рорти 1997: Рорти, Р. Случайность, ирония и солидарность. Москва, 1997.

Руднев 2002: Руднев, В. Словарь культуры XX века. // Чертовы кулички, 26 юли 2002 <http://www.kulichki.com/moshkow/CULTURE/RUDNEW/slowar.txt> (28.10.2011).

Трайков 1974: Трайков, В. Георги Стойков Раковски. София, 1974.

Унджиева 1962: Унджиева, Цв. Документи по Българското възраждане в съветските архиви. // ИИЛ, т. ХІІ, 1962.

Федосюк б.г.: Федосюк, Ю. Что непонятно у классиков, или Энциклопедия русского быта XIX века. Москва, 2001. Цит. по: Библиотека Якова Кротова, б.г. <http://krotov.info/lib_sec/21_f/fed/osyuk_02.htm> (28.10.2011).

Френски 1981: Френски пътеписи за Балканите, XIX в. Съст. и ред. Б. Цветкова. София, 1981.

Янев, Налбантова под печат: Янев, С., Ел. Налбантова. Атлас на българската литература 1740-1877. Под печат.

 

Одески държавен архив (по-нататък ОДА)

ОДА, ф. 1, оп. 152, а.е. 8 (1842 г.), л. 3.

ОДА, ф. 1, оп. 152, а.е. 8, (1842 г.), л. 13а.

ОДА, ф. 1, оп. 152, а.е. 8, (1842 г.), л. 30-30а.

 

 

© Елена Налбантова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 13.12.2011, № 12 (145)