КОНСТРУИРАНЕ НА ОБЩНОСТ

Емил Ив. Димитров

web

Скъпи колеги, приятели, съмишленици,

Сега, когато заедно празнуваме прохождането на първото ни отроче, обяснимо и разбираемо е вглеждането в тъй важните моменти на неговото зачеване и износване.

Дори от пръв поглед се вижда, че в началото, само преди три години, никъде - нито в Устава на Обществото, нито дори в разговорите ни, не се и споменаваше за алманах - това изглеждаше нещо нереално, утопично. Ето, че реалността се оказа по-добра, по-богата от първоначалните представи и намерения и това, мисля, е първият важен урок от нашите срещи.

Българско общество "Достоевски" не може да промени обществото ни, но може да го просветне, да го осветли и донякъде да се опита да го "форматира" - в смисъл, че може да предложи евристичен формат, приложим и в редица други случаи. Големите неща се състоят от малките и е близо до ума, че ако има повече такива продуктивни общества и общности, то и обществото ни като цяло би било оздравено. Двигател и основа на "голямото" общество са тъкмо малките активни общности. Между другото, в цялата културна история на България няма подобен прецедент на тъй дълго просъществувало неформално общество като нашето.

Ние, българите, не успяваме и се проваляме, понеже не ценим успеха и не се стремим към него. Предпочитаме не да се радваме на успеха, а да страдаме от неуспеха, понеже, видите ли, сме били малки, а зер светът е накриво устроен и съдията, знаем, винаги е срещу нас. Белег на добър тон е да се жалваш, тихо да нареждаш на нечие братско рамо. Да "оцеляваш" - безцелно, безсмислено и безнадеждно.

Смятам, че Обществото ни е отрицание на всичко това, е иманентна критика на тъй разбираното "българско". Какви са нашите непреподадени уроци?

Първо, очевидно е, че и българите можем да работим в екип (тук е мястото да благодаря на всичките над 20 автори в алманаха за тяхната коректност и разбиране), че сме в състояние да произведем колективен научен и културен продукт, който, без да се лишава от каквито и да било белези на регионално-националното, същевременно да е международен, световен продукт.

Светът не ни е враг, а е наш партньор, събеседник и критик, той е наш адресат и адмиратор (новината за излизането на Алманаха вече е разпространена сред членовете на International Dostoevsky Society по целия свят, а поздравления и много високи оценки за неговото съдържание бяха получени от колеги от Русия, Испания, Италия, САЩ, Нова Зеландия и др.). Ще се осмеля да кажа нещо силно, дори да бъда дързък: светът не е навън, а е точно тук, ние сме светът.

Второ, Българско общество "Достоевски" успява да съществува и активно да работи вече три години, а днес да открие своя четвърти сезон - без имущество и каквото и да било финансиране, - понеже е общност, организирана не върху лични, корпоративни или партийни връзки и отношения, а е общество, конструирано единствено около своя предмет. Нашият предмет - творчеството и светът на Достоевски - е онзи, който сбира и обединява толкова различни хора с тъй разнородни индивидуалности, интереси, професии и социални статуси - философи и филолози, математици и физици, юристи и актьори, лекари и психолози, учители и застрахователни агенти. Нашият предмет ежемесечно не само ни среща, но и дава енергия и смисъл на една дейност, която "не дири своето".

Трето, простичко казано, Обществото се занимава с онова, което му е работа, а не политиканства и не се опитва "да разбира от всичко" или да запълва всевъзможни други липси. Същевременно вече споделих пред вас съгласието си с Чеслав Милош за това, че "трябва да се разговаря с русите, но не и с Кремъл". Ако към нещо винаги бих бил непримирим и дори рязък (както това е проявено на едно място в алманаха), то е срещу каквито и да било опити за идеологическо менторство или тенденциозно свързване на света на Достоевски с практики, с които не е имал и не би могъл да има нищо общо.

Четвърто, Обществото ни има успех, понеже още в самото начало заложи на безкористността, на "нестяжателството", както се казва в православната традиция. Като експерт по българска културна история, прехвърлил вече хиляди листове архиви и документи, мога убедено да твърдя, че ако има нещо, което винаги е проваляло всевъзможни и твърде смислени колективни културни проекти у нас, то това е проблемът за парите: не само немотията, но и стиснотията българска е наш спъникамък "от века". Парадоксално казано, не наличието, а тъкмо отсъствието на парите в определени ситуации е културно и обществено продуктивно.

Ето как, върху какви принципи се основава нашето културно perpetuum mobile.

И, накрая, убеден съм, че най-важните притежания са символическите, т.е. "притежанията" на трайни символи, не на обикновени вещи.

Българско общество "Достоевски" не притежава нищо друго, освен емблема и архив, което всъщност е най-важното, понеже първото е знак за лице, а второто - за история; да, Обществото ни отдавна има лице и история (и това е признато далеч отвъд пределите на Родината), но нямаше устойчивост, а от какво да бъде тя символизирана, ако не от камъка? Камъкът, полаган първом в основата на всяко здание, е важен символ; и тъй като нашият предмет е Достоевски, да отбележим попътно, че хронологически последният символ в неговото творчество е тъкмо този на камъка - "Братя Карамазови" завършва със сцената, в която Альоша Карамазов и децата, събрани около камъка на Илюша, си дават дума за вечна памет и бъдещо възкресение от мъртвите.

И така, необходим е камък - веществен носител на един от най-важните символи. Знаем, че съвпаденията и застъпванията между различни сюжети в живота ни често съвсем не са случайни.

Така се случи, че наскоро, на 23 септември, реализирах една от мечтите си - да бъда там, където преди повече от 25 века се ражда философията - в Милет (който освен всичко друго е бил навремето и могъщ колонизатор, "майка" на всички селища по Черноморското крайбрежие, в това число и на нашите Аполония, Месемврия, Одесос). Впрочем в самото начало на 80-те, когато като студент I курс философия се вглеждах с интерес в криволиците на движението от мита към логоса, това дори не беше мечта, възможна по принцип единствено когато е поне мислима. Древна Йония на малоазийското крайбрежие (т.е. в съвременна Турция) изглеждаше не просто отвъд непреодолимата "желязна завеса", но и като че намираща се оттатък блата и гори, "огън и медни тръби", с една дума - недостижима, немислима. Между другото, дори и сега, когато пространствените ни интуиции, слава Богу, са съвсем различни, Милет е трудно достижим без личен транспорт; посетителите там са малцина, но, очевидно, изкушени, посветени хора. Гледката на великия град и в руини е смайващо-импозантна, а камъните на града - част от "свещените камъни на Европа", по знаменития израз на Достоевски, - са навсякъде: там можеш да видиш как селяните си подпират доматите с антични артефакти, а между маслиновите дръвчета се търкалят колони с все още неразчетени надписи. Изведнъж един камък с червеникави ивици-жилки, какъвто досега не бях виждал, привлече вниманието ми: "Ето го камъкът на Талес" - мигом отсякох. Познах го и го именувах. Да припомня че преди около 26 века, вървейки си из Милет, Талес се спънал о един камък, паднал в кладенеца пред него и станал... философ.

Взех го със себе си.

Точно този камък досега ни липсваше.

15 октомври 2014 г.

© Емил Ив. Димитров
=============================
© Електронно списание LiterNet, 15.02.2015, № 2 (183)

Слово на премиерата на Алманах "Достоевски: мисъл и образ", т. 1.