Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

БЕЛЕЖКИ ПО ПОЛЕТАТА НА ЕДИН "АПОСТОЛ"

Елена Налбантова

web

Целта на настоящото съобщение е повече от скромна - да представи моето разчитане на няколкото летописни бележки, оставени по двата форзаца и на отделни вътрешни страници на богослужебна книга "Апостол", печатана в Москва през 1843 г. и намерена в църквата "Св. Пророк Илия" в с. Войнежа. Книгата се съхранява в Териториалния държавен архив в гр. В. Търново (ТДА - В. Търново б.г.).

От всички бележки, написани с черно мастило, но с различни почерци, вниманието както на хората, правили опис на архивния документ, така и на учените, обръщали се към него, е привлечено единствено от няколко реда, които биват тълкувани като евентуална памет за Заверата от 1835 г., по-известна като Манастирска, Търновска или Велчова завера. Като записка, свързана с това събитие, приемат надписа най-напред служителите на Държавния архив, а след тях и авторките на "Хроника. Търновският край през Възраждането" (Драганова, Генчева, Цонева 1994). Макар и с известни уговорки като такова свидетелство я привлича и съставителят на сборника "Българското въстание от 1835 г. (Велчовата завера)" (Българското 2000). И при трите опита да се разчете, текстът на приписката е видян в различни варианти.

В първото разчитане приписката е представена като свързан текст, в който без усъмняване е открито свидетелство за Велчовата завера. На първия форзац на Апостола служител от Архива е подлепил допълнителен лист, на който е написал: "Заколение триста (пише) Христо Аврамски. Туриха си кокалите от Войнежа завере 7343 (1835)".

Именно тази категоричност провокира и авторите на споменатите две книги да не пропуснат приписката в своите дирения. Това без съмнение се дължи на оскъдицата от документални свидетелства за събитието. Организаторите и участниците в Заверата са преди всичко хора на действието - те се осъществяват в устната агитация и в практическите дела. Дори и книжовниците сред тях, подчертава акад. Ив. Радев, "не считат за нужно да напишат спомени, да оставят изповедите си" (Българското 2000: 31). Това провокира ревностния издирвач да включи в един сборник с "материали и документи" не само оскъдните автентични писмени следи, като официални рапорти, записки, показания и писма, но също и късно записани спомени, фрагментарни приписки и "отгласи във фолклора".

Всъщност описаният от учения тип отношение към преживяното е по-скоро правило, а не изключение. Дори в един много по-чувствителен към задълженията на паметта период, като този непосредствено преди и първите десетилетия след Освобождението, въпреки призивите и настояванията на съвременниците, мнозина от участниците и свидетелите на важни събития не посягат към перото на мемоариста. Тридесетте години на ХІХ в. са още по-оскъдни на лични изповеди, оставени в писмена форма. Това все още е преди всичко епохата на устния разказ, за което свидетелстват във връзка с паметта за Велчовата завера и Петко Славейков, и Пандели Кисимов, и Киро Тулешков - представители на следващото поколение, осъзнали различията в ресурса на "изприказаното" и "записаното".

В книгата-хроника, изготвена от Т. Драганова, Цв. Генчева и Р. Цонева и представяща сведения за политическия, църковен и училищен живот, както и за различните премеждия, сполетели хората от Търновския край, приписката, която ни интересува тук, без уговорки е видяна като свидетелство за погромите след Велчовата завера. Тя дори е свързана конкретно с битката край Плаковския манастир, която води след арестуването на капитан Георги Мамарчев помненият и до днес от местните хора Куман войвода:

"1835 ... В края на м. април пазачът на Плаковския манастир Куман застава начело на малка чета и води борба с турците при с. Войнежа, където загива. Тази битка е отразена в летописна бележка в кн. "Апостол" от църквата "Св. Илия" в с. Войнежа, днес съхранена в ДА, В. Търново. Надписът гласи: "Заколение триста... кокалите си от Войнежа, заверата 1835" (Драганова, Генчева, Цонева 1994: 27).

Авторките на хрониката са пропуснали част от бележката.

Свое разчитане на летописния текст предлага и акад. Ив. Радев, съставител на нестандартния като концепция сборник "Българското въстание от 1835 година (Велчовата завера)". Неговият прочит отчита пропуснатите в "Хрониката" на трите исторички части, които служат на изследователя като основание да прибави към списъка "на съзаклятниците - участници в подготовката на въстанието от 1835 г." и името на Иван Аврамски от с. Войнежа (Българското 2000: 265). Както споделя още във въвеждащите към книгата думи, мотивация за събиране на разнородните свидетелства ученият е намерил и в обстоятелството, че "подобно на други големи събития и Велчовата завера е подложена на видима деперсонализация, ... "над повърхността" са само белезите на едно неизбухнало въстание, 5 жертви и няколко арестувани" (Българското 2000: 6). Именно приписката в Апостола от Войнежа му позволява да прибави към мартиролога на Велчовата завера и името на Иван Аврамски.

Като се опитва да открие корените на "есеистично-романизованата картина на нощта в Плаковския манастир срещу 9 април, ... представяна под формата на сериозен сблъсък между изпратените заптиета и съзаклятниците - с многото участници, с многото жертви и разруха", ученият се позовава на интересуващата ни тук приписка. Тази "есеистично-романизована картина" - продължава той своите разсъждения - "се уповава според мен на доста неясни и неориентиращи със съдържанието си летописни бележки в една книга, на смътни и късно оповестени местни предания, има се предвид "Апостол" (руско издание от 1843 г.) - притежание на църквата "Св. Пророк Илия" в село Войнежа, сега съхраняван в Окръжния архив на Велико Търново. Там, с един и същ почерк и мастило, на предния форзац срещаме записани в два реда накъсаните фрази с трудно разчетими думи: "Христо Аврамски оуражени от Войнежа на 1869"... "Заколение триста. Христу Аврамски оура [жал]... кокали... ни ял... от Войнежа... Завера." (Българското 2000: 27).

Макар че във Втора глава "Документите" на сборника "Българското въстание от 1835 година" е отделена специална част "Летописни бележки и свидетелства", приписката от разглеждания тук "Апостол" е спомената единствено в предговора, но не е включена сред останалите маргиналии. Без съмнение тя се е сторила на съставителя твърде фрагментарна и не съвсем надеждна, за да заслужи място сред редицата на другите свидетелства.

*

За това, кой е Христо Аврамски и за неговия чичо Иван Аврамски научаваме от ръкописни записки на свещеник от с. Войнежа (Кратки 1983), използвани вече пространно от историка на Тревненския и Килифарски Предбалкан Иван Марков (2003: 90-93; 139).

Христо Аврамски, както установяват записките на отец П. Пенев, е братов син на войводата от времето на Велчовото съзаклятие Иван Аврамски (Кратки 1983: 18). Според родовото предание семейството произхожда от с. Ибрахимово, наричано от българите Аврамово. Христо заедно с братята си Петко, Георги и Рафаил (това е духовното име на най-малкия брат, приел монашество в Преображенския манастир край Търново) се преселва във Войнежа след убийството на техния баща от кърджалиите някъде на границата на ХVІІІ и ХІХ век. Като нарушавам хронологията, ще кажа, че след около половин век, когато Филип Тотю излиза хайдутин, Христо Аврамски става един от верните му дългогодишни ятаци (Марков 2003: 139). Както ще видим след малко, от разглежданата тук приписка научаваме една нова подробност за неговия живот - през 1869 г. Христо Аврамски е чорбаджия1 на с. Войнежа.

Чичото на Христо - Иван Аврамски, известен в района и с прякора Иван Бошнака, участва най-напред в Сръбското въстание (до 1813 г.), а по-късно във волентирските дружини на Бойчо войвода от с. Пиперани и капитан Георги Мамарчев (1828 г.). След разформироването на тези отряди той е привлечен в подготовката на Велчовата завера.

В записките на отец П. Пенев, съставени по запазени местни и родови предания, се говори, че след арестуването на капитан Г. Мамарчев и другарите му "Иван Аврамски с помощта на манастирския овчар Куман успели да се измъкнат от манастира по посока към с. Средни колиби. Турците веднага още през нощта изпратили две конни части - едната през с. Йовковци, а другата през с. Плаково, да пресекат пътя на отстъпващите завераджии. Четата на Иван Аврамски била възпрепятствана да се оттегли към Балкана от дошлите конни войски. Завързало се сражение между с. Средни колиби и с. Дойновци в нивята... Притисната от юг от кавалерията и от север от прииждащата откъм манастира турска пехота, четата на Иван Аврамски водила няколко часа сражение, докато била избита. Изплашени от въстание, турците изпратили в Балканските села войската на Кара Хасан. Тя се установила на поляните в местността "Руйнижа" и Сейменската гора. Изкарани били всички мъже от околните селца да огледат убитите завераджии и да установят кои са. Турците са искали да наложат контрибуция (парична глоба) на селата, от които са излезли завераджиите. Закарани били и братовите синове на Иван Аврамски. Те познали чичо си и го погребали сам в гроб. Никой от балканджиите не казал, че познават убитите, за да не им бъде наложено наказание на селото им. След време близките на убитите въстаници са изкопали костите и ги пренесли в своите гробищни места. Извадени били и костите на Иван Аврамски и били заровени в гробищата на местността "Юрта" (Кратки 1983: 18-19)2.

Това е според местните предания контекстът на разглежданата тук приписка, ако приемем, че тя наистина се отнася за времето на Велчовата завера. Защото, както се вижда от приложеното копие, тя посочва няколко години, но най-трудна за разчитане и поради това и най-съмнителна е именно онази, която бива припозната като годината на Заверата. Без да изключвам възможността поради "конспиративни" причини тя да е записана по хронометричната схема "от Сътворението на света", прави впечатление, че във всички други ръкописни записки в книгата "Апостол", включително и в останалите части на тази, която в момента ме интересува, годините са посочени спрямо Рождество Христово.

За съжаление въпросната летописна бележка вероятно не е била известна на автора на цитираните "Кратки бележки за историята и заселването на селищата на северната половина около прохода Хайн Боаз" и той не взема отношение по нейното съдържание.

Тук искам да предложа и своето разчитане на приписката в Апостола от Войнежа, което струва ми се се доближава максимално до написаното. То добавя документална информация за Христо Аврамски, а съпоставянето му с останалите бележки в книгата може би позволява да разберем и името на летописеца. Макар и привличан само с въпросната бележка, Апостолът от с. Войнежа носи чрез няколкото си приписки информация и за други страни от духовното битие на този предбалкански край.

Според мен на предния форзац на печатния "Апостол" от с. Войнежа е записано:

в лявата колонка:

"Христу Аврамски чурбажии от Войнежа на 1869"

в дясната колонка:

"Заколение триста Христу Аврамски чурба ял кокали ни ял от Войнежа За(х)вере 743 ... 1870 декемрия 18 ден"

В пределно лапидарния текст буди любопитство наподобяващата поговорка формула "чорба ял, кокали не ял". Подобна фразема не е фиксирана в двутомния "Фразеологичен речник на българския език" (Ничева 1975: 630-631). Ако приемем, че приписката действително носи памет за погрома след Заверата, смисълът на този израз би могъл да се съпостави с друг, който съдържа като компонент лексемата "кокал(ц)и" - "сгризвам/ сгриза кокалците на някого - постъпвам сурово с някого, унищожавам някого" (Ничева 1975: 282).

Друга посока на интерпретация ни дава издирена от мен паремия. Според информация, която получих чрез колегата Стефан Гърдев от майка му Стефка Гърдева, еленчанка3, в близкия до Войнежа гр. Елена се употребява поговорка "чорба ял - кокал не видял" със значение "бил близо до някакви облаги, но не получил възможност да се възползва от тях"4. В разглежданата тук приписка думата кокал е в множествено число и дали това променя или запазва смисъла на фразата, не се наемам да съдя. Бихме могли да свържем тази поговорка с информацията за "чорбаджилъка" на Христо Аврамски през 1869 г. и тогава тя би била оценка за този епизод от живота му.

Както виждаме, поставена между тези две тълкувания, приписката от Войнежа става още по-енигматична.

Искам да подчертая обаче, че темата за "заколението" е тревожела автора на приписката, за което подсказва фактът, че думата "заколение", изписана със същия почерк, се появява отново най-отгоре на една от следващите страници, която е заглавна за книгата "Апостол".

Във връзка с фразата "заколение триста" ще привлека и едно твърдение на Георги Михайлов, произхождащ от недалечното до Войнежа градче Килифарево и автор на монография за това селище. Като изброява родените в Предбалкана "войводи ... и ... революционери", той посочва и "войводата Иван Аврамски - ръководител на чета от 300 души смели балканджии от "Килифарията" по време на "Велчовата завера" (Михайлов 1970: 58). В предговора на своята книга Г. Михайлов е уточнил, че освен проучвания в архивите на София, Търново и Килифарево, е използвал "широко ... спомените на повече от стотина килифаревчени" (Михайлов 1970: 3), но за съжаление не е указал откъде е почерпал информацията за тази дружина от 300 души, водена от Иван Аврамски.

Факсимиле на приписката, свързвана с Велчовата завера

Факсимиле на приписката, свързвана с Велчовата завера

Както се вижда от илюстрацията, почеркът, с който е направена приписката "Заколение триста...", е специфичен. Според мен именно с него е изписан и поменик от няколко десетки имена на последния форзац на Апостола. Под поменика е разположено послание, направено с друг, по-красив и обработен почерк, което гласи: "поп Иване да споменеш тези имена що си ги написал защото ще да ... богу за тях на второ пришествие Христово". Този текст ме кара да мисля, че автор и на приписката "Заколение триста ..." е споменатият поп Иван. Повече сведения за него обаче на този етап на проучването си не можах да събера.

На заглавната страница на Апостола под думата "заколение" с друг почерк е написано: "Сей Апостол на Кара Хасанцката церкува типографен в лето 1843 ... индикта месеца февруария ден 15 Учител Иван поп Георгов родом Килифарченин писува това писмо."

Тази бележка уточнява, че разглеждания тук "Апостол" е от храма в махалата Кара Хасани. Историята на построяването през лятото на 1835 г. на църква именно в Кара Хасани, а не в някоя друга от близкоразположените махали, възстановява по местни предания свещеник Пеню Александров (б.г.)6. Тази история е повторена и в книгата на Ив. Марков (2003: 193-196), който пише, че сред местните хора храмът "Св. Пророк Илия" е по-известен не като Войнежката, а като "Караасанската черква".

Освен категоричното уточнение, че книгата е била притежание на храма в с. Кара Хасани7, в тази бележка срещаме и името на учителя Иван поп Георгов, роден в с. Килифарево и учителствал в село Войнежа, а може би и в други селища от района поне до Освобождението8. В краеведската литература за даскал Иван поп Георгов (Георгиев) се твърди, че е бил председател на местния революционен комитет от 1871 г. до 1876 г., когато е арестуван (Кратки 1983: 24-25; Марков 2003: 184-187).

На същата заглавна страница отстрани с трети, добре обработен почерк е записано: "Первий поп Димитър родом лясковченин". Името Димитър е изписано безразборно и на първия форзац, където се срещат, записани от различни ръце, и други имена. Сред разбърканите записи и отделни букви на съседна страница се среща и фразата "Благоговенейшему во свещеннищях отец Димитрие".

Известно е, че в подготовката на Велчовата завера ключова роля като изповедник на бунтовниците играе отец Иван Шаранков от Лясковец. В своите спомени привлеченият в организацията х. Георги Кисимов споделя пред сина си, че освен отец Ив. Шаранков в Заверата са били замесени "и много други от Лясковец, лясковчани са все такива сербез хора" (Българското 2000: 216). От друга страна, в науката вече са изказвани убедителни предположения, че тогавашният търновски митрополит Иларион Критски успява чрез размествания "да заварди" от погромите замесените в Заверата свещеници и монаси. Това ме кара да направя допускането, че и назначаването на поп Димитър от Лясковец в Кара-Хасанската църква през лятото на 1835 г. би могло да бъде с подобна цел. Като се опитва да реконструира действията на митрополит Иларион Критски по спасяването на архимандрит Максим Райкович, акад. Ив. Радев предполага, че "вероятно неговата съдба на активен съзаклятник споделя съдбата на останалите духовници участници в Заверата: на Отец Зотик, х. Сергий, поп Иван Шаранков, йеромонах Теодосий от Капиновския манастир, поп Петър от Полски Сеновец. Сред осъдените и убитите от властта през април-май 1835 г. няма нито един представител на замесеното в нея духовенство. Логичното обяснение ... е, че Църквата в лицето на митрополит Иларион Критски завардва своите служители и прибягва до "разместването" и "заточаването". ... Като аргумент в тази насока би могла да се привлече и съдбата на ... така наречения "брат Коста", за когото говори Димитър Самоводски, както и свидетелства за Капиновския, за Плаковския манастир." (Българското 2000: 220).

Възможно е сред замесените в Заверата лясковски духовници да е и "благоговенейший во свещеннищях отец Димитрие". Ако това е вярно, към списъка на съзаклятниците трябва да се прибави и неговото име.

Уточнението на името на първия свещеник на храма "Св. Пророк Илия" влиза в противоречие с издиреното от отец Пеню Александров и със съображенията на Ив. Марков, направени по повод рождената година на Филип Тотю. В техните проучвания се споменават имената на други двама йереи.

Според отец П. Александров, след като освещава на Илинден 1835 г. новата църква, митрополит Иларион Критски "поставил да я завежда поп Димо от с. Килифарево" (Александров б.г.: 6). Ив. Марков също приема, че "килифарският поп Димо" не само "освещава основите на строежа", които са положени няколко месеца преди опита за Велчовото въстание, но и "е назначен" "за енорийски свещеник и завеждащ църквата" (Марков 2003: 194-196, 198).

Във връзка с кръщаването на Филип Тотю в неговите биографии се появява името на поп Петър Милкоолу. В литературата има две версии за рождената година на войводата и тъй като това има отношение към разглежданата тук приписка, ще ги припомня накратко.

Според Филип Симидов, който пише първата биография на Филип Тотю по неговите устни разкази, при разпит в търновския конак през 1866 г. "караасанския поп Димитър" свидетелства, че кръщенето е станало "преди 36 години" (Симидов 1972: 211-212), т.е. през 1830 г.9 Ив. Марков ревизира това твърдение и привежда редица аргументи, че Ф. Тотю е роден не в 1830, а в 1835 година (Марков 2003: 128-130) и именно тогава е кръстен в новопостроената карахасанска църква от поп Петър Милкоолу.

От оповестената тук приписка в Апостола от Карахасанската църква, която можем да приемем като документален източник, е видно, че "первий поп" в нея е "Димитър родом лясковченин". Именно той през 1866 г. е докаран в търновския конак заедно с роднини на войводата Филип Тотю, за да свидетелства за него. В стилистиката на следосвобожденската мемоаристика Ф. Симидов диалогизира много епизоди от спомените на Ф. Тотю и във връзка с въпросния разпит влага в устата на поп Димитър репликата: "В църковните книги е записано, че го е кръщавал старият поп Петър Милкоолу, който умря, а сега10 аз постъпих на мястото му." (Симидов 1972: 212). Поп Петър Милкоолу явно е обслужвал колибите около Войнежа, преди там да има храмова сграда. Освен в евентуалната негова смърт през 1835 г., когато е построена църквата "Св. Пророк Илия", назначаването на поп Димитър за пръв свещеник в новата карахасанска църква може да намери своето обяснение и във версията за "разместванията" на свещенослужители, правени от търновския митрополит след Заверата.

В своите "Кратки бележки" поп П. Пенев е уточнил фамилията на карахасанския свещеник, като пише, че през май 1876 г. "турците арестували учителя Иван П. Георгиев и свещеник Димитър Йорданов и ги закарали в конака в с. Килифарево" (Кратки 1983: 25). В записките на поп Пеню Александров пък се уточнява, че "картината" върху потира на Карахасанската църква "е нарисувана по идея на свещ. Димитър Йорданов"11.

*

Така стигаме до следващите две приписки, които се срещат по няколко пъти из книгата. Едната гласи: "Пророк Давид дума Ръце твои сътвориша ме и създаша ме: вразуми ме и научи ме заповедем твоим". Като начална заставка на тази приписка записвачът се е опитал да изрисува стилизирана ръка.

Другата бележка е оформяна на няколко места и на цели редове, но и като стихове, и гласи:

Сей прежде гонител
потом свят учител
свойто име Савла
пременив на Павла
церкве показа са
усечен сконча са.

Отначало помислих, че тези редове са сътворени от някой от ползвателите на Апостола, но след внимателното му разглеждане видях, че те всъщност са печатен надпис под една от гравюрите в книгата - тази, на която е изобразен седнал пред маса и четящ книга апостол Павел. Гравюрата открива онази част от Апостола, в която са събрани посланията на апостол Павел. Те започват приблизително от средата на книгата и както този факт - че за да се стигне до тези редове, читателят е трябвало да познава цялата книга, така в много по-голяма степен обстоятелството, че те са преписани както над гравюрата, под която ги има и напечатани, така и още няколко пъти по форзаците, говори за особеното значение, което преписвачът е виждал в тях. Видимо е, че смисълът на тази повтаряща се приписка за Савел, преродил се от гонител в учител и мъченик, за духовното прераждане и последвалите подвизи на апостол Павел, е занимавал упорито някого от ревностните читатели на храмовия "Апостол" и той е записал многократно и на различни места цитираната фраза.

Отделно на последния форзац два пъти е изписано "Маноил цар македонцки".

На няколко места в книгата са изрисувани и неумели заставки под формата на ръце, а на последния форзац и рисунка на ваза с цветя.

В заключение искам да повторя, че дори Апостолът от Карахасанската църква да не съдържа приписка, свързана с Велчовата завера, той е съхранил имената на първия карахасански свещеник поп Димитър от Лясковец и на даскал Иван поп Георгов от Килифарево и това го прави един от надеждните извори за малкопознатата ни история на духовния живот в този край през 30-70-те години на ХІХ в.

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. Вероятно става въпрос за избирането му според Закон за вилаетите от 1864 г. за мухтар (чорбаджия, кмет) на с. Войнежа.

Право да бъдат избирани имали османските поданици на възраст над 28 год., притежаващи имоти в селището, за което ги избират, и плащащи преки данъци най-малко 50 пиастра годишно. Изборът на мухтарите се провеждал ежегодно. Селищата с по-малко от 20 къщи избирали само по един мухтар. Срв.: История (1987: 74). [обратно]

2. Бележките са преписвани на машина с много печатни грешки, които тук си позволявам да изправя. Изказвам най-искрената си благодарност на г-н Иван Марков за предоставената ми възможност да работя с ръкописа на отец П. Пенев. [обратно]

3. Искам да благодаря и на двамата за отзивчивостта. [обратно]

4. "Според майка ми - уточни в писмо до мен Ст. Гърдев - са го казвали напр. за човек, който живее в чорбаджийска къща, но не се отнасят добре с него - има кокал, ама не в неговата чорба, т.е. на хубаво място, но в мизерия, без най-хубавото." [обратно]

5. Тази информация авторът на приписката е взел от втората страница на книгата, където традиционно са изписани освен заглавието, времето и мястото на издаване, също така и имената на членовете на управляващото руско императорско семейство. Датирането в печатния текст е двойно - от Сътворението на света и от Рождество Христово и е изписано с буквените съответствия на цифрите. Авторът на приписката е направил записа с арабски цифри. [обратно]

6. Тези сведения са подвързани заедно с бележките на свещеник П. Цв. Пенев и сина му учителя Стефан. Двата текста са с отделна пагинация.

За отец Пеню Александров вж.: Найденов (2006). [обратно]

7. Кара-Хасаните, колиби, преименувани през 1934 г. на Филип-Тотево, присъединени през 1976 г. към с. Войнежа (Мичев, Коледаров 1989: 142, 275, 62). [обратно]

8. В енциклопедичния справочник "Българска възрожденска интелигенция" (1988) и в цитираната "Хроника. Търновският край през Възраждането" (Драганова, Генчева, Цонева 1994) липсват сведения за тази личност. [обратно]

9. Поп Димитър е свекър на една от сестрите на Филип Тотю. Като се позовава на съхранени във Войнежа предания, Л. Георгиев пише: "карахасанския свещеник поп Димитър, събуден човек, ... се познавал много близко с войводата." (Георгиев 1990: 2). [обратно]

10. От сведенията, които събрах за поп Димитър, е видно, че употребеното тук наречие "сега" не би трябвало да се тълкува в смисъл, че той е станал свещеник в Кара Хасани "в това време, когато говорим: в тоя миг или час, ден, година" (Андрейчин, Л. и др. 1976: 867.), т.е. през 1866 г. [обратно]

11. "Интересна е картината на жертвеника със своята оригиналност. В потира е Исус Христос със скръстени ръце. От потира излиза черен огън, от двете страни СВ. ДЕВА и ЙОАН БОГОСЛОВ. Тази картина е нарисувана по идея на свещ. Димитър Йорданов..." (Александров б.г.: 10). [обратно]

 

 

ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА

Александров б.г.: Александров, свещеник П. Кратки сведения за селото и махалите, съставляващи енорията на църквата. 12 страници машинопис, б.г..

Андрейчин и др. 1976: Андрейчин, Л. и др. Български тълковен речник. София, 1976.

Георгиев 1990: Георгиев, Л. При скъпите сенки на незабравимите образи. // Борба (Велико Търново), бр. 55, 27 юли 1990.

Драганова, Генчева, Цонева 1994: Драганова, Т., Генчева, Цв., Цонева, Р. Хроника. Търновският край през Възраждането. В. Търново, 1994.

Българското 2000: Българското въстание от 1835 г. Велчовата завера. Материали и документи. Съставител, автор на предговора и на очерците проф. дфн Иван Радев. Велико Търново, 2000.

Енциклопедичен 1988: Енциклопедичен справочник "Българска възрожденска интелигенция". София, 1988.

История 1987: История на България в 14 тома. Т. VІ. София, 1987.

Кратки 1983: Кратки бележки за историята и заселването на селищата на северната половина около прохода Хайн Боаз. По бележки на свещеник Петър Цветков Пенев и сина му учителя Стефан. 1983, 25 страници машинопис.

Марков 2003: Марков, Ив. Нестихващ огън. История на колибарския район на Тревненския и Килифарски Предбалкан 1185-1876. Русе, 2003.

Михайлов 1970: Михайлов, Г. Килифарево. София, 1970.

Мичев, Коледаров 1989: Мичев, Н., Коледаров, П. Речник на селищата и селищните имена в България 1878-1987. София, 1989.

Найденов 2006: Найденов, С. Свещеник от Войнежа открил първото писмено сведение за Велчовата завера. // Борба, бр. 174, 5 септ. 2006.

Ничева 1975: Ничева, К. и др. Фразеологичен речник на българския език. Т. ІІ. София, 1975.

Симидов 1972: Симидов, Ф. Прочутият Филип Тотю войвода. София, 1972.

ТДА - В. Търново б.г.: ТДА - В. Търново, ф. 805к, оп. 1, а.е. 132. Колекция на стари църковни документи при Св. В. Търновска митрополия. Велико Търново, б.г.

 

 

© Елена Налбантова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 27.06.2008, № 6 (103)