Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ИНТЕРПРЕТАЦИЯ И/ИЛИ КОНТРОЛ

Елена Налбантова, Георги Налбантов

web | web | Култура и критика. Ч. IV

Обект на наблюдение в предлаганата работа са две книги - сборникът от "седем глави на една обща история" "Гробница за Борис Давидович" от Данило Киш и романът "Лице" от Блага Димитрова1. Могат да се изтъкнат множество мотиви тези два текста да бъдат представени паралелно, но най-същественият между тях е сходството в рецептивната им съдба: и "Гробница за Борис Давидович", и "Лице" предизвикват шумен отклик от страна на овластената с регулиращи функции литературна критика в Социалистическа федеративна република Югославия и в Народна република България. Книгите са обект на продължителен и репресиращ институционализиран "прочит", като причината и в двата случая е авторовата волност интерпретацията на Голямата история да бъде ревизирана от историята на личността. И Д. Киш, и Бл. Димитрова са подложени на идеологическа маргинализация, което прави от сръбския писател емигрант, а от българската авторка - бъдещ дисидент. Така опитът на литературата да реабилитира личността спрямо Историята се превръща в пореден опит на Историята да елиминира личността.

Случаят "Гробница за Борис Давидович": Избрах да нарека събитията, разиграли се около излязлата през 1976 г. шеста книга на Данило Киш, случай, защото това означаващо се простира между две много различни означаеми. От една страна "случай" носи в себе си явна обвързаност с полицейското разследване, със следствието, със съдебното дело и изобщо с цялата тази институционализирана процедура за търсене на истината. От друга страна обаче, "случаят" е случка, махленска история, свада, скандал, в който успехът, гарантиращ верификация за истинност, е на страната на по-силния или по-гласовития. И наистина, полемиката, избуяла около "Гробница за Борис Давидович", обединява тези две противостоящи си картини на конфликтни ситуации. Тя може да бъде видяна като дело, защото в нея активно се намесват институции, при това не като висшестоящ арбитър, призован да разреши спора, а като ангажирана страна. Действащите лица, застанали в ролите на обвинение и съд, гарантират своята легитимност с авторитета на институциите, към които принадлежат, а обвинителните актове започват със задължителната парола "В името на народа". Но стилът на пледоариите и на двете страни рязко напуска официалната и строга рамка на кодифицирания и по начало нетолерантен към волности съдебен език и по този начин спорът се пренася в полето на не особено сдържаните междуличностни пререкания.

Всъщност става въпрос за обвинение в плагиатство, повдигнато от няколко авторитетни литературни интерпретатори и насочено срещу Данило Киш и неговия сборник "Гробница за Борис Давидович". Без да се спирам подробно на отделните ходове в това получило голяма публичност "дело", ще проследя подбудите и намеренията на прокурорската страна и ще покажа по какъв начин те повтарят модели, представляващи основни сюжето- и смислостроящи единици на текста на Киш. Защото според мен този скандал може да бъде описан като поредния епизод в "общата история", чиито "седем глави" събира Киш в "Гробница"-та. В своето изложение по-нататък ще се опитам да откроя типологическите и структурни сходства между това, което се случва в текста и това, което се случва с текста на книгата на Киш. И без да съм го целял предварително, моята теза изведнъж се оказва чудесна илюстрация на фразата на Дерида: "Няма нищо извън текста."

Първият ход в моето разследване представлява обръщане към фикционалния свят - към текста на "Гробница за Борис Давидович". Позволявам си да говоря за седемте завършени цялости, включени в книгата, като за единен текст, не само защото авторовата воля ги е обрекла на съвместно пребиваване в света на литературните факти, но и защото същата тази авторова воля ги е обвързала изключително тясно с поставеното на книгата подзаглавие: "Седем глави на една обща история". Този маркер изпълнява две много важни смислотворящи функции. От една страна, той вменява на книгата цялостност, надвишаваща границите на обикновения сборник от взаимно независими текстове. От друга страна, в кореспонденцията си със заглавието, подзаглавието се превръща в съществена следа за проследяването и разкриването на смислите в книгата. "Гробница за Борис Давидович" е онасловяване само на една от историите, намерили място в този фикционален свят, и подзаглавието е нишката, която примамва интерпретатора да пренебрегне предпазливостта си и да допусне типологическа идентичност между случващото се в тази история и в останалите от книгата. И следващата стъпка в това допускане е провиждането на общата тематична доминанта в седемте разказа-биографии. Тази сплотяваща тема е зададена отново в подзаглавието - "общата история", от която пресъздадените събития са само представителни епизоди.

И наистина, "Гробница за Борис Давидович" е текстът, с който писателят Данило Киш пристъпва в полето на Историята - не само с наподобяващия и търсещ документалност стил, но и с въвеждането на историческата събитийност като главен механизъм, градящ човешки съдби. Това посягане към историчното обаче е белязано от неизменното усещане на Киш за релативността на всички митове и по този начин Историята, безспорният продукт на доминиращия времето мит, е поставена под съмнение. Нещо повече - тя е понижена в ранг. От всеобемащ и безспорен източник и коректив за истинността на случилото се, тя се превръща само в една от версиите за него. И за това разколебаване изобщо не е съществено дали другите версии са се запазили или не. Сигурно е само съмнението в непогрешимостта на авторитетната История/Истина. По този начин заниманията на писателя се свеждат до издирване, разчитане между редовете на официалната версия, а сетне и реабилитиране на хилядите частни истории, невписали се в завършената структура на големия Разказ-за-света. Това са и процедурите, които Киш възприема при реконструирането на ненамерилите място в голямата История биографии.

Точно това усъмняване в честността на легитимния текст за времето е експлицирано още в първите изречения на далия заглавието на книгата разказ - "Гробница за Борис Давидович": "Историята го е съхранила под името Новски [...] Но онова, което веднага предизвиква съмнение, е въпросът: дали наистина го е съхранила историята?" Задачата, която текстът сам си поставя, е да съживи "спомена за удивителната и противоречива личност Новски", т.е. да изпълни единствения предоставен във възможностите на човека акт на възкресение. И това оживяване не е постигнато само с фрагментарното пресъздаването на биографията на Борис Давидович, но най-вече с подчертания интерес на сюжета към момента от живота на Новски, в който Историята официално му отказва място в своята памет. Става въпрос за изключителното внимание, което текстът отделя на двете години борба между арестувания Новски и следователя Федюкин - борба, чийто единствен залог е цялостната и завършена биография на Борис Давидович. Колизията между двете воли не е съсредоточена върху живота или смъртта, а върху текста, който гарантира или отказва достойно място в страниците на Историята - текста на самопризнанията. Очевидно това е борба за нещо много повече от тленното съществуване - това е борба, чиято развръзка би могла да осигури място във вечността или пък да запрати в бездната на забравата. Но много по-важен всъщност е фактът, че този двубой се води в името на запазването ненакърнимостта и последователността на парадигмата, която предоставя корективи за истинност. В този смисъл двамата противници се явяват защитници на две противостоящи си версии за това-което-наистина-се-е-случило - Федюкин на официалната История, която легитимира себе си чрез Идеологията, но и от своя страна, легитимира тази идеология, като съхранява една релевантна картина на света, и Новски - на частната история, която намира основанията си, но и служи за основание на личностната истина. Така биографията на Борис Давидович се явява разказ за това, кой и доколко има място в историята и кой определя правата над възможността за безсмъртие. Както загатнах по-горе, специфичният начин на унасловяване, който Киш избира за своята книга, представлява изключително изкушение за интерпретатора да потърси обща тематична нишка, минаваща през всички истории в сборника. Затова тук ще си позволя да прескоча детайлните занимания с отделните биографии и само ще изтъкна, че всяка от тях всъщност е изградена върху споменатото вече противопоставяне между институционализираната и личната История, съответно Истина. С включените в "Гробница за Борис Давидович" текстове Киш не се отказва да търси отговор на въпроса за мястото на отделната личност в Историята. Тази обсесия намира своето най-ярко експлициране в следващата му книга - "Енциклопедия на Мъртвите", въплътена в идеята за единен текст, обхващащ съдбите на всички онези, на които не е било съдено да влязат в академичните Истории. И може би една от причините Киш да не се откаже от тази тема е точно разразилият се след излизането на "Гробница за Борис Давидович" скандал.

Внимателното вглеждане в реалния опит за "морална ликвидация" на писателя Данило Киш би могло да покаже, че той има няколко много съществени общи черти с фикционалните сблъсъци между отделните личности и "безпогрешната" История, регистрирани в "Гробница..."-та. Най-напред това е позицията, от която се отправят обвиненията или по-точно легитимиращата парадигма, която се поставя зад тях. Въпреки опита на обвинението да ограничи спора около сборника на Киш само в рамките на литературното поле, подчертаното възприемане на критерии за истинност като "наше" или "национално" очевидно разрушава тази интенция. Както усилията на Федюкин да десакрализира мита Борис Давидович Новски са инспирирани от необходимостта да се запази на всяка цена непокътната целостта на "нашата" истина, така основанията за дискредитирането на Киш се търсят в особеностите на "нашата" литература. Стълкновението и в двата случая се разиграва около текстове - но това не са какви да е текстове. Това са единствените следи, оставащи след смъртта на човека. При Новски, това е безупречната биография на активен и важен участник в Революцията, чиято цялостност би могла да се провиди през съзнателно обърканите показания. При Киш - ненакърнената репутация на изключително явление в литературата, писана на сръбски. Затова и методите на двете обвинения са толкова сходни. Те се опитват да покажат, а ако не могат да покажат, да измислят пропуските, непоследователностите, несъвършенствата в главните проекти, около които се конституира животът на подсъдимите. Така обвинението срещу Новски е в конспирация срещу Революцията, на чийто успех той на практика е посветил делата и живота си и конкретната цел на следователя е да го накара да подпише пълни самопризнания за тази си конспиративна дейност. Киш е обвинен в плагиатство, т.е. отново в акт на разрушаване, на "негиране" - както го определя един от обвинителите - на собственото дело. Личното признаване на вината е изпитана процедура за успешно заличаване от полетата на колективната памет. То придава на повдигнатите от името и в името на колектива обвинения реални основания (макар че то обикновено не се нуждае от тях) и по този начин гарантира изпадането на обвиняемия извън ценностно високите места на легитимния разказ.

Има още един топос в спора, който насочва към реалните намерения на авторитетната критика и същевременно илюстрира сходството между методите за обезценностяване, използвани в и извън текста на "Гробница за Борис Давидович". Става въпрос за злополучната номинация на Киш за Андричевата награда за литература. Макар и първоначално вписана в списъка с определените за конкурса книги, "Гробница за Борис Давидович" по-късно е извадена от този списък, при това по силата на "висши морални причини". Този епизод от живота на книгата като литературен факт има най-малко две важни импликации. Първо, прескачането на границите на литературното поле и експлицираното търсене на основания в полето на колективните представи за добро и зло, съответно истинно и неистинно - морала - разкрива същността на колизията. Това не е само научен спор за авторство или пък за художествен метод, а цялостна кампания, целяща превръщането на един писател в persona non grata не само в собствената му литература, но и в собствената му страна. Втората важна особеност на тази случка е самата функция на наградата като легитимирана институция за придаване на ценност. В този смисъл изключването на "Гробница за Борис Давидович" от списъка с номинирани за наградата книги е поредната стъпка в процедурата по заличаването на Киш и неговите текстове от редовете на Големия текст, гарантиращ обезсмъртяване. Облечените във власт институции и особено онези от тях, които са натоварени с поддържането на ясна граница между истинното и неистинното, са местата, където индивидът обикновено осъществява своите срещи с Историята. Отказаната награда е просто метафора на един много по-обхватен отказ. Институционализираната критика се опитва да откаже място на Киш в литературната история, точно както институционализираната идеология се опитва да откаже полагащото се място в Историята на персонажите от седемте разказа-биографии, включени в "Гробница..."-та.

Случаят "Лице": Не случайно романът на Блага Димитрова започва с визията за разстрела на Андрей. Това е опорният миг в тъжния живот на Бора, онази "архимедова" точка, която й дава ежедневните сили да продължи своето еднообразно съществувание. И също така не случайно текстът споменава още в самото си начало, че героинята всъщност не знае истината за този толкова важен миг, че тя си го досъчинява непрестанно. За нея тази история, не само поради липса на подробности, е придобила качествата на легендарното - тя се е разположила успешно в матрицата на национално-идентификационните митове, където висшият смисъл на живота се свежда до това да умреш красиво. И затова Бора е толкова чувствителна и възмутена, когато Кирил се опитва да й разкаже за истинския процес на умъртвяване на Андрей - за прекършеното тяло, за падането на колене, предизвикано от простреляните крака. Естествено, че и хайдутинът от песента, вплетена във виденията на героинята за смъртта на нейния любим, е бил и страшен, и грозен, и безпомощен в смъртта си. Но митът не се интересува от естественото. За да държи в своята власт възприемателя си, той се нуждае от разфокусираността на далечното и неясното, от монументалността на пренебрегващата конкретните подробности матрица. Попадането обаче - доброволно или по принуда - в царството на митовете ограбва реалния живот на човека, прави от него подчинено същество. Превръща го в абсурден обитател на абсурден свят.

Романът "Лице" разказва за мъчителното отърсване от властта на мита, което е равнозначно на тежко и почти смъртоносно боледуване - метафора, разиграна не само на равнището на сюжета. В почти смъртоносно боледуване се превръща и съдбата на книгата и на нейната авторка, подложена в публичното пространство на оздравителна идеологическа операция. След преболедуването обаче оцелелият е с опустошена душа. И това е еднакво валидно както за отделния човек, така и за цялата общност, живяла дълго в митологично опиянение.

Обръщането на Бл. Димитрова към миналото е не за да се включи в характерната за масовата литературна продукция на своето време процедура по неговото митологизиране, а за да покаже как то е превърнато в ненаситно чудовище, което - вместо да подхранва днешното - поглъща човешки съдби. Историята е станала диктуващ настоящето аргумент. Миналото, както и неговите идеали, систематизирани във философията, която Бора преподава, е превърнато във фетиш. И тези идеали, и миналият живот са умъртвени и служат само за параван, зад който тече крипто-животът. Зад идеологическия параван се подава второто лице на човека, което - понеже не расте на воля - е уродливо. И се оказва, че единственият истински - не лъжещ и не двуличничещ - човек е чистачът на канали, онзи, който гледа света от преобърнатата перспектива на underground-а.

Завръзката на сюжета в "Лице" е изключването на Кирил - то провокира неговото решение за среща с Бора, а и всички по-нататъшни събития. Именно появата на Кирил - неговият "заядлив" маниер да репликира привидно очевидното - оголва пред професорката по марксизъм релативността на всички истини, в които тя вярва. Неговата поява я "прогонва" и от апартамента-убежище и провокира всичките й срещи с истинския живот. Разказът проследява мъчителния процес на проумяване, че "реалният" свят е изграден от привидности, че всички обитатели на този зле построен и неустроен новживот, чийто символ са новите жилищни квартали, се преструват, те са двулични и това е тотален принцип на живота. Всички герои, които среща Бора (като се започне от журналистката с двойнствения брачен живот и се премине през интервюираните най-обикновени хора, през студентите - различни в аудиториите и в задимените кафенета, колегите и, включително и професора, който присвоява труда на Кирил, приятелката й от съпротивата)- всички те постоянно лъжат и се преструват, крият истинските си мисли и чувства, учат се (по-точно, вече добре са се научили) да говорят и правят това, което се очаква от всевиждащата и всепронизваща, регулираща и репресираща система на тотален шпионаж. Преминала през мъчителното проглеждане за истинската същност на мечтания от нея живот, в края на краищата самата Бора се включва в "театъра", в двуличието, защото вече е разбрала, че истината е опасна, тя заплашва човека с най-жестоки репресии.

В този релативизиран свят човекът е "дублиран" - той е едновременно биологичната единица със свои мисли, чувства и мечти, и досието, съставено и дописвано от някой невидим, но всесилен. И именно досието определя реалното битие на човека - не потенциалът или мечтите, които човекът носи (случаят със съдбите на изключените студенти), а изфабрикуваната от нечия болна, но всесилна воля купчина хартиен живот. Така както при Д. Киш, и при героите на Бл. Димитрова записът за живота подменя истинския живот - или казано в парадигмата на М. Фуко - институционализираното Слово притежава върховната власт над човека и неговата съдба.

Затова и са така прилежни идеологическите литературни интерпретатори: те воюват със своя най-сериозен враг - не с отделната личност, а с нейния глас. Обсебили напълно инструментите за произвеждане на Глас в публичното пространство, те инкриминират "Лице" като изземат тиража от книжарниците. Но - убедени във вековечността на своята доминация в полето на Гласа - те не се задоволяват само с физическото елиминиране на романа (тук непременно трябва да си припомним труднопредставимия абсурд на създаване на затвор за книги (Димитрова 1991: 10), а предприемат и организирано произвеждане на интерпретативен дискурс. Мобилизирани са върховните институции - на първо място единственият вестник само за литература, носещ симптоматичното за перманентното състояние на (културна) война заглавие "Литературен фронт", след това ежегодната Априлска дискусия за литература, отчетният доклад на партийната организация при Съюза на писателите, пленумът на Комитета за култура и ръководствата на творческите съюзи, списанията "Пламък" и "Септември", вестниците "Пулс" и дори "Вечерни новини"...

Както пише след години Бл. Димитрова, "най-жестока критика и гавра понесе моят стаен фикус" (1991: 9). И това не е случайно. Като оставим настрани провокацията спрямо реализма, по-функционален и плашещ господстващата тоталитарна идеология е експериментът с гледните точки, който този привидно "най-невинен герой в романа"2 позволява. Множествеността на гледните точки е равнозначна на разфокусиране на "единствената" истина. Представени като пресрещащи се и преплитащи се потоци на съзнанието, монолозите на героите, които представляват същността на книгата, оформят равнопоставени, нейерархизирани снопове от истории, които - като претендират за истинност - проблематизират голямата, официална, институционализирана и както обичат да я наричат критиците на Блага Димитрова - "класово-партийна" истина. Ясно осъзнаващи това, при описанието на романа санкциониращите текстове най-често си служат с метафората на "кривото огледало".

Особената роля на фикуса е експлицирана още в епиграфа на "Лице", който акцентира върху гледната точка на растението като единствено истинна. А в един от първите монолози на фикуса е оголен големият проблем на романа - проблемът за времето и истината. На подвижните в пространството хора им убягва именно времето - четвъртото и най-съществено за всички смисли измерение.

На равнището на символа темата за времето е въведена чрез часовника на убития, който неговият убиец е получил като наследство на съвестта. И това механично изобретение, предназначено да фиксира линейния и постъпателен, необратим ход на времето, чрез спомена проблематизира това движение. Всъщност героите нямат своя история извън срещата им с Голямата история - за сюжета са нефункционални техният произход, семейни връзки, родова памет. Целият им живот е фокусиран в един минал момент - разстрела - и това изкривява перспективата на движението, то не е "устремено напред и нагоре", то е постоянно движение в кръг, символизирано от "смока", който се увива около Кирил, и от неизменната вечерна "спявка" на спомените, която прави Бора. Принудителното скитане извън затворения свят на миналото, провокирано от настаняването в нейния апартамент на Кирил, довежда Бора до травматичното откритие, че там, докъдето е доведена - включително и с нейните жертви - Историята, не е нито светло, нито красиво. Благодарение на Кирил, който е човек на външното, Бора проглежда за настоящето и се усъмнява в съществуването на крайната точка-цел. Именно в това е и най-сериозният и безпощаден упрек на критиката. За Бл. Димитрова - констатира един от най-овластените критици - очевидно нашето развитие не е движение напред, не е трудно възлизане нагоре... (Райнов 1983).

Сред най-важните събития в романа на Бл. Димитрова са разстрелът на Андрей и изключването на Кирил и тримата му състуденти. Сред най-важните събития в историята на романа е неговият символичен (но и буквален - чрез изземането на тиража му) разстрел, неговото изключване от естествения живот на литературата. Цялата демагогия и догматизъм, с които се сблъсква героинята на "Лице", се стоварват и върху неговата авторка. Както и при "случая Данило Киш", и при разправата с Блага Димитрова се прибягва до посягане върху същността на творчеството. Част от критическите статии са изцяло ангажирани с доказването на художествената несъстоятелност на романа, като - в зависимост от дарбата на авторите - обвиненията се движат между клиширани постулати за връзката между форма и съдържание3, и разгърнати анализи, в най-добрите от които се долавя изкушеност от анатемосвания инструментариум на структурализма4. Така чрез принизяването на качествата на "Лице" институционализираната критика цели изключването му от остойностените полета на културата.

И при фикционалната, и при реалната разправа е организиран своеобразен съд, в който обвиняемият няма право на защита или възражение. И както в романа, така и в неговата история зад официалната фасада тече друг - крипто-живот, паралелно с овластения прочит върви и единствено достъпната съпротива-чрез-мълчание5.

А вместо заключение може би е по-добре да припомня част от мъдруванията на "най-невинния" и може би най-главен герой на "Лице" - фикусът:

Нещата - фику-философства той - добиват истинския си облик в сечението на времето... Вашата човешка гледна точка е все в движение... Стоп!... И ще съгледате в настоящето много повече минало, а в миналото - много повече бъдеще... Скрийте там, ...на опакото на клепачите си това фику-зрение! То ще ви послужи да търсите истината, само истината! (Димитрова 1981: 78).

А тя се ражда при равнопоставеност на многогласието.

 

 

БЕЛЕЖКИ:

1. Текстът за Д. Киш е писан от Георги Налбантов, а този за Бл. Димитрова - от Елена Налбантова. [обратно]

2. Определението в кавичките е на Бл. Димитрова (1991: 9). [обратно]

3. "Художественото му осъществление е слабо, защото ретроградната идея по силата на художествените закони ражда мъртва художествена форма" - вж. Литературен фронт, № 16, 22.04.1982. [обратно]

4. Литературен фронт, № 25, 24.06.1982. [обратно]

5. Длъжна съм - пише авторката на "Лице" през 1991 г. - да изтъкна един изумителен факт: около тридесет души български критици, между които видни имена и с постове, са били подканяни най-настойчиво да обругаят... този роман, викали са ги по разни инстанции, нареждали са им "отгоре", задължавали са ги да "вземат отношение", да "внесат яснота", да "направят изводи" за всички пишещи братя... Но никой от тях не се е съгласил (Димитрова 1991: 9). [обратно]

 

 

БИБЛИОГРАФИЯ:

Димитрова 1981: Димитрова, Блага. Лице. София, 1981.

Димитрова 1991: Димитрова, Блага. Мистериите около романа "Лице". // Всяка неделя, 1991, №16.

Райнов 1983: Райнов, Богомил. Да издигнем литературната критика на нивото на партийните изисквания. // Литературен фронт, № 18, 05.05.1983.

 

 

© Елена Налбантова, Георги Налбантов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 26.10.2004
Култура и критика. Ч. IV: Идеологията - начин на употреба. Съст. Албена Вачева, Йордан Ефтимов, Георги Чобанов. Варна: LiterNet, 2004-2006.