ВОЖД И ФИЛОЛОГ
(Михаил Арнаудов през 1944-1954 г.: документално изследване)

Емил Ив. Димитров

web | Култура и критика. Ч. IV

Най-“тъмният” и обвеян с легенди период от столетния живот на Михаил Арнаудов (1878-1978) е, разбира се, десетилетието 1944-1954 г. Водени от убеждението, че един юбилей¹ би трябвало не само да подбуди припомнянето и проиграването на позабравени “фигури” и “истории”, не само да стимулира “пиянството на интерпретациите”, но и да даде кураж на трезвите и добросъвестни, документално подкрепени изследвания, предлагаме на вниманието на читателя и изследователя този свой опит със съзнанието за неговата непълнота и фрагментарност. Тук по-скоро сме скицирали темата, а нейното разгръщане по неволя доверяваме на бъдещето (като постепенно, надяваме се, ще бъдат събрани и документалните извори в тяхната цялост). Допускаме, че дори и този предварителен характер на изследването би бил интересен за специалистите далеч извън тесния кръг на литературните историци, понеже тук става дума не само за съдбовен момент в живота на един от най-големите български хуманитари през ХХ век, но и за “обръщането” на хода на българската история и култура почти в самия “център” на века.

1. Интелектуалецът и властта: министърът Арнаудов

На 1 юни 1944 г. правителството на Добри Божилов е сменено от правителството на Иван Багрянов. Министър на просветата в този кабинет, просъществувал точно три месеца (до 2 септември), е Михаил Арнаудов. Да отбележим, че дотогава политиката съвсем не му е била чужда; напротив - през 1930-те г. той е активен член на Национал-либералната партия². Можем само да гадаем за мотивите на бележития учен да приеме предложението на Багрянов. Възможно е М. Арнаудов да е разглеждал това като своеобразен “венец” на общественото си служение; дотогава той е заемал редица академични и други постове: декан на Историко-филологическия факултет (1921-22) и ректор на Софийския университет (1935-36), директор на Народния театър (1926), председател на Съюза на българските писатели (1923-1927 и 1931-1933 г.) и др. Възможно е (като ред други български интелектуалци) да е схващал властта като пределно средство за самоизразяване и самоосъществяване. Впрочем, М. Арнаудов е имал “прекрасната” възможност за обяснение на своите мотиви... В публикувания разпит на М. Арнаудов пред Народния съд ученият разказва следното за включването си в кабинета: “Г-н Багрянов ме посрещна с думите: “Елате да спасяваме България!” Това бяха точно думите му и ми предложи участие в кабинета си. Трябва да кажа, че за мен не беше лесен изборът ми: да участвам или не. Аз бих могъл да се свия в собствената си черупка и гледайки собствените си интереси, да бъда наблюдател на събитията, които ставаха в България. - Мисля, че съм човек на честта - простете ми тази нескромност - и че трябва да изпълня своя дълг да спася каквото може” (Летописи 1994). Можем да приемем без особени резерви декларацията на учения, още повече че, както личи по всичко, през лятото на 1944 г. едва ли някой съвсем точно си е представял онова, което е щяло да се случи само след няколко месеца. Напротив даже: както можем да се убедим от публикуваните по-долу документи - в поздравленията за назначението си, които М. Арнаудов получава от цялата страна, - можем да съзрем всичко друго, но не и апокалиптични очаквания за бъдещето. Пресата също оценява по достойнство новото битие на филолога:

...в тия изключителни времена, които преживява нашата страна и народ, по-добър избор за министър на просветата едва ли би могъл да има (Русенска поща 1944).

М. Арнаудов е министър на просвещението точно 93 дни - по-малко от международно приетия необходим минимум от 100 дни, след който би могло да се направи обективен анализ на извършеното. Тук не е ставало дума за разгръщане на каквато и да било стратегия - за нея просто е нямало време; по-скоро е трябвало да се потушават “пожари”: да се възстанови учебния процес, учениците да бъдат прибрани “от улиците” (след хаоса, предизвикан от бомбардировките) и пр.³ Това време обаче е било напълно достатъчно бъдните съдници да поставят учения до стената: между живота и смъртта. Въпросът всъщност не е бил за това, дали М. Арнаудов е извършил едни или други конкретни наказуеми деяния.

Въпросът е бил за неговата съпричастност.

2. “Революционният гняв”: М. Арнаудов и Народният съд

Знаем от опит, че бъдещето винаги е смътно и неясно, че е преизобилно на изненадващи обрати. Това, което се е случило през есента на 1944 г., обаче, не само е поразявало с мащабите и своята неочакваност, но е и плашело, ужасявало с неотвратимостта и жестокостта си.

Непосредствено след 9.IX.1944 г. всички бивши министри са “поканени” да се явят в отделенията на новосформираната Народна милиция. По някои данни, М. Арнаудов прави това на 13 септември и, разбира се, не излиза от стените на съответното управление (Делчев 1995: 164)⁴. Събитията се развиват стремглаво и фатално за него: още на 6 октомври в “Държавен вестник” е публикувана “Наредба-закон за съдене от Народен съд виновниците за въвличане България в Световната война срещу съюзените народи и за злодеянията, свързани с нея” (ДВ 1944: 7). И понеже, очевидно, от гледна точка на новите властници М. Арнаудов само с факта на министерстването си през трите летни месеци на 1944 г. е извършил наказуемо деяние, той е причислен към “особено важните престъпници”. Да отбележим още тук, че тогавашното извънредно законодателство и съдопроизводство не се затруднява особено в диференциране на вината, тя по-скоро е колективна, отколкото индивидуална. М. Арнаудов е съден от Първия, най-важния състав на Народния съд, заедно с тримата регенти - Б. Филов, принц Кирил и Н. Михов, десет придворни съветници на Борис III и 35 министри от кабинетите на Б. Филов (два), Д. Божилов, И. Багрянов и К. Муравиев. На 20 декември 1944 г. в тържествената зала № 15 на Съдебната палата започват заседанията на Народния съд, а на 1 февруари 1945 г. публично, пред дирижираното многохилядно множество, е произнесена присъдата над “главните държавни престъпници”: 33 са осъдени на смърт, шестима, между които и М. Арнаудов - на доживотен строг тъмничен затвор, двама - на 15 години затвор, трима - на една година, четирима - условно (Токушев 1989: 99). Присъдите не подлежат на обжалване и се изпълняват незабавно. Но и това не е всичко: заедно с тях се налага и глоба в максимален размер, осъдените се лишават от граждански права и се конфискува имуществото им (ДВ 1945). “Революционният гняв” е бил безпощадно-хаотичен: можем да бъдем даже благодарни на палачите, че в съревнованието между съдилищата за повече смърт не са разстреляли великия ни учен.

Но и това не е всичко. Всеобхватната, тоталната репресия е трябвало да засегне всички страни и прояви на личността. Почти непосредствено “след Девети” започва масирана и паралелна (и съвсем не “спонтанна”) кампания срещу всички другомислещи. В поредица от “ударни” статии “Работническо дело” разобличава и разгромява врага сред писатели и интелектуалци. В статията “Фашизмът в нашата литература” М. Арнаудов е причислен към редицата на официалните писатели, в чието творчество са проникнали фашистките влияния (Делчев 1944: 4). Следващата логична крачка е изключването от Съюза на писателите, чийто председател през 1923-1927 и 1931-1933 години е бил М. Арнаудов. На 23 ноември 1944 г. Общото извънредно събрание потвърждава решението на Управителния съвет на Съюза на писателите “да бъдат изключени, поради проявена фашистка дейност” 29 писатели и критици, между които: Димитър Талев, Владимир Василев, Богдан Филов, Йордан Бадев, Борис Йоцов, Фани Попова-Мутафова, Чавдар Мутафов, Димитър Шишманов, Янко Янев, Змей Горянин и др. (Годишник 1946: 469).

М. Арнаудов е “отрязан” и по академична линия. С указ от 22.XI.1944 г. (забележете само синхронът във времето!) новите регенти В. Ганев, Цв. Бобошевски и Т. Павлов уволняват М. Арнаудов и още 24 преподаватели от Софийския университет (Съдът 1995: 62). В заседанието си на 12 май 1945 г. Управителният съвет на БАН пък - под силен натиск и на основание, че осъдените от Народния съд са лишени от права (и в абсолютно противоречие с устава на Академията), прекратяват членството на М. Арнаудов в БАН (той е дописен член от 1918, академик - от 1929 г., а през 1940-43 г. е председател на Историко-филологическия клон на БАН)⁵.

Така е действала новата власт - тотално и със замах, красиво и монументално. Михаил Арнаудов е бил обречен.

3. Вождът и неговата милост

Пресичането на жизнените съдби на “вожда” и “филолога”, тяхната задочна среща, има своята предистория.

Логично е, че името на М. Арнаудов влиза в полезрението на “вожда и учителя” Димитров със самото формиране на кабинета на Ив. Багрянов, т.е. за Г. Димитров е бил важен политикът, а не ученият Арнаудов (допускането, че вождът е познавал името на филолога, за което нямаме данни, тук няма особено значение). Посредникът, “запознал” Г. Димитров със състава на новия кабинет и “портретувал” министрите, е ...КГБ (тогава: НКВД). Съветската разведка е събрала информация и я е поднесла по своя неподражаем начин. Ето как е “резюмиран” М. Арнаудов в специално изготвената справка: “Арнаудов е убеден фашист и идеолог на българската фашистка расова теория, според която българите са висша раса на Балканите. Като член на възпитателния съвет при Симеон, по поръка на немците Арнаудов дава на младия цар прогерманско фашистко възпитание. - Арнаудов е член на белогвардейски съюз. Вкаран е в правителството по настояване на германския посланик в София Бекерле”⁶.

Едва ли има смисъл да спорим. В “поантата” на справката за учения не става дума за факти⁷, дори не за оценка; това е вече вердикт, присъда. Случилото се с М. Арнаудов след 9.IX.1944 г. е заложено още тук.

И още нещо прелюбопитно. В огромния по обем и значение “Дневник” на Г. Димитров името на М. Арнаудов се среща само веднъж - тъкмо във връзка с конституирането на кабинета на Багрянов. Ще приведем това място заедно с непосредствения му контекст - не само защото е интересно само по себе си, но и поради подозрителното съвпадение с решенията на Народния съд след точно осем месеца: “Правителството на Багрянов по същество е прогерманско правителство. Основните министерства [...] са в ръцете на отявлени германофили (Багрянов, генерал Русев, професор Станишев, Колчев, Василев). Това правителство се отличава от правителството на Божилов с два характерни момента: 1) Ръководната група, начело с Багрянов, е призвана да провежда същата прогерманска политика, но по-гъвкаво и умно, отколкото това правеше Божилов; 2) В правителството на Багрянов влизат такива външно благовидни фигури като професор Арнаудов и Дончо Костов, а така също двама други некомпроментирани германофили. Тяхното присъствие в кабинета е средство за създаване на илюзии за това, че новото правителство не ще следва сляпо заповедите на немците и че то ще потърси пътища за предотвратяване участието на България във войната на страната на Германия срещу Съветския съюз. По такъв начин правителството на Багрянов е по-удобно за провеждане на двуличната политика, отколкото банкрутиралото правителство на Божилов” (Димитров 1997: 425).

Забележете: четири от общо десетте министри на кабинета Багрянов са някак си отделени от суровата като цяло присъда, произнесена “от общи съображения”. Дали е случайно съвпадението, че точно четирима министри от този кабинет не са осъдени на смърт?⁸

* * *

Възможно е (но за това нямаме засега точни данни) тъкмо пристигането на Г. Димитров в България през ноември 1945 г. да е окуражило и “вдъхновило” близките и приятелите на М. Арнаудов да предприемат поредица от действия за неговото освобождаване. В това не би имало нищо екстраординарно. По всичко личи, че завръщането на вожда след десетилетията изгнание е схващано като манифестация на справедливостта и милостта. Ето един пример: на 7 ноември 1945 г., точно три дни след завръщането си, Г. Димитров получава телеграма от 72-годишната Роксандра Апостолова със следното съдържание: “Моля по случай идването Ви в България да наредите синът ми да бъде помилван, за да не си отида толкова огорчена”⁹. Навярно всеки ще си помисли, че майчиният вопъл е останал без последствие. Това обаче съвсем не е така. След още една подобна телеграма Г. Димитров очевидно е поръчал проучване на случая с осъдения на доживотен затвор от Народния съд в Плевен полк. Константин Апостолов, след което се съгласява с предложението за намаляване на присъдата на 15 г. Както се вижда от новото писмо на майката от 7 февруари 1946 г., амнистията на сина й е вече факт¹⁰.

Вождът е новият чудотворец, неговата милост се “излива” не по закон, а “по благодат”, т.е. не може да се формулира точно правило за неговото благоволение.

Обръщали са се към вожда поради това, че той е “човек, който разбира всички и всичко”¹¹, а тази практика има своя “архетип” в съветската действителност. В писмо на П. Мандулов от 7 ноември 1946 г. се казва: “Другарю Димитров, чета книгата “Срещи с другаря Сталин” и научих от нея, че всеки от народа може да се обърне към него и да му пише. Това го свързва с масите. Същото даде и на мене смелост да се обърна направо към Вас”¹².

В казуса с М. Арнаудов чудното е не толкова това, че вождът се е намесил, а че го е направил сравнително късно. Това е така, защото, поне доколкото може да се съди от откритите досега документи, постъпките за освобождаването на учения отначало са адресирани не към него, а към съответните официални лица - регентите, министър-председателя и пр. (да припомним, че за времето ноември 1945-ноември 1946 г. Г. Димитров няма официален пост, министър-председател е Кимон Георгиев, но никой не е имал илюзии за това кой точно дърпа конците). Прави впечатление, че поредицата от молби и обръщения са правилно адресирани и “не прескачат” официалните институции, а молба, адресирана лично до Г. Димитров има налице едва след като вождът е узаконил и формално властта си като министър-председател. Това може да означава две неща: първо, или е имало човек (напр. Л. Стоянов), който е бил “на ти” с йерархията, апарата и пр. и е подсказвал на близките точните ходове, или, второ, е била налице паралелна, неформална активност в полза на учения. Но това все пак са само догадки.

За първи път вождът официално (т.е. “по документи”) се намесва в съдбата на филолога през юли 1946 г. Неговият подпис и резолюция откриваме върху молба на съпругата на М. Арнаудов Фанка (Стефана) до Вълко Червенков (вж. по-долу, документ № 5). Молбата (от 17 юли) първо е прочетена от В. Червенков (той даже е вмъкнал с молив името на Караславов) и препратена на Г. Димитров; наложената от него резолюция е не особено четлива, но става ясно, че въпросът по принцип е решен. От този документ става ясно: 1) излизането на М. Арнаудов от затвора е обсъждано “зад кадър” и вече е получено “височайше” съгласие за това; 2) обмисляна е частична амнистия и “случаят Арнаудов” е част от нея; 3) изрично се споменава името на Л. Стоянов като посредник между засегнатите и властта.

Освобождаването на М. Арнаудов става на два етапа. Резултатът от колективното обръщение към регентите (вж. документ № 4), препратено към Министерски съвет, както и от горната молба, е поставянето на филолога под домашен арест, без той да бъде помилван, т.е. М. Арнаудов de facto е продължавал да бъде затворник; килията му един вид е изнесена извън стените на затвора. Върху един ръкопис от края на 1947 г. ученият в долния ляв ъгъл с молив е вписал в каре: “Княж[ево]. 19.VIII.46”¹³. Надяваме се, не ще да e фантазия нашето предположение, че това може би е датата на излизането на учения от затвора и поставянето му под домашен арест. Наистина: защо ли е вписана точно тази дата? Не знаем - поне засега.

Едва след “формализацията” на властта на вожда - заемането на министър-председателския стол от Г. Димитров през ноември 1946 г. - е взето и окончателното решение. Личи си, че акцията е добре подготвена - писмото на Л. Стоянов като председател на СБП е премислено и премерено, а пространната библиографска справка-приложение цели сякаш претълкуване на цялостното творчество на М. Арнаудов от гледна точка на новата власт и първи опит неговото колосално дело да бъде приобщено, интегрирано от новата господстваща естетика (вж. по-долу, документи №№ 6-7).

Върху писмото на Л. Стоянов, призоваващо към помилване на М. Арнаудов и възстановяване на гражданските му права, има цели три резолюции. Ще ги приведем в пълния им вид, още повече че те са показателни и за механизмите на властта. Първа и решаваща, разбира се, е резолюцията на Г. Димитров: “За др. Трайчо Костов. Предложението е правилно. Трябва обаче да се обмисли в частта как да стане амнистирането, без да се създаде прецедент за обща амнистия, която е далеч още преждевременна. 10.12.46. (п) Г. Димитров”.

Очевидно е, че жестът към филолога е изолиран, че милостта на вожда е избирателна. Впрочем, едва ли ще го укорим точно за това. За конкретизация на демонстрираната в общ вид политическа воля, въпросът е препратен към Трайчо Костов - по това време - подпредседател на Министерски съвет и министър без портфейл в правителството на Г. Димитров. Той от своя страна препраща въпроса към министъра на правосъдието Ради Найденов¹⁴: “Р. Найденов. Може да се помилва напълно и да му се върне библиотеката, като глоби не му се търсят, докато стане възможна амнистията. Да не му се пречи за издаване на книгите му. (п) ТК”. Следва повече от логичната резолюция на Министерството на правосъдието: “Помилван с остатъка. По въпроса за завръщането на библ[иотеката] не е компет[ентно] М[инистерство]то на правосъдието. 4.I.47 г. (п)”¹⁵.

В началото на 1947 г. Михаил Арнаудов е вече на свобода¹⁶.

Няма спор: проявената от вожда милост ще му бъде зачетена.

Тя би могла и да не бъде проявена.

4. Непосилната лекота на свободата

На 68 години М. Арнаудов се оказва като в пустиня: той е без дом, без работа, без доходи, без звания, без перспективи.

Не е тук мястото да правим подробна характеристика на жизнения и творчески път на учения в следващите три десетилетия “социалистическо строителство”. Добре известно е, че в края на живота си филологът получава ново и последно признание: книгите му се печатат, тържествено се отбелязва 90-годишният му юбилей, подготвят се негови избрани съчинения¹⁷. Как се е стигнало дотук? Дали отново иде реч за тъй характерния по нашите географски ширини интелектуален конформизъм?

Не. Дори и частичното запознаване с архива на бележития ни учен, с документи и достоверни свидетелства, ни убеждава: Михаил Арнаудов докрай е следвал своя път сякаш нищо не е било - без хленч, без бунт към Мирозданието. И нито крачка встрани - без опити за тъй опасното заиграване с властта, без капитулация пред “княза на този свят”.

Какво го е запазило и съхранило? Не, не е покровителството на властта, няма и помен от “договора с Мефистофел”. Дори и свободен, Арнаудов е бил осъден на забвение, на тихо и незабележимо угасване. Но тук, по израза на Достоевски, “човешката природа е заяла”. Ученият е надмогнал, победил “духа на времето” с един тъй “ненаучен” фактор, какъвто е дълголетието. “Случаят Арнаудов” ни внушава: в болни времена здравето е културопределящ фактор. Оцеляването на филолога се дължи на щастливото “сплитане” на три елемента. Първо, приемливост на научния предмет; проучванията на историята на българската литература, идеологията на Възраждането и пр. никога не са били отхвърляни от режима. Напротив: наследството на Раковски и Каравелов бе привиждано като основополагаща част от предисторията на социализма. Ето защо, без да изневерява на себе си, на своите научни интереси и на метода си, М. Арнаудов е трябвало само другояче да погледне на приоритетите си, за да стане - поне от гледна точка на предмета - “политически коректен”. Но и тук той не е прекрачвал границите на научната си съвест¹⁸. Второ, целенасочеността на волевите усилия, самодисциплината и ежедневният труд са удържали личността на учения и са я предпазвали от разпад. И в това отношение е налице една щастлива “симфония” между стремежите на филолога и “директивите” на властта (вж. документи №№ 2-3). И, трето, за чест на българските писатели и интелектуалци (поне на част от тях), М. Арнаудов никога не е изпадал в абсолютна изолация; за щастие, в това опасно време е имало не само подлост, но и доблест. Обществото е било все още живо, макар и вече наранено и раздвоено. Машината на тоталната власт е била вече пусната, но все още не е била добре смазана. И нещо характерно: дори и активните “строители на нова България”, певците на “социалистическия реализъм”, трубадурите на “новия човек” са респектирани от “осанката” на учения, от изправения му вървеж.

Писано е: “и бесовете вярват, и треперят” (Иак. 2:19).

* * *

Единствената институция, която е оказвала съвсем не символична подкрепа на Михаил Арнаудов през тези тежки и тъмни години, е Академията на науките. Въпреки неимоверният идеологически и организационен натиск, Академията прави всичко възможно, за да подкрепи морално и материално своя бивш член. Така например още няколко месеца след освобождаването на М. Арнаудов от затвора, в заседанието на Управителния съвет на БАН (под председателството на Т. Павлов) на 14 юли 1947 г. се взима следното решение: “Да се възложи на Михаил Арнаудов да напише в най-скоро време като отговор на излезлите напоследък гръцки тенденциозни статии за произхода и националния характер на родопските помаци една книжка на тая тема, в размер 2 до 3 печатни коли, която да бъде издадена от Академията на български и френски език. Управителният съвет реши също да му се отпусне помощ от 50,000 лева за проучване на въпроса и събиране материали за него”¹⁹. Нямаме данни за подобно издание; по-скоро под благовидни предлози са търсени идеологически основания за подкрепа на изпадналия в беда и изолация учен. За това свидетелстват и по-нататъшните решения на УС на БАН, реализирани на практика едва десетилетия по-късно, при други социални условия. Така например още в следващото заседание на 21 юли 1947 г. се решава: “Докладваният в Клона [Историко-филологическия клон на БАН - Е.Д.] труд на Михаил Арнаудов “Ст. Веркович и Веда Словена”, от 14 печатни коли, да се откупи, като се плати на автора 80% от хонорара, който би получил, след напечатване на труда. Отпечатването му да стане след като бъде прегледан внимателно и освободен от всичко, което би се намерило неудобно за печатане в днешния момент”²⁰. Не ще и дума - намерило се е за неудобно; книгата на М. Арнаудов - в значително допълнен и преработен вид - излиза през 1968 година²¹. Нека да отбележим и заслужаващата уважение непреклонност на М. Арнаудов при отстояването на своите научни възгледи и позиции. Както свидетелстват по-късни спомени, лесно е можело да се премине оня праг, отвъд който ученият не е бил склонен на никакви компромиси. Независимо от височайшия рескрипт за публикуване на научните трудове на М. Арнаудов, те започват да излизат що-годе редовно едва в края на 1950-те години, като особено значение в процеса на новата легализация има 1963 г., когато във връзка с 85-годишния юбилей на филолога е възстановен академичният му статус. И още едно обстоятелство може да извика възхита: пълната липса на униние. Във възраст, която за повечето хора е синоним на залез и упадък на жизнените сили, във време, сковаващо всеки порив още в зародиш, Михаил Арнаудов е зает с нови замисли и проекти. Изглежда, че дълго време след освобождаването от затвора той не е можел да приеме, че в живота и културата на България са се случили невъзвратими промени; ученият е продължавал да се надява, че потокът на живота ще се върне в нормалното си русло: иначе как да си обясним това, че през декември 1947 г. той пише манифеста: “Българска мисъл” отново пред своите читатели”?²²

М. Арнаудов не “затваря” биографичното си време, не се обръща изцяло към миналото; напротив: ученият използва поводите, които дава настоящето, не само за вдъхновение, но и за препитание. Така например наближаващата 80-годишнина от създаването на Книжовното дружество в Браила през 1869 г., извиква инициативата на М. Арнаудов за написване на история на Българската Академия на науките. В заседанието на УС на БАН на 27 февруари 1948 г. научният секретар Сп. Казанджиев докладва за писмото на Арнаудов; любопитно е решението, което цитираме изцяло. “Реши се във връзка с тая годишнина на Академията да се напише в една книга историята на Академията, която да съдържа три дяла: 1) Уводна част (от 5-6 коли) - прагматична история на Академията; 2) История на академията в документи (документи, които отбелязват най-важни етапи и моменти в живота и работата на Академията); 3) Списък на членовете на Академията (като се почне от членовете на книжовното дружество) с кратки сведения за живота и научната дейност на всекиго от тях. Да се възложи на г. Арнаудов да започне събирането на документите, които ще влязат в историята, както и съставянето на кратките биографски бележки за членовете на Книжовното дружество и Академията. Написването на историята да стане с участието на комисия в състав: Т. Павлов, М. Арнаудов, М. Димитров и Ст. Романски. На М. Арнаудов се отпуска аванс от 50,000 лв.”²³ Интересна комисия - двама автори и двама цензори! Както и да е; важното е, че е сключен още един взаимоизгоден “контракт”: Академията се “обляга” може би на единствения учен и автор, който подобаващо академично би могъл да пресъздаде нейната история; от друга страна, М. Арнаудов осигурява не само препитанието си, а намира и смисъл. Независимо от това, че вече не е в затвора, ученият не в по-малка степен се нуждае не толкова от нови “терени” за изява на колосалната си ерудиция, колкото от съхраняване на напрегнатите усилия на волята и ума, които за филолога винаги са били другото име на здравето.

От същите дневници (протоколи) на УС на БАН научаваме, че на 1 юни 1948 г. М. Арнаудов подава докладна записка, с която моли да му се отпусне помощ, за да “може да продължи издирванията си относно историята на Академията, които му са възложени с писмо 787 от 4 март т.г. и за които му се налага да работи известно време в библиотеките на Пловдив и Търново. - Реши се да му се отпусне за целта помощ от 50 000 лв.”²⁴

Тъкмо страстта на М. Арнаудов към архивните проучвания и неговата несравнима ерудиция и квалификация, са били непоклатимо основание за “жестовете” на Академията. В края на 1940-те и началото на 1950-те години официалната “длъжност” на титулувания ни учен е “нещатен сътрудник в Архивния институт на БАН”. Лишен от граждански права, М. Арнаудов е нямал правото да заема щатно място. Това е заобиколено по следния начин: както виждаме от наличните документи за 1951 година²⁵, ежемесечно му се изплаща сумата от 25 хил. лв. и всеки път се съставя протокол, подписан от членовете на бюрото на Института П. Динеков, П. Миятев и Г. Димов. Всеки път се посочва основанието за изплащането на сумата, а това са проучвания върху архивите на Книжовното дружество, Б. Пенев и др. Ето така е станало възможно написването от М. Арнаудов на историята на Българското книжовно дружество в Браила, публикувана след доста години²⁶. Да вметнем, че това е втората книга от “диптиха” на М. Арнаудов, посветен на образователните и научни институции, с които той е “кръвно” свързан - Университетът и Академията. Филологът обаче ги пише в твърде различна авторова позиция към тях: ако историята на Софийския университет²⁷ е написана, тъй да се каже, “отгоре”, от гледната точка на ректора, подготвил 50-годишния юбилей на Висшето ни училище, от максимално приближена оптическа перспектива, то - обратно - историята на Академията е написана от един “изгой”, от отхвърления, от максимално далечна жизнена перспектива.

Впрочем, за да бъде картината пълна, нека отбележим интересния факт, че макар номинално М. Арнаудов да е бил извън БАН, то реално Академията - в случаите, когато това е било възможно, - го е третирала като свой равноправен член: “За приетия за печат в Списанието на Академията труд на М. Арнаудов “Към биографията на П. Р. Славейков”, да се плати на автора 30% от хонорара, който ще му се плати при напечатване по максималния размер за тоя род трудове в наредбата за хонорарите, съгласно с решението на УС за трудове на членове на Академията”²⁸. За отбелязване е, че споменатият тук труд нито е публикуван, нито пък се открива в архива на учения.

Тук не можем поне да не маркираме отношенията на М. Арнаудов през този период с Църквата. Да припомним, че ученият никога не се е чуждеел на Православната Църква, че, изхождайки от една обща идея, е посветил поредица трудове на дейците на църковно-националните борби²⁹. В началото на 1950-те години може да бъде установено едно ново сближаване на учения с Църквата и Св. Синод, резултат от което са поредица публикации на М. Арнаудов в “Духовна култура” и “Църковен вестник”, както и излизането на единствената негова книга през интересувашия ни период³⁰. В основата на това сътрудничество стоят установените близки (но не и фамилиарни) отношения с наместник-председателя на Св. Синод митрополит Кирил. Най-важният акт по това време е участието на М. Арнаудов в Църковно-народния събор през 1953 г., възстановил Патриаршеското достойнство на Българската Православна Църква³¹. Тъкмо на застъпничеството пред върховната партийна и държавна власт на избрания и с гласа на М. Арнаудов патриарх Кирил се дължи реабилитацията и възстановяването на гражданските права на учения през 1954 г.³²

Оттук насетне пътят към “голямото завръщане” на М. Арнаудов е бил открит.

4. Легенда и истина

Историята на “жизнената драма” на Михаил Арнаудов, документално реконструирана от нас, досега бе излагана съвсем другояче, с друга стилистика и с твърде по-различни акценти. Очевидна е “фолклорната” тъкан на популярния разказ, с десетилетия предаван - буквално! - от уста на уста³³. Не е излишно да я разкажем отново - чрез нейното най-пълно изложение в печата. Нищо не липсва тук - налице са и вълшебният герой, и заблуденият от своите приближени цар, и възстановяването на справедливостта, осъществена по един напълно чудесен начин. Но ето и самият разказ:

На 23 май 1946 г. в България пристига по случай празника на славянската писменост известният съветски учен-българист Николай Севастянович Державин. Георги Димитров, който не е станал още министър-председател, но играе важна роля в отечественофронтовска България, приема госта, с когото се познава от времето на своята емиграция. На традиционния въпрос, какви научни задачи си е поставил, Н. С. Державин казва, че освен работата си в архивите и библиотеката, желае да се срещне и разговаря със свои колеги, в това число и с проф. М. Арнаудов. С мимики съветникът на Г. Димитров му подсказва, че М. Арнаудов е в затвора, за което естествено Державин не знае. Димитров обещава на своя събеседник, че ще му съдейства да изпълни своята програма, в това число и за среща с проф. Арнаудов. Твърде е любопитна тази среща между двамата учени. За съжаление за нея няма документални следи, но сам проф. Арнаудов я е описвал на близки и приятели. На мен лично ми разказаха някои подробности българските литературни историци и критици проф. Здравко Петров и д-р Любен Георгиев. И така още след свършване на срещата си с акад. Державин Г. Димитров нарежда проф. М. Арнаудов да бъде доведен от затвора. С изпълнението е натоварен Людмил Стоянов, който е и свидетел на проф. Арнаудов. Той отива в затвора със специално писмо от съответните органи и там заварва проф. Арнаудов в самостоятелна килия да работи, отрупан с куп справочна литература. В момента превеждал френска класика и подготвял едно от поредните издания на Вазовите съчинения. - Както може да се предполага, проф. Арнаудов е приятно изненадан. Какво е преживял, не е трудно да си представим. След срещата с Державин остава на свобода (Веков 1994: 115-16).

Очевидно е, че става дума за известно “устно предание”, предавано сред “посветени”; името на М. Арнаудов е извикано да освети тази традиция. Във варианта, предложен ни от Е. Огнянова - дългогодишен сътрудник на М. Арнаудов при подготовката на неговите книги - разказът (писмено фиксиран след точно 20 години) е дори предаден от първо лице, от името на учения³⁴.

Версията за ролята на акад. Державин в спасението на М. Арнаудов е преповторена многократно, превърнала се е в нещо, което е “ясно от само себе си” сред литературните ни кръгове, а дори вече е санкционирана и от Академията чрез нейните издания³⁵.

Да отбележим мимоходом, че липсата на документални потвърждения на историята изобщо не смущават разказвача - сякаш става дума за предание, идващо от архаиката, а не за факт от близката ни история. И това не е чудно: безразличието към документа, към проверения факт, е повече от естествен за човека на дописмената култура. От него не можем да дирим стремеж и страст към проверяване на собствените твърдения; все едно от човек, “живеещ”, например, в стихията на Кралимарковския епос, да очакваме вълнения по повод кръщелното на Крали Марко...

Тук му е мястото да бъде поставен проблемът за документа и неговата доказателствена сила. Без да имаме за цел пространното обсъждане на въпроса, ще се задоволим с маркирането на следното. Очевидно е, че няма еднозначно съответствие между документ и факт. Животът е “препълнен” с факти, които не се документират или не подлежат на писмена фиксация; и обратно, не зад всеки документ непременно стои факт (въпросът за мистификациите, фалшификатите и пр.). Но от това, че отделният документ трябва да бъде подложен на проверка и критика, съвсем не следва, че се накърнява и отхвърля идеята за документалността като такава. Трябва да се разберем за едно: ако наука, чийто предмет са писмените текстове, започне да отхвърля съвкупността от налични писмени документи an block, а се доверява на устното предание, на “осветения” от традицията и авторитета разказ, то тази наука най-малкото трябва да бъде поставена “под карантина”. Ясно е, че фолклорът е предмет на науката, а не науката - на фолклора.

Но да се върнем към разказаната история и да я “просветнем” чрез публикуваните по-долу документи.

Не ще и дума, централно място във фолклоризирания разказ, негов смислов скелет е чудотворната, демиургична роля на срещата: при срещата между Н. Державин и Г. Димитров първият поискал да се срещне с М. Арнаудов. За да стане тя възможна, ученият е трябвало да бъде освободен от затвора, а после някак е станало като че неудобно неговото завръщане там.

Между другото, никъде не се казва, че Н. Державин е поискал М. Арнаудов да бъде освободен; напротив, разказът внушава, че съветското светило в славистиката хич не е и подозирало за това, че неговият филологически събрат е бил в затвора, че се е нуждаел от помощ и пр. Нещо повече: единият от вариантите на разказа изрично настоява върху това, че Н. Державин докрай не е разбрал, че невинното му желание за среща и научна беседа е предизвикало освобождаването на М. Арнаудов. Оттук все пак бихме могли да извлечем нещо позитивно, а именно: допускането за едно възможно “изместване”, за своеобразен “пренос” на власт и влияние.

Но какво всъщност е станало?

Ами... нищо не е станало. Среща между Н. Державин и М. Арнаудов не е имало, понеже не е имало среща между Н. Державин и Г. Димитров. Драма, в която и тримата да са били действащи лица, е била невъзможна, понеже не е било налице основополагащото единство на класическата драма: единството на време и място. Те просто са се разминали в континуума. Ето защо. На 1 февруари 1945 г. М. Арнаудов е осъден. Н. Державин пристига в София точно след месец - на 1 март 1945 г. (а съвсем не 1946 г.!) (РД 1945в: 1) - в тримесечна научна командировка в България и Сърбия, а непосредственият повод за идването му е участието на мастития “велможа” в Общославянския събор (а не по повод Деня на славянската писменост), проведен в София през първата половина на март 1945 г. Тук той е настанен в специална вила, която - забележете! - е в Княжево, където доскоро М. Арнаудов е живял. Съгласете се, че “заместването” е повече от симптоматично.

Н. Державин е трябвало да се върне в Москва в началото на юни. Но дали наистина се е почувствал неразположен (както твърди) и дали просто въздухът “в полите на Витоша” го е “упоил” (което според нас е по-вероятното), но на 1 юни 1945 г. Н. Державин изпраща на Г. Димитров в Москва папка с документи, целта на която е... не, не става дума за политическите затворници в България, а за нещо твърде по-прозаично: за продължаване на командировката, оставане във вилата в Княжево и молба да се осигури бързото пристигане на лекар, на съпругата и на ...снахата (понеже синът му, също професор и, както личи по всичко, офицер от едни известни служби, го е съпровождал като своеобразен “научен” секретар). Както и да е, но Н. Державин заедно с цялата си челяд пребивава у нас до втората половина на октомври. През цялото това време обаче Г. Димитров е в Москва, а когато той се завръща в София на 4 ноември 1945 г., Н. Державин вече не е в България.

Да, Н. Державин се е срещал с Г. Димитров, но всички срещи са се състояли в Москва; любопитното е, че не е имало лична среща непосредствено след завръщането на акад. Н. Державин в родината му. Той само е написал писмо на своя благодетел, предадено на вожда от сина му К. Державин още в деня на неговото написване - 27 октомври 1945 г. (Димитров 1997: 508).

Легендата, “устното предание”, се основава, съдържа в себе си известни точни и верни факти - това, че М. Арнаудов е имал отделна килия в затвора, в която е продължавал изследванията си; че Л. Стоянов е изпълнявал ролята на своеобразен посредник; че Н. Державин е бил в България; че той се е познавал с Г. Димитров; че без милостта на вожда не би била възможна свбодата на филолога и пр., и пр. Фактите обаче безнадежно са омесени с фантазиите, свързани са с несъществуващи причинни зависимости и т.н. И това, естествено, не е чудно: природата на синкретичното фолклорно съзнание е такава, че свързва несвързаното и слива неслятото.

Проблемът за реалните отношения между М. Арнаудов и Н. Державин (те никога не са се познавали лично, не е имало никакъв контакт помежду им - кореспонденция и пр.) има далеч по-дълбоки измерения от умилителното благодушие на фолклоризираното “предание”.

Триумфът на Н. Державин в България се осъществява почти непосредствено след “падението” на М. Арнаудов. Природата не търпи празно място и освобождаването на “пространство” мигом поражда енергии и апетити. А тук играта е била “по большому счету”: ставало е дума за това кой да бъде върховният авторитет, “владетелят” на българското литературно минало. Точно така е бил поставен въпросът и в пресата, а и в един далеч по-сериозен документ: в писмо на Н. Долапчиев - зам.-председател на УС на БАН до председателя на АН на СССР акад. Вл. Комаров (копие от него Н. Державин изпраща на Г. Димитров). Ето какво се казва тук: “В публикуването на подобна история [на българската литература - Е.Д.] е заинтересована не само нашата Академия, но и широките кръгове на българската общественост. Ние сме напълно убедени в това, че в момента академик Державин е единственият славянски учен (к.м. - Е.Д.), който може успешно да разреши тази тъй важна за културния живот на българите и другите славянски народи задача”³⁶.

Но да се върнем на нашия “сюжет”. Дори и чисто психологически погледнато, не е особено достоверно Н. Державин твърде да се е трогнал от политическите репресии у нас; той вече е бил “претръпнал” - преживял е, надживял е и “год великого перелома”³⁷, и репресиите през 1937 г., и “дело славистов” и какво ли още не. Да не злословим без доказателства, но нему някак си не прилича ролята на избавител; по-скоро обратното.

Ако Н. Державин изобщо някак е замесен в съдбата на М. Арнаудов, то най-вероятно това е станало “неволно” (такова, впрочем, е и “посланието” на легендата). При пребиваването си в България “крупният съветски учен” е приветстван, честван и удостояван мащабно и, разбира се, с чувство - любовно и благодарно. По всичко личи, че точно с Н. Державин е поставено началото на една от характерните традиции при социализма: на възторжения “братски прием” у нас на “заслужили съветски другари”, на “учени и културни дейци”.

Логично е да допуснем, че във връзка с обявяването на Н. Державин за почетен член на Съюза на българските писатели, председателят на “обновения” Съюз Л. Стоянов е беседвал с височайшия съветски гост, и че между другото ученият е изказал своето уважение към трудовете на М. Арнаудов, част от които той със сигурност е познавал. Оттук и споменаването между другото (в скоби!) на името на Н. Державин в писмото на Л. Стоянов до Г. Димитров. Разбира се, това споменаване е било от полза, но нито има решаващ характер, нито пък някак е свързано с волята на споменатия.

Тук е възможно да срещнем следното възражение от страна на недоверчивия читател: “От това, че досега не е открит документ за съветска намеса (независимо дали става дума за Н. Державин или не) в съдбата на М. Арнаудов, не следва, че такава намеса не е имало. В онези времена нищо не е ставало без съветски натиск”. Възражението донякъде (но съвсем не и при всеки отделен случай) е коректно; тук казусът обаче е особен: идеята за “намеса на съветските другари” забравя това, че самият Г. Димитров е бил съветски другар. Да припомним, че след Лайпцигския процес вождът става съветски поданик, че е депутат във Върховния съвет на СССР (1937-1945), че е бил ръководител на Коминтерна (1935-1943). И друго: запознаването с писмата на Н. Державин до Г. Димитров, с тяхната “проблематика” никак, ама никак не ни и подсказва даже, че техният автор е способен на граждански жест - да се застъпи за един политически затворник, още повече - непознат човек, а отгоре на всичко - и съперник (а не събрат) в науката. “Образът на автора” неумолимо ни препраща и към определена представа за личността на човека...³⁸ Тонът на тези писма не е тон на равен към равен, това е тон на подчинен към началник, на полковник към генерал...

Но ако все пак някой любител на фолклора и на легендарното в историята е останал скептично настроен към нашите твърдения, нека за малко дадем думата на самия академик Державин. Да си признаем, специално търсихме някакво негово изявление “по темата” и никак не бе ни трудно да го открием. През пролетта на 1945 г. официозът “Работническо дело” грижливо документира всяка стъпка и публична изява на големия и мастития “приятел на българския народ”. И ето, от статията на Б. Делчев (1945: 4) “Мисли, които укрепяват националната ни гордост” се осведомяваме подробно за тържеството в чест на съветските писатели, състояло се на 12 март в голямото студио на радио София. Първо Тодор Боров е говорил за делото на акад. Державин, а после той отвърнал подобаващо. И накрая, както ни съобщава хронистът, “проф. Державин завърши своето слово с думите: “Нека българските писатели знаят, че тяхната дейност се следи. Нека знаят, че и аз съм строг към онези, които се отклоняват от службата си на народа”. И поантата на повествователя - тя съвсем не е издевателство, макар че звучи тъкмо тъй: “Думите на проф. Державин излъчват необикновена любов към културата на българите”.

Не ще и дума - “необикновена любов” е било това. Съгласен си, читателю, нали?

* * *

И така: освобождаването на Михаил Арнаудов от затвора не е еднократен, “чудесен” акт, а резултат от последователните и целенасочени усилия (продължили през цялата 1946 година) на негови близки, приятели и колеги. Особено позитивна роля изиграват онези писатели, които, от една страна, биографично са били свързани с учения (и до голяма степен са му били задължени за своето собствено творческо развитие), а, от друга страна, са имали непосредствен достъп до властта.

Съзнаваме, че като във всяка човешка история, и тук има неясни и непрояснени моменти. И тук, както и във всяко човешко деяние, има елемент, който не може без остатък да бъде рационално обяснен и дедуциран, и тъкмо този елемент е специфично човешкият - наличието на свободна воля, емоции, душа, ако щете. Ето защо ние се задоволяваме единствено да тълкуваме онова, което сме успели да реконструираме точно, да говорим за смисловата свързаност между факти, установени с “безвъпросна яснота”.

А за останалото е по-добре да мълчим.³⁹

POST SCRIPTUM

Работата по настоящото изследване завърши през май 2004 г. За изминалото време досега бяха проучени недостъпни дотогава за мен архиви (Архив на МВР), издирени бяха нови документи по темата, потърсени бяха и живи свидетелства. Потвърдена бе правилността на основното направление на диренето, както и правотата на изводите. Разбира се, не липсват изненади: оказа се, че все пак има “замесен” чужденец, но той не е от Изток, а от Запад: италиано-арменеца Жорж Нурижан - журналист и литератор, близък приятел на Михаил Арнаудов и поклонник на българската литература, автор на множество книги с литературни анкети, портрети на български писатели и др. Стана ясно, че тъкмо той е авторът на първото, адресирано до регента Т. Павлов, обръщение за освобождаване на М. Арнаудов от затвора (ноември 1945 г.). Писмото е изпратено от името на все още съществуващото по това време “Дружество на чуждестранните писатели в България”, чийто неизменен председател е Ж. Нурижан.

Издирените нови и неизвестни досега документи от Архива на МВР касаят битието на М. Арнаудов като подсъдим на Народния съд: предварителните му показания, възраженията му против обвинителния акт, процедурите по определяне на свидетелите и пр. Всички те недвусмислено свидетелстват за неговото достойно държане в затвора и пред съда.

Живите свидетелства, предадени ми от г-жа Златка Арнаудова - дъщеря на М. Арнаудов - потвърждават нашата основна версия, като внасят уточнения в някои детайли. Така например потвърдено бе съмнението ни в достоверността на свидетелството на Й. Стратиев, предадено от Б. Делчев (1995): арестът на М. Арнаудов не е на 13 септември 1944 г., а по-късно (засега не знаем точната дата), и той е съпровождан до Дирекция на милицията не от съпругата си и Й. Стратиев, а от жена си и дъщеря си (което е и по-логичното). Наистина: коварно нещо е човешката памет.

Така или иначе: нашият сюжет е един от големите сюжети на българската литература и култура през ХХ в. и в него като в калейдоскоп се оглеждат и величието, и падението на времето.

Книгата е естественият “дом” на подобни сюжети.

ДОКУМЕНТИ

1. ПОЗДРАВИТЕЛНИ ТЕЛЕГРАМИ ДО М. АРНАУДОВ⁴⁰

Честито. Най-хубави пожелания за ползотворна дейност. Петър Динеков.

Поздравявам с Високия пост и пожелавам щастливо културно и просветно творчество. Директор Етнографическия музей Миятев.

Сърдечно честитя, пожелавайки ползотворна възрожденска просветна дейност за преуспяването родната култура и образование. Художник проф. Васил Захариев.

От мое име и от името на писателите при българската секция от Европейския писателски съюз сърдечно честитя отговорния висок пост с пожелание за най-бляскав период на българската култура. Фани Попова Мутафова.

Поздравявам те най-сърдечно и се присъединявам към радостта на цялата българска интелигенция. Добри Немиров.

От името на българските художници Ви поздравявам с високия държавен пост и Ви поднасям готовността им да Ви сътрудничат безрезервно за преуспяването на родното изкуство, което под Вашите грижи и мъдри напътствия ще отбележи още по-голям възход. Райко Алексиев - председател на съюза на художниците в България.

С поемането министерския пост в тези сериозни дни показва колко много желаете доброто бъдеще на България. Нека Бог Ви закриля! Ваш предан Иван Н. Димов.

Сърдечно Ви пожелавам най-плодотворна дейност за културния напредък на България. Цветан Минков.

Вседушевно Ви честитя министерския пост. Бог да благослови вашите високопросветни и мъдри държавнически усилия за благото и за възхода на целокупния български народ и пълното единение и сътрудничество между училище и църква в преживяваните върховни моменти на народностната ни съдба. Митрополит Михаил.

Най-сърдечно Ви честитя министерския пост и Ви пожелавам успех в всички Ваши начинания, целящи културния напредък на страната ни. Стоян Никифоров, председател Върховната стопанска камара.

От името на Академическия съвет при Висшето търговско училище в[ъв] Варна и от мое име изразявам най-искрените си сърадвания по случай поемането поста министър на нар[одното] просвещение и ви пожелаваме здраве и сили, за да работите и от този висок пост за културния възход на обединена България. Заместник ректор професор Бойчо Бойчев.

Честитя Ви сърдечно високия пост и вседушевно Ви пожелавам пълен успех в Вашите родолюбиви и мъдри усилия за създаване здрава българска просвета и за довършване великото дело на всебългарското освобождение и обединение. Неврокопски Митрополит Борис.

Сърдечно поздравлявам и честитя новия пост. Пожелавам здраве и сили да създадете нова просветна и културна епоха за България. Кирил Кръстев.

Приемете и моите честитки за назначението Ви министър [на] просветата - един важен пост, който вие с достойнство ще заемете. Просветното дело намери най-после своя майстор, а младежта - своя водач. Бог да ви закриля. - Баба Мица Н. Обретенова.

Далеч от Вас пожелавам Ви всичко най-добро по случай заемането на високия пост. Поручик Иван Богданов.

Искрени и най-сърдечни пожелания. Петър Райчев.

Поздравявам Ви с челното място на нашата просвета. Проф. Странски.

Приемете най-искрените ми поздравления по случай новия Ви висок пост. Пожелавам Ви от сърце успех. Балабанов [Н. М. Балабанов - посланик в Анкара].

Годишното събрание на Археологическото сдружение “Българска старина” Ви приветствува и благопожелава да ръководите с позната Ваша опитност културно-просветния напредък на страната. Председател Моллов.

Директорите на народните театри, събрани на конференция в Стара Загора, Ви поднасят своите поздрави и почитания. Въодушевени за работа в днешното историческо време, те вярват, че в[ъв] Ваше лице имат най-сигурната опора в изпълнение на културната си мисия. Председател Попвасилев.

2. [ПИСМО НА М. АРНАУДОВ ОТ ЗАТВОРА ДО МИНИСТЪРА НА ПРАВОСЪДИЕТО]⁴¹

Чрез господина директора на Централния затвор
До господина министра на правосъдието
ТУК

ПРОСБА

от Михаил Арнаудов, бивш професор и министър,
осъден на доживотен затвор от Народния съд

Господин министре,

Известни Ви са обстоятелствата, при които стана моето осъждане и моето изпращане в Централния затвор. При моите 66-67 години аз трябваше да скъсам неочаквано с всичко, което е било по-рано смисъл на живота ми, именно с научната си дейност, и да се видя обречен на пълно духовно усамотение и бездействие, губителни и за моето здраве. Не искам да се тъжа за присъдата си - Вие сте по-добре посветени в причините или основанията да ми бъде тя наложена - но смятам, че не бихте дошли в противоречие с нея и обществените интереси, ако разпоредите да ми се даде някаква възможност да продължа и в затвора, макар и в най-ограничени размери, моята писателска и научна работа. Такова Ваше участие в съдбата ми не би нащърбило в нищо престижа Ви на върховен представител на българското правосъдие; напротив, то би доказвало готовността Ви да облекчите моралното положение на един човек на научния труд, като мене, който винаги се е ръководил от насъщните културни нужди на народа ни и им е служил честно по силите си.

С надежда, че мога да получа удовлетворение на просбата си, като ми се дадат условия и обстановка за работа в затвора, оставам с почит

3. [ПИСМО НА МИНИСТЕРСТВОТО НА ПРАВОСЪДИЕТО ДО ДИРЕКТОРА НА ЗАТВОРА]⁴²

До Директора на затвора
Гр. София

На № 101-44
22.V.945 г.

По повод молбите на затворниците Михаил Арнаудов, Георги Петров Генов, д-р Стефан Консулов и Фани Попова Мутафова, съобщава Ви се, че Министерството не само разрешава, но и поощрява всеки физически и умствен труд, ако е полезен, когато с него не се пречи на службата в затвора изобщо.

Доколкото условията в поверения Ви затвор позволяват и за колкото време позволяват, можете да разрешите на горепосочените затворници да работят научната си работа.

Началник на отдела: (п) Станев
п. Началник на отдела: (п) Станков

4. ОТКРИТО ПИСМО ДО РЕГЕНТИТЕ⁴³

До господа
Регентите на България
Копие: до г. М[инистъ]ра на правосъдието и
Националния комитет ОФ
ТУК

Господа Регенти,

Подписалите писатели, артисти, общественици отправяме към Вас настоящата гореща молба, която е израз на съзнанието ни за отговорност пред културата ни, на любовта ни към честта и дълга, на чувството ни за хуманност и милост в живота.

Както Ви е известно, през 1945 година Народният съд в София осъди на доживотен затвор проф. Михаил Арнаудов като бивш министър на просвещението от кабинета Багрянов. През едно от помилванията наказанието му се намали на десет години строг тъмничен затвор. Пълно помилване получи бившия министър Христо Василев - също от кабинета Багрянов⁴⁴.

Като Ви поднасяме тая молба ние мислим, че проф. М. Арнаудов е преди всичко кабинетен учен от голям стил и с големи заслуги към националната ни култура.

Ние настоятелно твърдим, че след проф. Ив. Шишманов той е вторият значителен представител на българската народоучна, историографско-възрожденска, историко-литературна и критична мисъл у нас. Внесал толкова много в нашата култура, просвещавал и въвеждал десетки години хиляди и хиляди млади хора в заветите на първенците на духа и делото, в традициите на възрожденската епоха, проф. М. Арнаудов има нужда тъкмо от Вашето застъпничество. Трябва ли да изтъкваме заслугите му и че името му е известно на целия културен славянски свят? Кой учен не се е ползвал от неговите народоучни изследвания, от монографиите му за дейци от нашето Възраждане, от литературните му портрети на наши и световни писатели и поети?

Оня, който в продължение на толкова години с бащинско чувство напътствува младите поколения в полето на духовната дейност, оня, който така великодушно се е отнасял към любознателните дъщери и синове на народа, днес сам има нужда от Вашето и народното великодушие. Още повече, че той е с напреднала възраст и с разклатено здраве.

Неговото крупно творчество, напоено с демократично-прогресивен дух, наброява към петдесет тома. Това творчество никога не ще слезе от сцената на българската наука.

В списъка на фашистката литература, подлежаща на изземване (съгласно XII-то постановление на Министерския съвет от 6 октом[ври] 1944 год. - Държавен вестник, бр. 225-1944 г.) не е посочена нито една негова книга (Съдът 1995: 24-50). Явно е, че неговата научна дейност преди 9 септември се е вдъхновявала само от служба на народа, само от идеалите на напредъка в живота и културата.

Неговият социологичен метод на изследване в литературата и другите области на знанието правят от творчеството му стимул на прогреса и хуманността. Достатъчно е да споменем неговото обемисто съчинение - Психология на литературното творчество, за да се види, че нашата преценка за мястото на проф. М. Арнаудов в българската култура е правилна. В този свой научен труд той оборва всички реакционни и упадъчни възгледи за психологията на творчеството. Тук той полемизира, разобличава исторически заблуди в естетиката и налага едно подкрепено с много примери реалистично демократично схващане, изведено от неговия социологичен метод в науката.

Значението на проф. М. Арнаудов като учен най-добре се вижда от дисциплините, които застъпваше от катедрата си. Неговото място в Университета още не е заето.

Тук ние ще ви припомним един факт от политическо естество: през годините на безпартийните режими, когато Цанковото “движение” правеше отчаяни усилия да изплува из собствената си тиня, проф. М. Арнаудов пусна всред народа две брошури с които биеше тревога и разобличаваше опитите и “възраждането” на бившия убиец на българския народ⁴⁵.

През годините на фашизма, когато нашата творческа прогресивна интелигенция беше преследвана, на всички е известно, че проф. М. Арнаудов беше оня човек и писател, който винаги й се притичваше на помощ. А имаше и случаи, когато на някои писатели беше застрашен живота. И в тия случаи той оставаше при бързото и решително действие, при щедрата си хуманност, при безпримерната си готовност да помага.

Преценявайки така научната и хуманната дейност на проф. М. Арнаудов ние мислим, че той е заслужил Вашето високо застъпничество гдето трябва да бъде амнистиран по възможност в най-къс срок. Този акт на милост от Ваша страна ще бъде от огромно културно и обществено значение в тия исторически дни, които изживява нашата родина, на която виновникът на настоящата ни молба се е отплатил предостатъчно с блестящото си културно дело, което без друго ще остане в наследство на обществото.

5. [ПИСМО НА СТЕФАНА АРНАУДОВА ДО ВЪЛКО ЧЕРВЕНКОВ]⁴⁷

До Господина Секретаря на
БРП (к) - г. Вълко Червенков
Т у к

М О Л Б А
от Фанка Мих. Арнаудова,
ул. Бяла вода, Княжево-София.

Господин Вълко Червенков!

След като г. Людмил Стоянов и Караславов⁴⁸ ми каза, че предстои излизането от затвора на моя мъж проф. Михаил Арнаудов и връщането му в Съюза на българските писатели, моля: ако действително мъжът ми е в списъка на лицата, които ще бъдат помилвани, не би ли могло да се нареди да бъде поставен под домашен арест, за да може да продължи своите литературно-исторически, критически и народоучни изследвания? Така - под домашен арест - той би дочакал освобождението си в творческа работа за народа. Може би Ви е известно, че той е в напреднала възраст и при това с разклатено здраве. Своите последни години той без друго ще отдаде в служба на българската културна мисъл.

Вниманието на героичната БРП (к) към моя мъж ще бъде оценено и от него, и от нас, неговите близки, и от българската интелигенция, която продължава и сега да се ползува от неговото крупно научно творчество.

6. [ПИСМО НА ЛЮДМИЛ СТОЯНОВ ДО ГЕОРГИ ДИМИТРОВ]⁴⁹

До Господина Министър-председателя
на република България
ТУК

Господин Министър-председателю,

Преди няколко месеца бе подадено до г. Министър-председателя г. К. Георгиев и до министра на правосъдието г. Л. Коларов молба-изложение, подписана от около 45 души писатели⁵⁰, професори и хора на науката, принадлежащи към всички партии на ОФ правителство, в това число и към БРП (к), с която се искаше да бъде освободен от затвора, за да може да работи в своята специалност бившият професор по сравнителна литературна история в Софийския университет МИХАИЛ АРНАУДОВ, осъден от народния съд като член на кабинета Багрянов.

Тази молба бе посрещната благосклонно и Михаил Арнаудов бе освободен и поставен под домашен арест, което обаче не му дава каквито и да са морални или материални преимущества, за да може да работи в своята област като един от най-дейните, трудолюбиви и високо надарени специалисти.

От приложената библиография може да се види неговото огромно научно и литературно-критично дело, което обхваща толкова сериозни области: литературна теория и история, дето той е дал 12 значителни творби; българско възраждане (история и култура), дето почти всички по-главни дейци от Възраждането са получили обширна животописна и научна оценка - 15 тома; български и сравнителен фолклор, народни песни и приказки и пр. от Еленско, Северна Добруджа, за Крали Марко, български обреди и легенди и пр. - 11 тома. Общо около 12000-15000 страници.

В тия свои трудове, биографии, монографии и изследвания, покрай известни отклонения в идеализъм, Арнаудов следва един сравнително-исторически и реалистичен метод, наследен от неговия учител проф. Ив. Д. Шишманов, дето апологията на националните ценности изобщо не преминава в великобългарски шовинизъм.

И днес книгите на Михаил Арнаудов са една нужда и са търсени от студентството, покрай другото и за огромния фактичен материал, който съдържат и който е сам по себе си едно несравнимо национално богатство.

Политическата грешка на Арнаудов е резултат на моментно увлечение, а може би и на приятелска слабост, докато научната му дейност обхваща целият негов живот (сега той е на 68 години, изпълнен с изключителна любов към наука, литература, национална култура - дейност, която го поставя в редицата на ония безкористни и честни учени като Марин Дринов, К. Иречек, проф. Златарски, проф. Беню Цонев, Ив. Д. Шишманов и др., които положиха основите на нашата историческа и културна народо-наука.

Михаил Арнаудов е член на много чужди академии и научни институти (Полша, Чехословакия, Франция, Унгария и др.) и е дал най-изчерпателното у нас изследване върху Пушкина.

Оценката на редица чужди и съветски учени, професори и академици (в това число и на академика Николай Державин) за неговата научна дейност е в най-добра степен положителна.

Смятам, че е в интереса на нашата национална култура и на престижа на днешното ОФ правителство, възглавявано от Вас, Михаил Aрнаудов да бъде АМНИСТИРАН, за да може: 1) да получи обратно своето жилище и библиотека и 2) да има възможност да издава книгите си, като се премахне глобата, наложена му от Народния съд, за да съществува от тях.

Настоящата ми молба е продиктувана от съзнание за задачите на нашата култура и от чувство за справедливост към един голям учен, който в нещастен момент се е подхлъзнал политически.

София, 10 декември 1946 г.

Людмил Стоянов
ПРЕДСЕДАТЕЛ НА СЪЮЗА НА БЪЛГАРСКИТЕ ПИСАТЕЛИ
НАРОДЕН ПРЕДСТАВИТЕЛ ОТ БРП (к)

7. [ПРИЛОЖЕНИЕ КЪМ ПИСМОТО НА Л. СТОЯНОВ]⁵¹

НАУЧНИ ТРУДОВЕ НА ПРОФ. М. АРНАУДОВ
излезли в отделни, по-значителни по обем, книги

1. ЛИТЕРАТУРНА ТЕОРИЯ И ИСТОРИЯ

   1. Основи на литературната наука (1942), 2 изд.

Критическо изложение на литературните методи и идеи, като се почне от древността (Платон, Аристотел) и през романтиците (Хердер, Шлегел, Сент-Бьов, Белински) се стигне до социолози като Тен, Бюхер, Веселовски и други. Такъв свод на теориите, който въвежда в философията на литературата, е крайно полезен за всички, които искат да се ориентират обективно в областта на литературоведението.

2. Психология на литературното творчество (1931), 2 изд.

Въз основа на богат материал от разни европейски литератури - особено руската, френската, немската и английската, като не се забравя и българската - се разглеждат главните проблеми на творчеството. Авторът се спира първо на въпроса за гений и раса, гений и наследственост, гений и израждане, за да го реши в един трезвен реалистичен дух, отхвърляйки значението на раса, наследственост и израждане. После идат главите за форми на опита, въображението, несъзнателния фактор, ролята на разума, творческия процес и езика на поезията, гдето чрез систематични наблюдения и анализи се обосновава едно анти-мистическо, строго научно разбиране на тайната на поетическото създаване.

3. Личности и проблеми (1925).

Портрети и характеристики на Русо, Гьоте, Новалис, Ламартин, Мюсе, Жорж Санд, Хайне, Пушкин, Петьофи, Свинбърн, Верлен и други крупни писатели. Революцията, която прави Русо в литературния живот, е подробно очертана, подобно на социалните идеи и делото на Жорж Санд и в лириката на Петьофи или Свинбърна.

4. Творчество и критика (1938).

Портрети и характеристики на Волтера, Лесинга, Балзака, Пушкина (психология на творчеството му), Брандеса, Пол Валери, Достоевски и други европейски писатели. Обстойни етюди върху еволюцията на романа в XIX век, насоките на литературната критика и спора около чисто или тенденциозно изкуство - автора поддържа гледището, че всяко истинско изкуство е тенденциозно.

5. Шандор Петьофи (1923).

Етюд върху живота и поезията на големия поет, при което са изтъкнати симпатиите на този унгарски Ботьов към страдания на народа и зовът му против вековния гнет от експлоататорите му.

6. Пушкин в оценката на поколенията (1938).

Критически преглед на всички значителни проучвания върху поета, като се почне с Белински и се мине към Чернишевски, Добролюбова и Писарева, за да дойде до новата оценка в Съветска Русия, която откри дълбокия социален патос у Пушкина.

7. Гьоте като поет, човек и мислител (1932).

Очерк за стогодишнината на големия европеец, създал “Фауста” и останал цял живот чужд на тесногръдия национализъм, за да подкрепя дейно развоя на международното общуване и разбиране чрез медиума на изкуството.

8. Иван Вазов. Живот и дело (1939).

Биография и характеристика на поета, който дооформи езика ни и възсъздаде борби и страдания на народа ни, като истински народен поет.

9. Борци и мечтатели (1940).

Проучвания върху жизнен път, идеи и произведения на два разреда наши писатели: Алеко Константинов, Михайловски, Яворов, на една страна, и Влайков, Кирил Христов, Подвързачов, Дебелянов, на друга, при което и тук и там се открива определено становище по актуалните обществени въпроси, в духа на резката критика срещу остарялото и негодното в българския живот.

10. Към психографията на П. К. Яворов (1934).

Опит да се приложи т.нар. “разпитна метода” към един български поет, който знае да свидетелствува върху тайните на творческия процес и отношението между преживяно и художествено претворено. Напускайки остарялата “естетическа” критика, авторът иска да схване документално изворите и същината на “вдъхновението”, като принос към общата психология на творчеството.

11. Из живота на П. К. Яворов (1934).

Допълнение към горната монография, с нови данни за изминат житейски път на нещастния поет и за трагичния му край, като се прибягва до ценни показания на близките му.

12. Вазов и българската природа (1939).

Обстойно проучване върху отношението на Вазова към природата изобщо и към българската природа частно, като за увод е даден очеркът “Чувството за природа през вековете” (еволюцията на съзерцание и идеи, на чувства и философия, във връзка с впечатления от разните видове пейзажи).

II. БЪЛГАРСКО ВЪЗРАЖДАНЕ (ИСТОРИЯ И КУЛТУРА)

13. Г. С. Раковски. Живот, произведения, идеи (1942).

Използувайки архивата на големия революционер, авторът очертава с любов духовния лик, буйния живот и разнообразното научно и публицистично дело на героя. Методата тук, както и в останалите трудове от този род, е метода историческа и психологическа: зачитат се както обективните социални и икономически фактори на възраждането ни, така и вродените заложби (темперамент, ум, воля, талант) на оногова, който става говорна тръба на поколението си, идеолог на едно голямо масово повдигане. Язвителната критика на Раковски над чорбаджийското съсловие е добре изтъкната.

14. Съчинения на Г. С. Раковски (1922).

Първото критическо издание на тези съчинения, някои въз основа на ръкописи в архивата на Раковски, неизвестни по-рано; с обстойни обяснения.

15. Неофит Хилендарски Бозвели (1930).

Голямо проучване върху бунтовника-духовник, който създаде “черковния въпрос” като въпрос за нравствено и политическо освобождение на българина. Очертана е подробно първата фаза на културната борба у нас (1838-1848), въз основа на новооткрити документи.

16. Непознатият Бозвели (1942).

Оригиналът на “Мати Болгария”, този мощен изблик на борческа воля у заточеника-мъченик на българската идея; други нови, неизвестни литературни произведения на Бозвели, в които е отразена еднакво и духовна физиология на памфлетиста с рядък дар на словото и българската действителност към средата на XIX век, с всички страни на робския режим и на отпора срещу него.

17. Иларион Макариополски (1926).

Биографска характеристика и исторически очерк за втората фаза на българската духовна революция, когато израслото народно движение против чуждата черковна олигархия, разорила страната икономически, се увенчава с победата от 1870 г. (учредяване на Екзархията).

18. Екзарх Йосиф и българската културна борба след създаването на Екзархията (1940).

Широко очертана история на третата и последна фаза от духовната борба, при което главно внимание се отделя на съпротивата на българщината в робските земи и на просветното движение там.

19. Априлов. Живот, дейност, съвременници (1935).

Първото обстойно изследване върху родоначалника на българското съвременно образование и теоретика на новобългарския книжовен език. Обгърната е цялата епоха на културни усилия от 1832 до 1845 г., която изпитва благотворното влияние на Венелина, вдъхновител на Априлова.

20. Селимински. Живот, дело, идеи (1938).

Очертана е тук идеологията - национална и хуманистична - на първия български философ. Дълбочина на мисълта, широка осведоменост върху древната и новата философия и наука, сила на темперамента отличават този участник в гръцката революция, който сетне става влиятелен апостол на възраждането. Рационалист по основни убеждения, Селимински следва особено френската дореволюционна философия.

21. Братя Миладинови. Живот и дейност (1942).

Първата строго научна биография на знаменитите мъченици на културната борба, като се отстраняват легендите за смърт чрез гръцка отрова и се изтъква истината - естествена смърт (от тиф).

22. Български народни песни, от Братя Миладиновци (1942).

Критическо издание на изчерпания отдавна знаменит фолклорен сборник, като са поправени грешките му и е дадена историята му. Изданието е крайно необходимо за проучване не само на българското, но и на целокупното славянско народно творчество.

23. Творци на Българското Възраждане (1940).

Подробни характеристики на Паисия Хилендарски, Петко Славейков, Григор Пърличев, Любен Каравелов и други крупни основоположници на нашето духовно и политическо възраждане.

24. Българското Възраждане (1941).

Общо въведение в[ъв] факторите и предпоставките на възраждането. Посочени са факторите от исторически, социален, икономически и други разред, допринесли за пробуждането на народността; също и предпоставките (военни, политически, просветни, лични и др.) за успеха на движението, до Кримската война от 1853 г.

25. Български образи. Литературни студии и портрети (1944).

Първият от приготвените или незавършените още четири тома, в които трябва да бъде представена голямата галерия български писатели, спечелили си заслуги като водачи и възпитатели на народа ни. Авторът се домогва да представи изразително и живо героите на българския дух, майстори на словото, и то върху фона на колективните предпоставки и в свръзка с общественото ни развитие. Този първи том обхваща “наченките на възраждането”, с Паисия Хилендарски, Софрония Врачански, д-р Берон и техните приемници до д-р Богоров.

26. Софроний Врачански (1943).

Отделно пълно проучване за едного от първите големи възрожденци, чиято нравствена физиология и беззаветна преданост към народа буди и сега възхищението ни.

27. История на Софийския Университет (1939).

Писана по повод 50-годишнината на нашето висше просветно заведение, и по поръка на Академическия съвет, тази книга иска да бъде страница от историята на целокупното умствено и културно-обществено движение в последния период на възраждането ни, когато се оформява окончателно българският самобитен дух. Изложени са обективно борбите на университета против всички реакционни опити за влияние върху студентството, както и успехите на научната ни мисъл в разните отрасли на човешкото знание, с приложението им към българските условия.

III. БЪЛГАРСКИ И СРАВНИТЕЛЕН ФОЛКЛОР

28. Фолклор от Еленско (1913).

Ценен поетически и етнографски материал от един непроучен край (Търновско), заедно с първата обширна студия върху поетиката на българската народна песен, с оглед на народните песни у други народи.

29. Северна Добруджа (1923).

Също такъв материал от една област, която беше по-рано почти непозната в етнографско отношение, именно Добруджа под румънска власт. Сега българите от там са пръснати отсам границата, и само този труд свидетелствува за миналото им.

30. Българските празнични обичаи (1918, 2 изд. 1943).

Пълен преглед на тези старински обичаи, заедно с подробна библиография и кратки теоретически обяснения за потекло и битово-стопанско значение.

31. Българските сватбени обреди (1931).

Обширен свод на тези важни семейни обичаи, в които се оглежда дълбокото минало. Важен принос за културната ни история, поради консерватизма на този род битово-магически възрения, наследство от славянската общност.

32. Студии върху българските обреди и легенди. Ч. I и II (1942).

На широка сравнителна основа, с оглед към митология, поезия и култура на съседни и далечни народи, се изучават българските годишни обичаи. Този труд характеризира най-добре научните методи и постижения в[ъв] фолклора на автора.

33. Студии върху българските обреди и легенди. Ч. III и IV (1920).

Продължение от горния труд. С голяма ерудиция и тук се разглеждат култови и поетически старини, които допринасят за историята на балкано-славянските и европейските фолклорни отношения.

34. Очерки по българския фолклор (1934).

Цяла енциклопедия на българското народно творчество. Извън историята и теорията на проучванията в тази област в европейската наука и у нас, дадени са редица нови изследвания върху поезия, обичаи и други традиции у българите, които правят нашата страна важен извор за световната и частно славянската етнография.

35. Крали Марко в нашата песен (1918).

Поетическият образ на южнославянския легендарен герой, като се разграничи точна история от народна фабулистика.

36. Български народни песни, кн. I-III (1938).

Вещо съставена антология от най-добрите наши народни песни, с уводи, в които е разяснено естеството на народното творчество.

37. Българските народни приказки (1938).

Подобна антология на народните приказки, върху които авторът е написал единственото досега научно изследване, печатано още в 1905 година и непоменато в този списък отделно.

38. Българските народни пословици (1931).

Отбор и характеристика на този род народна философия, също тъй важна за психологията на българина.

Извън тези трудове, Арнаудов е автор на значителен брой статии, пръснати в академическите издания и в разни списания и несъбрани още книги.

Проект, и отчасти разработени са няколко нови труда от посочените три области на научното изследване. Готова за печат е обширната му студия върху прочутата “Веда словена” на Верковича, гдето се решава, върху основа на непознати досега извори, спорния въпрос за произхода на тази литературна мистификация, която силно интересува славянските научни кръгове.

8. [ПИСМО НА М-ВОТО НА ПРАВОСЪДИЕТО ДО Л. СТОЯНОВ]⁵²

Министерството на правосъдието Ви съобщава, че лицето проф. МИХАИЛ АРНАУДОВ е помилвано с остатъка от наказанието и е освободено от затвора.

Във връзка с въпроса за връщане на въпросната библиотека съобщава Ви се, че Министерството не е компетентно.

п. НАЧАЛНИК НА ОТДЕЛА: Величков (п)
СЕКРЕТАР НА ОТДЕЛА: Топузова (п)

9. М. Арнаудов. [ЕДИН РАЗГОВОР С ПАТР. КИРИЛ]⁵³

На 16 юни 1953 г. патриархът⁵⁴ ми разказа за срещата си с В[ълко] Ч[ервенков] и А[нтон] Ю[гов] на 2 т.м. Взимайки повод от ходатайството си за помилване на някои свещеници, осъдени или иначе наказани за някои простъпки пред властта, той изтъкнал, че милостта би трябвало да се разпростре и върху някои мирски лица, достойни за нея. Посочил първо Ст. Чилингирова, в свръзка с току-що излезлите му Спомени за Вазова (Чилингиров 1953), после мене. Изтъкнал извършената от мен работа в последните години (особено тая за Любен Каравелова⁵⁵), и видял, че у събеседниците му имало голямо разположение към мене. “Това може да стане само чрез амнистия”, забелязал В[ълко] Ч[ервенков]. “Може и само за него да се даде такава”, добавил А[нтон] Ю[гов]⁵⁶. Когато В[ълко] Ч[ервенков] казал: “Защо му трябваше да става министър!” патриархът възразил: “Вие сте му съсед, попитайте го, можете да научите нещо полезно от него”. Станало дума за връщането на къщата ми, на кабинета ми, на пенсията ми и на редовното ми членство в БАН, при което, споменувайки за наместника ми в Университета, Панталей Зарев, патриархът рекъл: “Какви несъизмерими величини!”, но добавил тутакси, - “впрочем Зарев е млад и може би ще се развие”⁵⁷. Патриархът е с впечатлението, че ходатайството му ще даде някакъв резултат.

Съобщих на патриарха за постъпката на председателя на БАН от 27 април т.г., за което той до сега не знаеше нищо.

10. ПИСМА НА М. АРНАУДОВ ОТНОСНО ДОМА СИ⁵⁸

До почитаемата Дирекция на Държавните имоти
при Министерството на земеделието
ТУК

ЗАЯВЛЕНИЕ
от проф. Михаил Арнаудов
София-Княжево, кв. Раковец
Боерица 1.

Господин Директоре,

По лично нареждание на Господин Министър-Председателя Г. Димитров и с Ваше съгласие, аз бях настанен като наемател в бившата си къща в Княжево, квартал Раковец, ул. Боерица 1 или VI безименна 13, след като досегашните наематели я напустнаха, все по нареждане на г. Министър-Председателя, за да мога аз да се предам на работа, с която съм натоварен от Академия на науките⁵⁹. Къщата обаче беше оставена както от единия наемател (г. Янко Атанасов), така и от другия (г. Грудев) в най-окаено състояние, след като в нея са живели по-рано други случайно настанени хора, които са хазяйничели непростително-нехайно в стаите и с вещите ми. За да туря що годе в ред къщата и я направя обитаема, аз трябваше да моля почитаемата Дирекция да извърши известен ремонт, чисто външен и твърде ограничен, - което и стана, а после и сам, с мои лични средства, да измажа и боядисам изкърпените стени в всички стаи, да поправя разнебитените мебели, както и печката в кухнята с изгорения серпантин, да туря брави или поправя развалените брави на стаите, да поправя осветлението, да почиста подовете навред, да туря в ред задръстения дренаж и т.н. Всички разходи по този ремонт възлизат към 150.000 лева, за която сума аз трябваше да правя дългове на разни места. Без поправките, тъй наложителни, аз не бих могъл да влеза нито в долния етаж в края на октомври 1947 г., нито в горния - в края на декември (къщата още се поправя и син ми ще се нанесе едва в първите дни на януарий Нова година). За тези разходи аз ще предоставя оригиналните разписки от майсторите, които работиха тъй дълго.

По силата на всичко това, аз моля:

1. Да ми се признаят като наложително необходими разходите, направени, за да се закрепи от по-нататъшна разруха един държавен имот, който за сега, като наемател, ще пазя по-грижливо от досегашните му обитатели.

2. Да се приспаднат тези разходи от наема, който ще плащам, начиная от 1 Ноемврий т.г., съответно 1 Януарий 1948 год. за горния етаж, от когато се настаних в къщата заедно с моето семейство и това на сина ми.

3. Да се има пред вид, че се налага още поставяне на стъкла на много от прозорците, което не можа да стане до сега ни от Дирекцията, ни от мене, както и отстраняване напролет на други, констатирани по-рано, но избиколими засега, през настъпилия зимен сезон, повреди.

До др. Председател
На Столичния Народен Съвет
ТУК

Другарю Председател,

По решение на Министерския Съвет и изричното желание на др. Министър-Председател, аз бях върнат в бившето си собствено жилище в Княжево, което сега е под управата на Столичния Народен Съвет. Разнебитено от предишните обитатели, то трябваше да бъде поправено, за да се спаси сградата от по-нататъшно рушене, - и аз похарчих 145.000 лева за целта. Сега, когато от финансовия отдел при Столичния Народен Съвет се иска от мен сключване на договор и плащане на наем (сп[о]р[ед] съобщението му № 6882 от 9.VI.1948 год.), аз Ви моля да наредите да се уважи просбата ми: да се признае оная сума като внесен предварително наем, до пълното й покриване. Моля, имайте предвид, че аз, който имам 44 годишна служба, не получавам сега ни заплата, ни пенсия, и че, от друга страна, съм натоварен от Академията на Науките с написване историята й и с други задачи, които изискват да разполагам с библиотеката си в квартирата си⁶⁰.

11. СЪДЕБНО РЕШЕНИЕ ЗА РЕАБИЛИТИРАНЕ НА М. АРНАУДОВ⁶¹

Препис от препис

П Р О Т О К О Л
гр. София, 28.VI.1954 год.

Софийският окръжен/народен съд, наказателно отделение, в публично съдебно заседание на 28 юни 1954 год. в състав:

Председател/Народен съдия: Конст. Калоферов

При участието на секретаря Ел. Н. Бъжева и прокурора ....... сложи на разглеждане дело № 1465 по описа за 1954 год.

О П Р Е Д Е Л И:

Реабилитира молителя МИХАИЛ ПЕТРОВ АРНАУДОВ, роден в гр. Русе, жител на София-Княжево, ул. 36 № 13, осъден с присъда № 1 от 1.II.1945 г. на Върховния народен съд I-ви състав.

Молителят: Моля, определението ми да се счита за влязло в законова сила от днес.

Прокурорът: Няма да обжалвам. Да се счита определението за влязло в законна сила.

Понеже прокурорът заявява, че няма да обжалва горното определение затова съдът

О П Р Е Д Е Л И:

Да се счита влязло в законна сила определението, в което се реабилитира молителя, Михаил Петров Арнаудов, от днес 28.VI.1954 год.

Председател: (п) Калоферов
Членове: (п) П.Пенчев и Ив. Каракашев
Вярно с оригинала:
Адм. секретар: (п) Г. Тасев

Настоящето е влязло в сила.

ВЕРНО: (п) П.Миятев
Зам. дир. на Архивния и-т при БАН

12. Вичо Иванов. НАШИЯТ ПОЧИН... (Спомен)⁶²

Наближаваше денят, в който и проф. М. Арнаудов трябваше да бъде съден... В паметта си пазех многобройните случаи, когато той ме е спасявал от арести, от уволнения, и ме е насърчавал в моята литературна дейност. Спомням си - как бях въвлечен от него като сътрудник в “Българска мисъл”⁶³, за предговора му към книжката ми за П. К. Яворова⁶⁴, за отзива му, печатан в същото списание за една от книгите ми... И обмисляхме със страдащата г-жа Фанка⁶⁵ - какво може да се предприеме за облекчаване съдбата на проф. М. Арнаудов. Срещите ми у нас на ул. “Аспарух”, а по-рано - на бул. “Патриарх Евтими” с г-жа Фанка бяха почти всекидневни. И един ден решихме да се напише лаконично изложение до ЦК на БКП⁶⁶ като в него се покаже стойността на крупното научно дело на проф. М. Арнаудов, естетическите му възгледи, методологията му на изследовател на психология на творчеството, фолклора, българското Възраждане. Ударението в това изложение трябваше да падне на огромния труд на проф. М. Арнаудов “Психология на литературното творчество”. Без много-много да се бавя - написах текста на изложението, прочетох го на г-жа Фанка и отидохме у Людмил Стоянов за мнение. Той посрещна инициативата с одобрение и пръв си сложи подписа.

От тук-нататък през оная януарска зима трябваше да се срещна със всички ония, които трябваше да поканя да се подпишат в тъй написаният апел за спасяването на проф. М. Арнаудов! Ония трийсет и няколко подписа (ако не се лъжа в техния брой) бяха достатъчни, за да дадат обществен и национален характер на обръщението ни! Между подписите стоеше и тоя на бележития артист Кръстю Сарафов, който и написа призивно: “Най-голямата награда за юбилея ми ще бъде проф. М. Арнаудов да бъде пуснат на свобода!”⁶⁷

Всичко се изпълни така, както го бяхме замислили с г-жа Фанка! Изложението стига чак до Георги Димитров, намерил го за напълно основателно и се взема по-нататък решение за запазването на проф. М. Арнаудов като рядък учен с международна слава. Нещо повече - Г. Димитров казал - както се научихме от Л. Стоянов - че починът могъл да бъде не на външни хора, а на съответните сътрудници на ЦК!

Радостната вест, че постъпката на подписалите е посрещната с одобрение от самия Георги Димитров, ни изпълни с[ъс] задоволство и ни припомни аналогичните грижи непосредствено след Октомврийската революция на Ленин! А г-жа Фанка Арнаудова просто нямаше думи с които да изрази благодарността си към Георги Димитров! Нейните вълнения на загрижен човек за живота на своя съпруг сега бяха освободени от неизвестното, което я изпълваше с трагизъм. Срещите й с мене и жена ми Радка не преставаха, дори с нея на два пъти можах да посетя проф. М. Арнаудов в Централния затвор. Първият път - доколкото си спомням - му занесохме вестта за решението на ЦК.

За ония два дни на месец януари⁶⁸, когато събирах подписите на комунисти и безпартийни честни български граждани, на културни дейци си спомням и за един твърде неприятен случай между проф. Михаил Димитров⁶⁹ и мене. Аз го посетих у дома му сутрин. Вън дървесата бяха в скреж, над града лежеше тъмна мъгла. Когато проф. Димитров разбра за какво съм го посетил, той освен че отказа да даде подписа си, а и ме заплаши с милиция! Аз не се стърпях и му отправих реплика: - Слушайте, проф. Михаил Димитров: аз съм изненадан, че тоя, който се занимава с Ботев, може да ме заплашва по повод на един такъв случай! Не съжалявам, че съм прекрачил прага на вашия дом - този риск от моя страна да ви посетя с такава една общественна хуманистична цел, ни даде възможност да се опознаем взаимно... - завърших аз иронично посещението си и напуснах.

Нашата постъпка - на подписалите изложението, се увенча с пълен успех, когато проф. М. Арнаудов биде пуснат на свобода и като реабилитиран вече можа да се отдаде на любимите си научни изследвания, ползуващи нашата национална култура и нейния международен престиж.

София, 11.VI.966

БЕЛЕЖКИ

1. Настоящото изследване е по повод 125-годишнината от рождението на академик Михаил Арнаудов. [обратно]

2. Най активната политическа дейност на М. Арнаудов е през периода 1934-1936 г. През 1934 г. той е избран за член на Изпълнителния комитет на Национал-либералната партия. М. Арнаудов участва в създаването на Петорката - опозиционен към Правителството блок и през лятото на 1936 г. развива активна дейност в защита на Търновската конституция. През август с.г. Арнаудов излиза от Петорката, а неговата група се отделя от Национал-либералната партия и се обявява за вярност към монархическата институция. През 1937 г. филологът прекратява активната си политическа дейност, която, разбира се, заслужава едно по-обстойно и внимателно изследване. В архива на М. Арнаудов са запазени редица документи за тази дейност: НА-БАН, ф. 58К, оп. 1, а.е. 247, 250, 251, 252 и др. [обратно]

3. Ето какво съобщава "Работническо дело" за разпита на М. Арнаудов пред Народния съд и за неговите мотиви: "Михаил Арнаудов оправдава участието си в Багряновото правителство с чувството си на дълг към държавата. (...) Сега проф. Арнаудов признава пред съда, че искал да събере пръснатите 40 хиляди български учители и да спаси учениците от улицата" (РД 1945а: 1). [обратно]

4. Разказът за това е предаден от името на Йордан Стратиев (1898-1974): "На 13 септември жената на Арнаудов ... и аз трябваше да отведем злополучния министър в Четвърти участък на ул. "Аксаков". Трима отидохме, а се върнахме двама". Засега ще приемем тази версия за меродавна, макар че при реконструкцията на нашия "сюжет" неведнъж се убеждавахме в това, че разказите за онова време (и изобщо разказът, мемоарът) са повече от ненадеждно свидетелство. [обратно]

5. НА-БАН, ф. 1с, оп. 1а, а.е. 397, л. 436. [обратно]

6. ЦДА, ф. 146Б, оп. 5, а. е. 179, л. 3. Справката е с гриф "совершенно секретно" и с название: "Состав болгарского правительства (создано в июне 1944 г.)". С ръката на Г. Димитров с молив е вписано: "(из НКГБ)". [обратно]

7. За това колко далеч е гебешническата преценка от действителността, виж например, изследването на Е. Димитров "Михаил Арнаудов и руската емиграция в България", което ще бъде публикувано в подготвяното за печат юбилейно издание по случай 125-годишнината от рождението на М. Арнаудов. [обратно]

8. Това са: М. Арнаудов и Руси Русев - министър на земеделието, заменил на този пост Д. Костов - осъдени на доживотен затвор, глоба от 3 милиона лева и конфискация на имуществото; Христо Василев - министър на търговията, промишлеността и труда и Димитър Савов - министър на финансите, осъдени на по 15 години затвор, глоба по 1 милиона лева и конфискация. На първите двама гражданските права са отнети завинаги, а на вторите - за по 20 години (РД 1945б: 3). [обратно]

9. ЦДА, ф. 146Б, оп. 4, а.е. 355, л. 8. [обратно]

10. Пак там, л. 11. [обратно]

11. Пак там, л. 18 (писмо от Ел. Аргирова от 29.VIII.1946 г.). [обратно]

12. ЦДА, ф. 146Б, оп. 4, а.е. 379, л. 62. [обратно]

13. НА-БАН, ф. 58К, оп. 1, а.е. 91, л. 3. [обратно]

14. Ради Найденов (Р. Н. Драгнев, 1895-1985) - деец на казионния БЗНС, един от сатрапите на режима. Министър на правосъдието в периода 1946-1962, народен представител (1945-1982), член на Президиума на Народното събрание (1962-1971) и пр. През 1947 г. точно той възглавява разгрома на легалната опозиция (вж. "Реч, произнесена във ВНС по закона за забраняване и разтурване на БЗНС - Никола Петков", 1947). [обратно]

15. Проблемът за връщането на библиотеката ще съпътствува М. Арнаудов почти през целия му останал живот. Редица документи от архива му свидетелстват за опитите на учения в течение на десетилетия да си върне безценната книжна сбирка; вж. например НА-БАН, ф. 58К, оп. 1, а.е. 943, л. 2. [обратно]

16. В написана на 18 септември 1953 г. "Автобиография" М. Арнаудов посочва, че е излежал част от наказанието си от 1.II.1945 до 25 декември 1946 г., след което е помилван (НА-БАН, ф. 1с, оп. 11, а.е. 337). [обратно]

17. Вж.: Изследвания (1970) и Арнаудов (1978: 336, 348). [обратно]

18. Вж. Леков (2000: 10). [обратно]

19. НА-БАН, ф. 1, оп. 1а, а.е. 399, л. 51-52 (Дневник 444). [обратно]

20. Пак там, л. 48 (Дневник 445). [В архива на БАН дневниците на УС са подредени в обратен ред]. [обратно]

21. Вж.: Веркович и "Веда Словена". Принос към историята на българския фолклор и и на Българското възраждане в Македония с неизвестни писма, доклади и други документи от 1855 до 1893 г. // СбНУН, 52, 1968, 1-519. [обратно]

22. НА-БАН, ф. 58К, оп. 1, а.е. 91. [обратно]

23. НА-БАН, ф. 1, оп. 1а, а.е. 399, л. 104 (Дневник 462). [обратно]

24. Пак там, л. 68 (Дневник 471). Нека да уточним, че по тогавашния официален и "неподвижен" валутен курс, сумата от 50 хил. лв. е равна на около 600 щатски долара. [обратно]

25. НА-БАН, ф. 14, оп. 1, а.е.34. [обратно]

26. Вж. Арнаудов (1966). Книгата е с обем 336 страници: изследване - с. 5-277; добавки (документи) - с. 279-326. [обратно]

27. По този въпрос вж. пълния вариант (647 страници) на Арнаудов (1939а) и съкратения (77 страници) - Арнаудов (1939б). [обратно]

28. НА-БАН, ф. 1, оп. 1а, а.е. 399, л. 92 (Дневник 466). [обратно]

29. Арнаудов (1925), Арнаудов (1930), Арнаудов (1940). [обратно]

30. Вж. Арнаудов (1954). [обратно]

31. Документите на М. Арнаудов като делегат на Събора вж.: НА-БАН, ф. 58К, оп. 1, а.е. 170. [обратно]

32. Вж. по-долу, документ № 9, както и интересните писма на патр. Кирил до М. Арнаудов, от които научаваме как въпросът за реабилитацията е бил "придвижван" (НА-БАН, ф. 58К, оп. 1, а.е. 868). [обратно]

33. Свидетелство за популярността на легендата е и това, че тя е известна на автора на тези редове още в битността му на студент по философия в началото на 1980-те години. Тъкмо натъкването на документи, рязко противоречащи на "известното", бе непосредствен подтик за настоящето изследване. [обратно]

34. Вж. Огнянова (1990: 1, 8-9). Тук ще оставим настрана този вариант на разказа - уж по-автентичен, той в действителност е изпълнен със значително повече "несъобразности" (твърде меко казано), дължащи се или на развинтена фантазия (независимо чия), или на лоша памет, или и на двете. [обратно]

35. Вж.: Илиев (1988: 52), Живков (2000: 10), Гечева (2000: 20). Не е чудно, че различните автори различно датират освобождаването на М. Арнаудов, но и на това няма да обръщаме внимание - поне тук. [обратно]

36. ЦДА, ф. 146, оп. 4, а.е. 484, л. 5. [обратно]

37. Вж. писмата на Н. Державин до В. Златарски от края на 1920-те - началото на 1930-те г. (Българо-руски 1968: 111-16). [обратно]

38. От дневника на Г. Димитров научаваме как е започнало запознанството им с Н. Державин. На 12 юни 1942 г. вождът си записва: "Приех академик Державин. Той ми показа своя огромен труд по история на България. Това е резултат, както казва той, на 45-годишна работа. Той е на 64 години, но въпреки това е много бодър и напълно работоспособен. Би желал този труд да бъде публикуван, докато е жив. Обещах да му окажа съдействие в това отношение" (Димитров 1997: 300). [обратно]

39. Документите по-долу бяха частично публикувани в: Литературен вестник (2004: 14-15). Приятен дълг е да благодаря на: Пламен Дойнов и Ангел Ангелов - за насърченията при подготовката на настоящето изследване; на служителите от Научния архив на БАН и Централен държавен архив - за оказаното съдействие; на Дарина Илиева - за документалните посочки. [обратно]

40. Публикува се по: НА-БАН, ф. 58К, оп. 1, а. е. 66. М. Арнаудов е получил общо 38 поздравления за заеманането на поста си. Телеграмите са подредени по реда на получаването им. Първата телеграма е изпратена на 2 юни 1944 г. в 7,40 ч. от пощата в Красно село. [обратно]

41. Публикува се по: ЦДА, ф. 88, оп. 2, а. е. 133, л. 5. Ръкопис. [обратно]

42. Публикува се по: ЦДА, ф. 88, оп. 2, а. е. 133, л. 10. Машинопис. [обратно]

43. Публикува се по: НА-БАН, ф. 58К, оп. 1, а. е. 4. Ръкопис. Чернова. Ръкописът е изпъстрен с поправки, явно внимателно са търсени най-точните изрази пред властта. Този вариант на писмото е без подписи, но запазването му в архива на М. Арнаудов от самия него е достатъчно свидетелство за автентичността на документа. [обратно]

44. Христо Василев (1882 - неизв.) - министър на търговията, промишлеността и труда в правителството на Ив. Багрянов; осъден е от Народния съд на 15 г. затвор. Засега не разполагаме с документални данни за частичната амнистия на М. Арнаудов. [обратно]

45. Става дума за откритото политическо писмо на М. Арнаудов към правителството на Г. Кьосеиванов "Вчера, днес и утре", издадено като брошура (вж.: НА-БАН, ф. 58К, оп. 1, а.е. 249) и навярно за статията му "За демокрацията" (пак там, а.е. 250). [обратно]

46. Вичо Иванов (1901-1979) - писател, литературен и художествен критик. По време на следването си в Художествената Академия (1928-1931) прави литературния си дебют в редактираното от М. Арнаудов списание "Българска мисъл". Макар и член на БКП от 1944 г. и "интегриран" в новата социална реалност (той е бил, например, директор на Българския културен център във Варшава през 1958-1964), Вичо Иванов съхранява човешкото си лице, свидетелство за което е и активната подкрепа за своя учител и благодетел М. Арнаудов. Текстът е подписан (навярно по-късно) собственоръчно от автора. М. Арнаудов посвещава книгата си "Какво е за нас Иван Вазов" (1970) "на Вичо Иванов - приятеля и писателя". В архива на М. Арнаудов са запазени редица документи, свидетелстващи за близките му отношения с В. Иванов, за разменени "жестове" и пр. (НА-БАН, ф. 58К, оп. 1, а.е. 236, 604 и др.). [обратно]

47. Публикува се по: ЦДА, ф. 146Б, оп. 4, а. е. 355, л. 35. Машинопис. [обратно]

48. Думите "и Караславов" са вписани (навярно от В. Червенков) със същия молив, с който са подчертани първите три реда; особено дебело е подчертано името на Л. Стоянов. [обратно]

49. Публикува се по: ЦДА, ф. 88, оп. 2, а. е. 48а, л. 3-4. Машинопис. [обратно]

50. Очевидно е, че става дума за същото обръщение, първоначално адресирано до регентите (вж. по-горе, документ № 4). За наше съжаление засега не успяхме да открием оригинала на писмото с подписите на въпросните 45 интелектуалци. По неизвестни за нас причини (прочистване? "замитане" на следите?) в архива на Министерски съвет (ЦДА, ф. 136) за 1945 и 1946 г. са запазени само официалните документи (постановления и пр.), като тотално липсва цялата "неформална" словесност (писма, подписки, молби, жалби, възражения и пр.). [обратно]

51. Публикува се по: ЦДА, ф. 88, оп. 2, а. е. 133, л. 5-9. Машинопис. [обратно]

52. Публикува се по: ЦДА, ф. 88, оп. 2, а. е. 133, л. 2. Машинопис. Датата "10.I.947" е написана на ръка. [обратно]

53. Публикува се по: НА-БАН, ф. 58К, оп. 1, а. е. 5. Ръкопис. [обратно]

54. Патриарх Кирил (1901-1971), избран за патриарх на Църковно-народния събор през 1953 г. (10 май), на който делегат е бил и проф. М. Арнаудов. Вж по-горе, бел. 32. [обратно]

55. Върху книгата си за Л. Каравелов М. Арнаудов работи в затвора (вж. разрешението за научна работа в документ № 3), но и по-късно. Първият вариант е завършен през 1952 г., но книгата (с обем 863 страници) излиза едва през 1964 г. - Арнаудов (1964). [обратно]

56. Както става ясно от документ № 11, М. Арнаудов е реабилитиран през 1954 г. [обратно]

57. По замисъла на БКП, П. Зарев е трябвало не само да заеме мястото на М. Арнаудов в Университета (където ученият повече не е допуснат), но и да "изземе" неговия авторитет. Някои от важните книги и сборници на М. Арнаудов излизат тъкмо с "благословията" на П. Зарев: вж. предговора му към Арнаудов (1964), с. 7. П. Зарев произнася официалното слово при честването на 90-год. на М. Арнаудов - вж. Изследвания (1970: 5-10). [обратно]

58. Публикува се по: НА-БАН, ф. 58К, оп. 1, а. е. 15. [обратно]

59. Вж. встъп. статия по-горе, разд. 4. [обратно]

60. Вж.: НА-БАН, ф. 1, оп. 1а, а.е. 399, л. 104. Книгата е публикувана значително по-късно: Арнаудов (1966). [обратно]

61. Публикува се по: НА-БАН, ф. П. Миятев (необработен). [обратно]

62. Публикува се по: НА-БАН, ф. 58К, оп. 1, а. е. 6. Ръкопис. [обратно]

63. Дебютът на В. Иванов е в "Българска мисъл" като художествен критик - вж. Иванов (1927: 699-702) и Иванов (1928: 708-13). Да отбележим повече от интересния факт, че "Българска мисъл" изобщо стартира с разказа на Л. Стоянов "Победа" (Стоянов 1925: 1-9). Очевидно е, че авторите на "Българска мисъл" не са забравили жестовете на главния редактор... [обратно]

64. Вж. Иванов (1935) (с предговор от М. Арнаудов, с. 3-5). [обратно]

65. Стефана Симидова - съпруга на М. Арнаудов и сестра на литератора и преводача Димитър Симидов. На нейната памет ученият посвещава книгата си за Л. Каравелов: "Без предаността и готовността за самопожертвуване на този мой верен спътник в живота научното ми дело не би се осъществило в своя най-значителен дял" (Арнаудов 1964: 5). [обратно]

66. "Ретроспективно изместване" в паметта на мемоариста. В действителност адресат на колективното обръщение са регентите (вж. по-горе, документ № 4). [обратно]

67. Кръстьо Сарафов (1876-1952) на 6 април 1946 г. е отбелязал 70-годишен юбилей. По този повод е награден със "Златен медал за наука и изкуство" и "Златен пръстен на изкуството". Тъкмо точността на този детайл, който е трудно да бъде "измислен" след десетилетия, е сигурен белег за автентичността и истинността на разказаното (поне в общите му черти). [обратно]

68. Ретроспективно изместване в паметта на мемоариста: всъщност подписката е правена в началото на февруари. [обратно]

69. Михаил Димитров (М. Д. Дафинкчиев, 1881-1966) - историк, философ и психолог, академик (1946), народен деятел на науката (1963). Член на БКП от 1944 г. и един от главните двигатели и "фактори" при разгрома на свободната наука и култура, при преустройването й върху основите на "единствено вярното учение". Автор на книги за Ботев, Левски и Каравелов. В архива на П. Миятев (НА-БАН, необработен фонд) - бивш директор на Архивния ин-т на БАН - е запазено следното писмо на М. Арнаудов до М. Димитров (адресирано до него като директор на Института "Хр. Ботев"), ясно свидетелстващо за отношенията им през 1950-те години: "Останах не малко учуден от Вашето писмо, и особено от странната закана за дирене "отговорност по съдебен ред". Макар да бих могъл по същество на въпроса да кажа доста в разрез с Вашите твърдения, за мен стига сега намерението Ви да издадете пръв, от името на института, посочените документи, за да не мисля - както изобщо не съм мислил - да отнимам приоритета Ви в обработката и публикуването им. Но нима не можеше с две думи да ми обадите устно желанието и намерението си, вместо да прибягвате до сурова закана чрез официално писмо (препоръчано писмо с обратна разписка, за да не би, о ужас, да отрека съобщението Ви). До такъв дързък и обиден тон не е прибягвал до сега никой мой бивш колега, особено такъв, към когото съм се отнасял по-рано винаги почтително. Княжево, 12 февруари 1954 г. М. Арнаудов". На писмото - ръкописна бележка от М. Арнаудов: "препис за г. П. Миятев, за спомен от тази весела историйка". [обратно]

ЦИТИРАНА ЛИТЕРАТУРА

Арнаудов 1925: Арнаудов, Михаил. Иларион Макариополски и българският черковен въпрос. София, 1925.

Арнаудов 1930: Арнаудов, Михаил. Неофит Хилендарски Бозвели. 1785-1848. Живот, дело, епоха. София, 1930.

Арнаудов 1939а: Арнаудов, Михаил. История на Софийския Университет св. Климент Охридски през първото му полустолетие 1888-1938. София: Придворна печатница, 1939. XXIII, 647 с. (Университетска библиотека № 201).

Арнаудов 1939б: Арнаудов, Михаил. Софийски Университет Св. Климент Охридски. Кратка история за 50-годишнината от основаването му. София: Университетска печатница, 1939.

Арнаудов 1940: Арнаудов, Михаил. Екзарх Йосиф и българската културна борба след създаването на Екзархията (1870-1915). Т. 1. София, 1940.

Арнаудов 1954: Арнаудов, Михаил. Строители на Българското духовно възраждане. София: Синодално книгоиздателство, 1954.

Арнаудов 1964: Арнаудов, Михаил. Любен Каравелов: живот, дело, епоха (1834-1879). София: БАН, 1964.

Арнаудов 1966: Арнаудов, Михаил. Българското книжовно дружество в Браила. 1869-1876. София: Издателство на БАН, 1966.

Арнаудов 1970: Какво е за нас Иван Вазов. Пловдив: Христо Г. Данов, 1970.

Арнаудов 1978: Арнаудов, Михаил. Избрани произведения. Т. 1-2. София, 1978.

Българо-руски 1968: Българо-руски научни връзки XIX-XX век. Писма и документи. София, 1968.

Веков 1994: Веков, А. Михаил Арнаудов пред Народния съд. // Летописи, 1994, № 11-12.

Гечева 2000: Гечева, Кръстина. Михаил Арнаудов: Биобиблиография. София: АИ “Проф. М. Дринов”, 2000.

Годишник 1946: Годишник на българския библиографски институт. Т. I. 1945-1946. София, 1946.

ДВ 1944: Наредба-закон за съдене от Народен съд на виновниците за въвличане България в Световната война срещу съюзените народи и за злодеянията, свързани с нея. // Държавен вестник (отделно издание). София: Държавна печатница, 1944, с. 7.

ДВ 1945: Държавен вестник, 1945, № 115, 21 май.

Делчев 1944: Делчев, Борис. Фашизмът в нашата литература. // Работническо дело, 4.10.1944, № 15, с. 4. Статията на Б. Делчев е препечатана в: Литературните погроми: Поръчкови “убийства” в новата ни литература. Велико Търново: ИК “Слово”, 2001, с. 10-12.

Делчев 1945: Делчев, Борис. Мисли, които укрепяват националната ни гордост. // Работническо дело, 1945, № 153, 17 март, с. 4.

Делчев 1995: Делчев, Борис. Дневник. София, 1995.

Димитров 1997: Димитров, Георги. Дневник (9 март 1933 - 6 февруари 1949). София: УИ “Св. Климент Охридски”, 1997.

Живков 2000: Живков, Т. Ив. За Михаил Арнаудов - осем години по-късно. // Арнаудови четения: Сборник доклади и съобщения. Т. 1. Русе, 2000.

Иванов 1927: Иванов, Вичо. Борис Георгиев. Творчество и мироглед. // Българска мисъл, 1927, год. II, № 10, с. 699-702.

Иванов 1928: Иванов, Вичо: Възраждане на живописта ни. // Българска мисъл, 1928, № 10, с. 708-713.

Иванов 1935: Иванов, Вичо. Яворов като човек и поет. Пловдив, 1935.

Изследвания 1970: Изследвания в чест на акад. М. Арнаудов. София, 1970.

Илиев 1988: Илиев, Б. Революционният народен съд. София, 1988.

Леков 2000: Леков, Дочо. Жизнено и интелектуално дълголетие, ерудиция, енциклопедизъм. // Кр. Гечева. Михаил Арнаудов: Биобиблиография. София, 2000.

Летописи 1994: Михаил Арнаудов пред народния съд. // Летописи, 1994, № 11-12, с. 117-118.

Литературен вестник 2004: Литературен вестник, 2004, № 14, 7-13 април, с. 14-15 (Архив).

Огнянова 1990: Огнянова, Е. Неизвестното в житейската одисея на Михаил Арнаудов. // Досие, Год. I, № 4, декември 1990, с. 1, 8-9.

РД 1945а: Работническо дело, 1945, № 95, 6 януари, с. 1.

РД 1945б: Работническо дело, 1945, 2 февруари, с. 3.

РД 1945в: Работническо дело, 1945, № 140, 2 март, с. 1.

Русенска поща 1944: Русенска поща. 1944, № 7749, 23 юли, с. 3.

Стоянов 1925: Стоянов, Людмил. Победа. // Българска мисъл, Год. I, 1925, № 1 (ноември), с. 1-9.

Съдът 1995: Съдът над историците. Българската историческа наука - документи и дискусии (1944-1950). Т. 1. Съст.: В. Мутафчиева и др. София: АИ “Проф. М. Дринов”, 1995.

Токушев 1989: Токушев, Димитър. Народният съд 1944-1945 г. (Правно-историческо изследване). София, 1989.

Чилингиров 1953: Чилингиров, Стилиян. И. Вазов от близо и далеч. София: Български писател, 1953.

© Емил Ив. Димитров
=============================
© Електронно списание LiterNet, 20.04.2004, № 4 (65)
Култура и критика. Ч. IV: Идеологията - начин на употреба. Съст. Албена Вачева, Йордан Ефтимов, Георги Чобанов. Варна: LiterNet, 2004-2006.