ОБРАЗЪТ НА ОДЕСА И СИМВОЛИКАТА НА ГРАДА В БЪЛГАРСКАТА ЛИТЕРАТУРА НА XIX ВЕК

Елена Налбантова

web

Градът като литературен топос и като социален опит новата българска словесност открива с посредничеството на Одеса - мястото, където по стечение на историческите обстоятелства се формира през 40-те години на ХІХ в. първата българска литературна общност, обединяваща културноградящите амбиции на множество младежи, получили благодарение на заселените тук още в първите години на ХІХ в. и проспериращи търговци В. Априлов, Н. Палаузов, Н. Тошков, Ст. Мутев и др. възможност за продължително пребиваване и обучение извън пределите на Османската империя¹. Тези първи възпитаници на одеските училища не случайно са определяни в нашата историография като “ядрото на ново поколение” и като първа “българска литературна генерация” (Леков 1999: 166). Културният и литературен кръг, създаден в Одеса през 40-те години на ХІХ в. и допълван през следващите десетилетия от новопристигащи ученици на духовната семинария², Ришельовския лицей, градските гимназии и юнкерското училище, е представляван от такива изключителни с мястото си в литературата ни личности като първите новобългарски поети Найден Геров и Добри Чинтулов, първата българска поетеса и поетична Муза Елена Мутева, бъдещия създател на първия български вестник Иван Богоров, знаменития педагог и преводач на Ю. Венелин Ботьо Петков и др. Към българските интелектуалци, получили образование и импулс за творчество в Одеса, по-късно се присъединяват създателят на новобългарската проза Васил Друмев, гениалният поет Христо Ботев, бъдещият редактор на последния орган на БРЦК Киро Тулешков, “патриархът на българската литература” Иван Вазов, който именно в този град - измъчван от носталгия по изгубената хармония на миналото и на родината - започва романа си “Под игото”. Ако помним, че знаменитата първа глава на романа, в която белетристът се любува на изгубения уют на своето собствено детство, е писана в момент на най-дълбока носталгия и разяждаща скръб по родината, тази мила идилия на “трапезата у бай Маркови” ще ни зазвучи още по-релефно-умилително. И на принципа на психичния контраст - всички привлекателни страни на живота, закътан между зидовете на бай-Марковия двор, са припомнени именно поради болезнената им липса в битието на спомнящия ги в Одеса.

Обърнат към вътрешните територии на своя свят, Вазов най-лаконично сред своите събратя-български поети ще назове преживяването на отдалечеността от родината в непознатия и непривичен за българските социални навици град край брега на Черно море - “самотност, тъга, тъмнина”³.

Всъщност както може и да се очаква, още първите новобългарски поети - Найден Геров и Добри Чинтулов - които откриват “чудния цвят” на творчеството именно в Одеса, използват името на този град като поетизъм, като конкретизация на непознатите преживявания, които българският човек има при раздялата с родината и срещата с устроения по други социални закони свят. Показателно за трайността на психическите нагласи е обстоятелството, че настроенията, споделяни от Н. Геров, се оказват съзвучни с тези на Вазовия лирически човек. Подобно на Н. Геров в началото на 40-те години, и Вазов през 1887 г. се чувства неприет от живота в големия град - Геровият “Плач от самотия” сякаш е дублиран от Вазовото откровение “Когато си сам”:

Самият Вазов ще сподели след години, че стиховете, които създава в Одеса, “съм писал в най-голямо отчаяние.” И “действително - коментира неговият биограф Величко Вълчев (1968: 308) - в цялото творчество на Вазов ще се намерят малко произведения като тия, лишени от характерния оптимизъм на поета.”

Защо се случва така, че Одеса - този южен, топъл и весел град, възприеман в руската култура на ХІХ в. като “прозорец” към свободния свят, град, за когото Пушкин ще напише

защо за българските поети и писатели на ХІХ в. същият този град ще се превърне в символ на мрака, дискомфорта, самотата и безнадеждността, на отчуждението и нещастието. Защо във вероятно първия български художествен текст, в който нейното име се появява, тази “южна Палмира” ще бъде наречена “черная Одеса”?

* * *

Когато българските творци пристигат в Одеса, тя е млад град, чийто дух е проблематичен и за мнозина руски наблюдатели⁴. “Крайните патриоти” виждат във факта, че новият град е и създаден, и продължително управляван от чужденци, заплаха за неговата руска идентичност. Тук не само липсва реалната историческа протяжност на обживяването на мястото. Тук липсва и безпрекословното придържане към административната традиция на тогавашната Руска империя. “Непознаващи живота на руските градове и нравите на руската провинциална администрация, управителите на Одеса повеждат града по нов път.” (Атлас 1992: 21) Именно “Одесы шумной просвещение,/ Европы века отраженье”⁵ обаче е сред най-привлекателните предимства за почитателите на южния град.

Н. Геров и Д. Чинтулов пристигат в Одеса към 1840 г., когато градът още не е проживял дори половин век от своето създаване. И независимо от впечатляващите темпове, с които той се устройва, това е недостатъчен срок за очовечаването, усвояването, обживяването на едно Място, за конструирането на неговата аура като духовно излъчване. Но докато за руския човек Одеса е привлекателна именно заради свободата, която предлага в сравнение с Москва или Петербург, за българската младеж, идваща от уюта на малкото балканско селище, тази освободеност създава чувството за безпорядъчност и за социален хаос. Тази липса на духовна аура, на осветеност на мястото се усеща най-напред в образа, който създава В. Друмев през 1864 г. в повестта си “Ученик и благодетели или чуждото си е се чуждо”. След като напуска родината, героят на творбата Живко, в когото са вложени много автобиографични черти, живее в гр. Приморск, чийто прототопос е Одеса. Показателен за интересуващия ме аспект е фактът, че в своите лутания из непознатия град, героят на Друмев най-напред попада в кръчма-приют, а след това е насочван от двама подиграващи се с неговата урбанистична некомпетентност гръцки младежи първо към театъра, а след това към публичен дом. В градското приключение на героя няма не само дом, в топографията на града - за разлика напр. от разказа на Ил. Блъсков за Букурещ в “Злочеста Кръстинка” - няма и храм. Така да се каже, символно Домът и Храмът са подменени от публичния дом и театъра, а в контекста на заварената традиция възрожденската проза мисли тези два топоса като дяволски антидом (срв.: Налбантова 1999).

Още по-ясен акцент върху опозицията сакрално-профанно Място поставя Ив. Вазов тридесет години по-късно. Докато Киев прилича на българския пътешественик “на чудна градина”, чието обаяние “се усилва от блясъка на безбройните куполи, които се възвишават в небето”, то за черноморския град Вазов ще възкликне в кореспонденцията си: “Какъв контраст е вечно шумящата, тревожна, спекулянтска и юдофилствующа Одесса!” (Цит. по: В. Вълчев 1968: 299).

Контрастът между възприятията на българите и на руските посетители на Одеса без съмнение произтича както от социалния им опит, така и от социалната полоса, в която се движат в града. Докато руските впечатления са оставени от хора, общуващи с пребиваващите тук “множество любезни и добри московски познати”⁶ от тяхното аристократично обкръжение, то българските творци принадлежат на ниските социални етажи, изпитващи постоянен недостиг на средства за елементарно преживяване, просители на стипендии, бедни ученици.

Но не само социалните различности са причината за контрастните гледни точки - фундаменталната причина е различното социално познание, което идващите от Петербург или Москва, и идващите от Копривщица, Сливен или Шумен имат до този момент. Едните притежават продължителен урбанистичен опит, а другите възприемат Града като безразборно струпване на непознати хора, като непрозрачна езикова и културна Вавилония, която за тях е символ на разпадането на божествения порядък в отношенията между хората.

* * *

Чрез образа на Одеса българската литература открива една нова социална топика - тази на Града, на плашещото със своята непознатост и странност място, с произволното струпване на хора, които за разлика от малкото балканско селище са непознати и непроявяващи желание за осъществяване на комуникация. Отношенията на човека с пространството в големия и чужд град са различни от тези в родното място, където всички са свързани в продължителни социални вериги. Именно изчезването на чувството за познатост е преобладаващо при интерпретиране на градската топика.

Всъщност заплашен българският човек се чувства постоянно и в “своето” пространство, то цялото е напълно достъпно за поробителя и е изгубило своите гарантиращи сигурност усвоени ядра. За това вече е разказал Софроний в драматичната повест за живота и страданията на своя “грешен” двойник. В този свят, за който героят ще уточни, че “се е разсипал” обаче, българинът е успял вече да си изработи стратегии за оцеляване и те най-общо се свеждат до две: или стремеж да се избягват срещите с поробителя, или стремеж да се влезе в комуникация с него - и котленският свещеник разказва както за обиколните маршрути на своето пътуване до градската църква, така и за изобретателността си при осъществяването на словесен контакт с различните насилници, с които съдбата го сблъсква. Диалогът е единственият шанс на поробения да обезсили, да отклони или отложи агресията на поробителя. И за това Софроний е разказал обстоятелствено в най-запомнящите се епизоди на своето “Житие” - престоят в затвора, в очакване да бъде екзекутиран чрез набиване на кол, и срещата му с Ахмед Гирай.

Големият град изправя героите на българските творци най-напред пред невъзможността да осъществят комуникация с околните. Геровият лирически човек е отхвърлен именно от комуникационната верига - той наблюдава с непреодолима мъка недостъпното му състояние на общение:

Общуването като проблем на различието в езика на културите поема значителна повествователна енергия и в първата българска прозаична творба, свързваща съдбата на героя си с Одеса.

Повестта “Ученик и благодетели” е организирана в две големи части, като мястото на действие в първата е град Т., а във втората - град Приморск. В композиционния център на сюжета е разказано за прехода на Живко от единия към другия град по Дунава, като този епизод е обрамчен от кризисни придвижвания на героя, при които го спасяват случайно минаващи селяни. Такива случайни спътници-каруцари закарват героя и до Приморск. Още чрез битието на Живко в родния Т. е показан започналият вече процес на алиениране на хората в града, но с попадането на героя в Приморск не-диалогичността на обкръжаващия го свят е доведена до пълна непрозрачност. Идеята за принципна непознаваемост и неорганизираност на чуждия градски свят е огласена най-напред чрез другостта на езика. “Манипулативността” на колизията е видима от липсата на подобен сблъсък на езиците, докато героят е сред селяните-каруцари, които го спасяват в застигналата го виелица и го отвеждат до града. Макар и говорещ на своя език, той неизменно среща тяхното разбиране, или, както не случайно уточнява Друмев, “каруцаринът, макар и да не знаеше по български, по догадка му отвеща.” С влизането в територията на Приморск отпада възможността за отвещаване “по догадка”, тъй като призрачните обитатели на това място, забързани и отчуждени, отказват да забележат присъствието и безпомощността на Живко.

Още по-големи са перипетиите, които изправя пред героя чуждата култура. През първата нощ и първия ден на своето пребиваване в Приморск той слуша и не чува, гледа и не вижда, пита и не разбира. Това е време на постоянна заблуда и неправилно разчитане на чуждите знаци. Дори когато най-сетне среща българи, репликите между Живко и тях се оказват подчинени на различно кодиране: неговият външен вид ги подвежда да го разпознаят като бозаджия.

Градът е мястото на привидностите и измамата, на суетата и безчувствеността. Градският свят е светът на материалните знаци, които остойностяват човека - светът на вещите. Историята на Живковите митарства из Приморск не спира да разказва за отказа на околните да го виждат. Лишеният от вещи е не само беден, той е “невидим”, незабележим - градът му отказва изобщо съществувание. Затова толкова решаващи при срещите на героя с приморските благодетели се оказват необичайното му облекло и липсата на “рекомендации”. В градския свят човекът бива подменен от знака за себе си. Не обичайното комуникационно средство - езикът, а изкуствените, вторично конвенционализирани знаци като облекло, препоръчителни писма, пари регулират човешките отношения в града.

Именно огласяването на овеществяването на човека в новия свят - света на парите - е едно от големите открития, които прави за българската проза Друмев в своята повест. Стойността на човека, неговите качества се измерват вече единствено с пари - и историята на един от епизодичните, но сюжетно значими герои - Димитърчо - го илюстрира категорично. Воден от интуицията си, Друмев рисува този нов герой предимно в позите му на консуматор. Ощастливен от сродничеството си с Приморските благодетели, той получава без усилие достъп до знанието, към което Живко се стреми с цената на безмерни жертви. Но повестта го показва единствено в неговите битови прояви. Особено внимание Друмев отделя на навика му непрестанно и тайно да консумира, криейки храната в леглото си. От място на споделеност трапезата се е превърнала в място на потайност. Векове наред яденето, т. е. поемането на (света чрез) храната се е възприемало като сакрален акт на духовно единение на сътрапезниците. В “Ученик и благодетели” трапезата, съвместното ядене и пиене е напълно изчезнало и това особено отблъскващо е показано още в първата сцена от Приморск - кръчмата, в която Живко попада. Тук хората пият чрезмерно, до забрава, потопени в самотата и страданието си. Единствените споменавания на храна пък се появяват в епизодите със скритом ядящия в леглото си Димитърчо. Общността, ежедневно възстановявана чрез трапезата, метаморфозира до скритото изяждане на трупаните под възглавницата храни.

* * *

Друг аспект на урбанистичната проблематика, който в българската литература влиза отново свързан с името на Одеса, е носталгията по природния свят, от който животът в града лишава човека.

На 6 август 1849 г. Д. Чинтулов публикува три свои творби в единствения излизащ по това време български периодичен орган - “Цариградски вестник”. В две от тези стихотворения се появява името на Одеса, като функционална за очертаване на символната топология е елегията “Изпроводяк на едного българина из Одеса”, споделяща сложните чувства на радост и носталгия при раздялата с приятеля, поемащ пътя към родината. Както виждаме, топосът се появява още в заглавието и по този начин фиксира не само конкретността на мястото, но и уникалността на случващото се за българското живеене по това време.

С тази Чинтулова елегия в българската поетична традиция се начева изграждането на образа на родината като земя-рай - традиция, която ще намери своето продължение в творчеството на П. Р. Славейков и Ив. Вазов. Притиснат от носталгията, поетът провижда родината като място на “небесна радост”, в което всеки полъх на вятъра “в сърца разлива веселба”. Тази поетична носталгия е породена именно от срещата с Одеса - градът като реален топос, и като поетически символ, от когото приятелите изпровождат своя щастлив другар.

Тази непретенциозна елегия, както и неумелите стихове на Геров, оголват една от същностните черти на предурбанистичния човек - черта, която поражда и специфичната призма на интерпретация на образа на Одеса. Този човек е обвързаният с природата, естествен човек, чието битие е открито навън - той не само е свързан емоционално с другите хора, но се чувства потопен и зависим от целия свят. Тази откритост и обвързаност с природното ясно се усеща именно при вглеждането в особеностите на пейзажния детайл, дори по-точно би било да кажем - на пейзажната среда, в която е потопен героят. Това е експлицирано както в Геровия “Плач от самотия”, така и в Чинтуловия “Изпроводяк”. И при двамата носталгичният спомен не връща героите им в един затворен, отграничен от външното пространство Дом. И в двете стихотворения лирическото съзнание се връща сред ливадите, нивите, хребетите⁷, “покрай студената вода” и “под милите нам планини”⁸ .

В Друмевата повест, създадена от книжовник, принадлежащ на следващото поколение⁹, отношението между човека и природната среда е много по-обстоятелствено експлицирано, като чувството за прекъсване на връзката е показано още в епизодите, имащи за площадка на действие родния град на Живко. Одеското приключение на героя го потапя в сепарираните пространства на улиците, канторите и къщите и за природата в този свят не е останало място. Тук хармонията, която тя символизира, е заменена от музиката, на която Живко и неговият другар Петър се любуват в един от последните епизоди на сюжета. Но както хармонията на природата, така и хармонията на музиката вече не е в състояние да хармонизира отношенията на героите със света. И макар животът в града да провокира към едно говорене, което се сродява с романтичната поза на компенсаторно търсене на убежище в Лоното на природата, връщането към предурбанистичния и предалиенирания свят е вече невъзможно.

* * *

Градското битие е видяно като живот в самота, като последователност на изпадане от осветените редове на родовото и семейното живеене, като откриване на чувството на отчуждение от света и хората. Това е проблем на Геровата елегия “Плач от самотия” - една творба, която с наивното разточително припомняне на всички близки и роднини, илюстрира тоталната осиротялост на света на героя в “черная Одеса”. Още в началните строфи, описващи състоянието му в този град, героят директно го определя като “сирачество”:

Веднага след това е спомената и далечната майка, чиято липса за лирическия герой е причина да “не гледам на момите”. Това наивно откровение разкрива същността на героя, която се конструира чрез връзките му с неговите близки и поради това отчуждението се усеща като отчуждаване от собствената същност. Както ще забележи М. Арнаудов, “в разрез с доброто си възпитание и хрисимия си нрав, отчаяният момък възмечтава за миг да напусне всяка наука и да забегне като хайдутин в гората” (Арнаудов 1969: 27-28).

В следващите строфи на едно наистина “доста дълго поетическо ридание”, Геров ще отдели много строфи, за да сподели, че “...тъгува, че нямал баба, байо, кака, калеко, леля, чичо, стрина, нана, които да го утешат.” (Арнаудов 1969: 27).

Проявяващ значително по-изискан поетически усет, Чинтулов ще успее да внуши идеята за болезненото разрушаване на уюта на родовия космос единствено чрез драматичното разпрощаване на сина с майката в елегията си “Стара майка се прощава със сина си”. Творбата е публикувана като фрагмент на миницикъл заедно с “Изпроводяк на едного българина из Одеса” и чрез функционализирането на междутекстовостта създава сдвоено огледало, в което се оглеждат и обогатяват темите за копнежа по непознатия чужд свят и за носталгията по родния край.

В създадената двадесетина години по-късно повест на Друмев отчуждението от света е много по-детайлно проследено в различните негови етапи - от сирачеството на героя, през неговата обездоменост и доброволното напускане на родината в търсене - както и при Геров и Чинтулов - на едно непознато на традиционния живот щастие, това на интелектуалната работа - до проблематизирането на възможността социалните липси да бъдат компенсирани чрез приятелството или любовта¹⁰.

Геровият герой обаче все още успява да удържи идеята за смисъл на съществуванието и този смисъл той открива в любовта. На това ново за българската поезия чувство той посвещава множество стихотворни опити, като онова, което в случая е от значение, е необвързаността на любовното чувство с някакви стоящи извън героя предпоставки, като връзката му с родината или със споделяната общност на идеите. Тези тематични връзки ще започнат да се появяват едва в любовната лирика на 60-70-те години при П. Славейков и при Хр. Ботев. За Геровия герой любовта все още е единствено търсената утеха и спасение от самотата и отчуждението на света, тя не е обвързана нито с родния край, където е единствено възможна, както ни учи Славейковата елегия “Тамо”, нито със споделяните с любимата идеи, както ще наставлява Ботевото послание “До моето първо либе”. Важно е обаче да отбележим, че представата за съвършено щастие с любимата в Геровия поетичен свят е постигана чрез бягство от потискащия и неприветен град:

Така всъщност още чрез ранния поетически опит на Геров в нашата литература се очертава фундаменталната опозиция село-град, която е мислена в етични категории. Първичната картина на свят, притежание на българския човек, налага върху града йерархизиращия знак на “чуждото”, което поема и конотациите на не-добро. По този начин литературата задава една дискурсивна матрица, според която градското живеене по презумпция е лишено от потенциала за щастливо и хармонично битие.

* * *

Друга тема, тясно преплетена в урбанистичната проблематика и водеща своето начало отново от Одеския социален опит на нашите първи поети, е темата за приятелството. Докато Геровият герой е обърнат към сантименталните трепети на сърцето, то Чинтуловият е привързан към другарския свят на съмишлениците. Това приятелство обаче също има своите специфични нюанси, което ясно се усеща при сравняването на обръщенията в българските поетични творби, създавани в Одеса и по-късно в Румъния. Фактически Одеса и Румъния се оказват места, провокиращи създаването на различни по своята морфология общности от съмишленици. Героите на “одеските” стихотворения мислят най-близкото си обкръжение като обкръжение от “другари” и това можем да проследим от Чинтуловия “Изпроводяк” (“фърчи, о, друже”) до Ботевата изповед “Майце си” (“весел ме гледат мили другари” vs “приятел нямам”). Това е особено впечатляващо на фона на превземащото през 60-70-те години публичното говорене в Румъния обръщение “брате”, “братя”. Одеският социален опит провокира функционалността на личностната идентификация и оразличаване, а не на колективистичното съпричастие в хъшовската борба за оцеляване. Свръхчувствителен към конотативните нюанси, Ботев ще моделира в “Майце си” опозицията “другар” / ”приятел”, а веднага след попадането в хъшовската среда на Румъния ще открие своя нов изповедник - “брата си”¹¹. Така на равнището на синонимичната номинация ще се прояви разликата в преживяването на една толкова жизнено важна за откъснатия от родния космос човек категория като категорията на новосъздаваната общност - тази на другарите, приятелите или “братята”.

* * *

Наивно-неумело подражавайки на Пушкин, един от първите ни поети ще информира българската общност, че “със позволенье на Зевеса/ прочул се беше глас в Одеса” (Чинтулов 1849) и така ще назове цяла нова територия на българския литературен Глас - тази на урбанистичната топология. Следващите поети, прозаици и драматурзи ще обогатяват профилите на градското живеене с етюди от Белград, Букурещ, Пловдив, Русе, Казанлък и Копривщица, Цариград и Шумен, но по стечение на обстоятелствата първите си познания и първото си слово за Града възрожденската книжнина ще роди именно при срещата си с Одеса. Именно благодарение на новия социален опит, мъчително трупан в този град, българската литература ще тръгне към усвояването на сложните полета на отчуждаващата се от света и откриваща своите вътрешни обеми човешка душа. Така за всички интелектуалци, минали през филологическите аудитории на българските университети, макар и латентно спяща в дълбоките пазви на паметта, живее неразривната връзка между Гласа и Одеса - а Гласът, както ни казва съвременната хуманитаристика, е онова, което задава границите и посоките на нашето мислене.

БЕЛЕЖКИ

1. Вж.: Н. Начов (1929: 601-628). Систематизация на познанието на българската културна история за мястото на Одеса прави Д. Леков (1999: 34-64). [обратно]

2. Само в Одеската духовна семинария между 1840 и 1877 година се обучават стотина български младежи, като 33 от тях завършват пълния й курс. - Вж.: В. Войцеховська (1994: 21-26). Там и библиография по проблема. [обратно]

3. Вазов, Ив. В изгнание. Стихотворението е писано след връщането в родината. - Цит. по: В. Вълчев (1968: 303). [обратно]

4. Тази проблематичност във възприемането на Одеса в руското общество през ХІХ в. е “сюжетът” на книгата на Доротея Атлас “Старая Одесса. Ее друзья и недруги” (Атлас 1992). [обратно]

5. Бороздна, Ив. Поэтические очерки Украйны, Одессы и Крыма. М., 1837. - Цит. по: Д. Атлас (1992: 68). [обратно]

6. Всеволжский, Н. С. Путешествие через южную Россию, Крым и Одессу ... в 1836 и 1837 годах. - Цит.по: Д. Атлас (1992: 90). [обратно]

7.

Хребетите веке от снегът белеят
и от есенния студ не могат веч
ливад и нивите да зеленеят,
а мен тогас изпращат на далеч.

(Геров, Н. Плач от самотия) [обратно]

8.

Фърчи, фърчи, о, друже, с радост
фърчи към родните страни;
развесели ти свойта младост
под милите нам планини.

Небесна радост там живее
Покрай студената вода;
Там вятърът кога повее,
В сърца разлива веселба.

(Чинтулов, Д. Изпроводяк на едного българина из Одеса) [обратно]

9. Макар и случайно съвпадение, рождената година на Друмев е онази, в която Геров и Чинтулов попадат в Одеса. За двайсетината години, които делят срещата с Одеса на тримата, в българския свят са започнали да настъпват промени, които експлицират контраста между селския, потопен в природата живот, и градското затваряне всред къщите, по улиците, където връзката с природата вече се е изгубила. Човекът забелязва природния свят едва когато го изгуби, и появяващото се най-напред в “Горски пътник” на Раковски (1857 г.) опиянение от описания на пейзажа е един от сигурните знаци за тази отстраненост. [обратно]

10. Подробно на този проблем със се спряла в студията “Ученик и благодетели”. Интелигентът или за границите на отчуждението. - Вж.: Е. Налбантова (2001: 108-121). [обратно]

11. Стихотворенията “Майце си” и “Към брата си” са сред най-ранните творби на Ботев - първото, по свидетелствата на Ботевия другар Киро Тулешков (Тулешков 1997: 141), е създадено в Одеса още през 1864 г., но е публикувано едва на 15 април 1867 г. Второто е публикувано на 12 януари 1868 г. За общността на чувствата, провокирали двете изповеди, както и за осветяване на смисъла, влаган в определенията “другар” и “приятел/брат” говори еднотипната метафора на “тлеенето”, създадена в двете - другарите ми “не знаят, че аз веч тлея” (“Майце си”) - “брате, ... душата ми в огън тлее” (”Към брата си”). В първата творба “тлеенето” на душата е споделено с майката, а във втората - с “брата”, което доближава значимостта на двете социални роли за Ботевия лирически човек. [обратно]

ЦИТИРАНА ЛИТЕРАТУРА

Арнаудов 1969: Арнаудов, М. Найден Геров. // Арнаудов, М. Творци на българското възраждане. Т. ІІ. София, 1969.

Атлас 1992: Атлас, Д. Старая Одесса. Ее друзья и недруги. (Одесса, 1911). Фототипно издание. Одесса, 1992.

Бороздна 1837: Бороздна, Ив. Поэтические очерки Украйны, Одессы и Крыма. Москва, 1837.

Войцеховска 1994: Войцеховська, В. Болгарськi вихованцi одеськоï духовноï семiнарiï (1838-1878). // Iсторичне краєзнавство Одещини. Збiрник матерiалiв. Випуск 5. З iсторiï òа етнографiï áолгарського населення Одещини. Одеса, 1994.

Вълчев 1968: Вълчев, В. Иван Вазов. Жизнен и творчески път. София, 1968.

Леков 1999а: Леков, Д. Одеса и формирането на българската литературна интелигенция. // Леков, Д. Български възрожденски литературни и културни средища в чужбина. София, 1999.

Леков 1999б: Леков, Д. Одеса и първите стъпки на новобългарската поезия. // Леков, Д. Български възрожденски литературни и културни средища в чужбина. София, 1999.

Налбантова 1999: Налбантова, Е. Прозата на Илия Блъсков между високата и популярната литература. Шумен, 1999.

Налбантова 2001: Налбантова, Е. Възрожденският човек - утопии и реалности. В. Търново, 2001.

Начов 1929: Начов, Н. Българската колония в Одеса. // Училищен преглед, г. ХХVІІІ, 1929.

Тулешков 1997: Тулешков, К. Моето чиракуване в живота. Съст. Е. Налбантова. В. Търново, 1997.

Чинтулов 1849: Чинтулов, Д. Китка от Балкана. // Цариградски вестник, 27.08.1849.

© Елена Налбантова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 15.10.2004, № 10 (59)

Други публикации:
Одесская болгаристика, 2004, № 2.