Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

МИТРОПОЛИТ СИМЕОН: ДУХОВНИКЪТ И КУЛТУРАТА*

Емил Ив. Димитров

web

Варненски и Преславски митрополит Симеон. Съчинения. Т. I: Църква и историяВ новата българска история и култура на XIX-XX в. не ще можем да посочим друго име, което тъй убедително да въплъщава равновесието, хармонията между духовното и светското начало, между Църквата и културата, както името на Варненски и Преславски митрополит Симеон (1840-1937), чиято личност и дело, не ще съмнение, тепърва ще бъдат преоткривани. Постепенно многобройните му и многообразни дела ще бъдат "инвентаризирани", анализирани и оценени по достойнство; през тях и чрез тях обаче просветва една изключителна личност, чийто мащаб като че може да бъде сравняван не толкова със съвременниците му, непосредствените предшественици или наследници, колкото с големите духовни дейци и книжовници на миналото от величината на Патриарх Евтимий.

Митрополит Симеон принадлежи към едно изключително даровито поколение български църковни дейци; да отбележим само, че негови връстници, родени в същата година - 1840 - са Лазар Йовчев, бъдещ екзарх Йосиф I (1840-1915), Евстатий Помаков, бъдещ митрополит Дионисий Ловчански (1840-1875), завършил тъй рано живота си при неизяснени докрай обстоятелства, и Тодор Кусев, бъдещ митрополит Методий Старозагорски (Методий Кусевич, 1840-1922); негов връстник навярно (или само година по-млад) е близкият му приятел, съмишленик и съратник Васил Друмев, бъдещ митрополит Климент Търновски (1840/1841-1901).

И тъкмо сред тези изтъкнати дейци, с многообразни дарования и заслуги пред Отечеството, митрополит Симеон изпъква не само с благословената си благолепна старост, направила го свидетел дори на собственото му увековечаване от благодарното потомство1; с дълголетието си той единствен сред тях олицетворява "връзката на времената" в новата българска история и култура и заслужава определението "последен възрожденец" (Ст. Чилингиров), но не това е най-важното2. На фона тъкмо на своето поколение, съставено почти изключително от високообразовани дейци и талантливи книжовници, митрополит Симеон се откроява като интелектуалец от висока класа; ако някой сред църковните йерарси е истински учен, това е пак той; ако някому сред неговите събратя най-много приляга "дрехата" на уважаван и признат преводач, пак неговото име трябва да споменем. И последно: митрополит Симеон дори помежду духовниците е сред малцината, заслужаващи рядкото име на мъдрец, на sophos в истинския, изначален смисъл на думата.

Рожденото, светското име на митрополит Симеон е Одисей; около 20-годишната си възраст, под влияние на своя по-стар събрат и другар Григорий, но и поради "духа на времето", младият Одисей Попниколов (Одисеос Пападопулос или Папаниколау) променя националната си идентичност: у него се "събужда" българското национално чувство и съзнание. През 1863 г., след завършването на Богословското училище на о-в Халки, заедно с другаря си Григорий, той прави поклонническо пътуване на Света гора и в Хилендарския монастир става расофор (надява расото, без да приема монашество) и приема името Симеон. Одисей става Симеон и с това смяната на идентичността като че е завършена. От Одисей обаче е останал не само езикът, но и погледът, мащабът: чрез митрополит Симеон (естествено, не само чрез него) българската духовност и култура като че са "облъчени" от достиженията и универсалния хоризонт на елинизма.

Какви са пътешествията на Одисей, какви са неговите завръщания?

I. Деецът

Тук фигурата на “Дядо Симеон", както е наричан приживе от всички, ни интересува не в нейната многомерност и сложност, не в целия й ръст, а само в едно от нейните измерения: митрополит Симеон е сред “строителите на съвременна България". Разбира се, това е така не защото той е сред персонажите на знаменитата едноименна книга на Симеон Радев; мястото на бележития духовник по страниците на българската история е такова, че то не може да не бъде отбелязано и по страниците на една книга.

Митрополит Симеон, разбира се, не е професионален, “чист" политик и ние не бива да дирим у него нещо, което не е свойствено на природата му. Той никога не е напускал пределите на Църквата, никога не се е отдавал изцяло на светското начало. По-сетнешният разрив между Църква и държава прави трудно разбираемо за днешния наблюдател това, че модерната българска държава “прохожда" не без подкрепящата “десница" на Църквата и клира; митрополит Симеон е един от “строителите" тъкмо в качеството си на висш духовник, на архиерей. Впрочем българската историческа памет e изтласкала спомена за активното присъствие на църковни дейци в следосвобожденския политически пейзаж. На какво се дължи това присъствие?

Първо, висшият клир (но, разбира се, не само той) е изнесъл на плещите си църковно-народната борба; опитът по устройството на Екзархията е бил само от полза при устройството и на държавата. Второ, владиците олицетворяват духовното единство на нацията и са своеобразни гаранти за това, че духовното единство ще прерасне в политическо обединение. Трето, в определения исторически момент те са единствената легитимна българска йерархия; църковните йерарси слизат от политическата сцена след формирането и укрепването (с всичките му “остатъчни ефекти") на самостоятелен български политически елит. Оттук става повече от разбираемо това, че висшите православни духовници (10 на брой) стоят на първо място сред депутатите по звание в Учредителното събрание. Сред тях е и Варненско-Преславският митрополит Симеон, депутат и по избор от Шумен. По това време той няма дори 40 години, но вече е част от духовния елит на нацията, а с нравствените си качества и с дейността си е предизвикал признание дори у антиклерикала Хр. Ботев: “... отец Симеон управлява епархията си така, щото и най-отчаяните интриганти не могат да намерят причини да го обвинят (...) Аз съм уверен, че дядо Симеон ще да добие от сичкият народ похвала, съчувствие и благодарност. Подобни архипастири са достойни за уважение". Тук прозорливостта на поета е извън всякакво съмнение.

Митрополит Симеон е една от важните фигури “в сянка" на Учредителното събрание; впрочем като заместник-председател на Временното бюро на първия български парламент той мигом е попаднал в "светлината на прожекторите".

За да бъдем точни, трябва да подчертаем, че митрополит Симеон всъщност е посочен за председател на Учредителното събрание от екзарх Йосиф I като негов наместник, но на второто заседание на първия български парламент (14 февруари 1879 г.) императорският комисар Лукиянов се обръща към екзарх Антим и го моли той да заеме председателското място; "Н[егово] Блаженство при бурни ръкопляскания зае председателското място и покани за подпредседател Високопреосвещений Варненски и Преславски митрополит Симеона, а за секретари архимандрита Константина [бъдещ врачански митрополит Константин - Е.Д.] и Тодор Икономова". По този начин Временното бюро на Учредителното събрание се състои почти изключително от духовни лица (а и Тодор Икономов стои също твърде близо до тях). При избора за постоянен председател на Учредителното събрание (22 февруари 1879 г.) отново духовните лица печелят най-много гласове: екзарх Антим I - 51, митрополит Симеон - 45, епископ Климент (В. Друмев) - 43. Митрополит Симеон се отказва от балотаж, както и от възможността да се бори за подпредседателското място. Това е само началото на поредица негови "откази" от престижни постове: политическите амбиции за него са наистина нищо пред задачите на духовния пастир.

Димитър Маринов свидетелства, че “от всичките дядо Антим най-много обичаше и уважаваше Високопреосвещени Симеона..." Познанството им датира още от Богословското училище на остров Халки, а дълбоката духовна връзка помежду им - от времето, когато Антим е Видински митрополит, а Симеон - негов протосингел (1870-1872 г.); след избирането на Антим за първи български екзарх (12 февруари 1872 г.) Симеон го последва в Цариград като първи протосингел на Екзархията.

Екзарх Антим I и митрополит Симеон Варненско-Преславски са единствените духовни лица, които са председателствали българския парламент: първият - Учредителното и I Велико Народно събрание (1879), вторият - III Обикновено народно събрание (1882-1883)3.

“Звездният миг" на митрополит Симеон в Учредителното събрание е обсъждането на чл. 38 от Конституцията, посветен на устройството на Църквата в Княжеството и отношението й с Екзархията, намираща се извън пределите на свободната българска държава. Конституционният дебат по този въпрос е остър и непримирим, а за приемането на решение са били необходими цели две заседания (23 и 24 март 1879 г.); тъкмо излизането на преден план на митрополит Симеон на второто заседание (на първото той отсъства) се оказва решаващо: блестящ канонист и полемист, той предлага окончателната формула на спорния член. Въпросът е бил в това как конституционно да намери израз идеята за църковното единство на разпокъсаната политически България, като при това не се наруши съборността на Православието и връзката с Вселенската Източна църква; с други думи казано, как Църквата, която не е от света, да бъде “вместена" в света, в конкретните исторически и политически условия.

Оттук насетне митрополит Симеон винаги ще отстоява няколко принципа: 1) независимост на Църквата от светското начало; 2) съборно, синодално управление на Църквата; 3) църковен живот и устройство на Българската Църква съобразно каноните на Вселенското Православие.

Авторитетният владика окончателно скъсва с активната политическа дейност след острия конфликт между Св. Синод и правителството на Ст. Стамболов в края на 1888 г., когато заедно с Климент Търновски и Константин Врачански са прогонени със сила от София.

Както е добре известно, на 17 април 1879 г. Първото Велико Народно събрание избира за български княз хесенския принц Александър Йозеф фон Батенберг. Събранието излъчва представителна делегация, която да връчи на княза акта за неговото избиране; ръководството на делегацията е възложено тъкмо на митрополит Симеон Варненско-Преславски. Срещата става в Ливадия, Крим, където княз Александър гостува на своя роднина руския император Александър II. В дневника си за 4 май 1879 г. Константин Стоилов, който също е член на делегацията, отбелязва, че “... Негово Преосвещенство Симеон с една реч му предложи [на кн. Александър Батенберг - Е.Д.] избирателний акт". Тъкмо митрополит Симеон е духовникът, благословил на престола първия български княз; по този начин той като че е извършил духовното "кръщение" на новата светска българска държава. Събитието намира широк отзвук сред българското общество; тонът на приповдигнатост се усеща и в написаното 15 дни след събитието (19 май 1879 г.) писмо на Тодор Икономов до митрополит Симеон: “С искренно удоволствие прочетох във вестниците за бляскавий прием, който Ви се направи в Ливадия и чух за подаръка, който Ви се направил от Императора. От душа Ви сърадвам за монаршата милост. Но от всичко най-много ме радват известията за достойнствата на новоизбраний княз за България. Истина ли е, че е добър, неглуп и благонамерен человек? Правда ли е, че нашето отечество може да чака от него голямо добро?"

Фигурата на митрополит Симеон е едно от първите и най-силните впечатления при първата среща на младия княз и свитата му с България: “Митрополитът, Симеон, ме заинтересува със своя живописен изглед; той беше висок и мургав с искрящи черни очи, дълга брада, висока килимявка и було, с черно расо" - разказва сестрата на княза Мария Батенберг.

Всичко показва, че личната среща между митрополит Симеон и княз Александър Батенберг се е случила не само формално; иначе едва ли би имала продължение и би била тъй плодоносна. И наистина е такава: днес едва ли някой си дава ясна сметка за това, че метафората за Варна като “морската столица на България" води началото си точно от онова време и е резултат тъкмо от отношенията между нашите двама герои. Ето как се е случило това.

Непосредствено след Освобождението Варна е един космополитен град, в който българите са малцинство; непосредствена задача на времето е било “отвоюването" на Варна (формално - в пределите на Княжеството) за българската кауза и култура. Основна роля в този процес играе тъкмо Варненско-Преславският митрополит Симеон; за тази цел църковният йерарх е използвал като средство широкото развитие на българското просвещение, но също тъй и чисто политически средства. През 1880 г. той стои в основата на поканата на Българската община във Варна към княз Александър Батенберг да посети града, което той прави от 4 до 22 август; на 22 август князът полага основния камък на катедралата “Св. Успение Богородично", завършена само пет години по-късно. След това първо посещение “мнозина варненци свързват утвърждаването на “българщината" с режима на княз Александър I" (Б. Денчев); с тази цел те отправят към него един важен “жест": наемат от гръцката община манастира “Св. Димитър", обзавеждат го и му го предоставят като лятна резиденция. Князът е отново във Варна от 13 до 29 юни 1881 г.; през тези дни няколко влиятелни лица, сред които, естествено, и митрополит Симеон, обсъждат въпроса за “важността на Варна като столица на княза за 3-4 месеца през лятото". Едва ли е случайно съвпадението, че на следната 1882 г. катедрата на митрополита е пренесена от Шумен във Варна, а на 15 август (празникът Успение Богородично) е положен основният камък на летния дворец в местността “Сандрово" (днешен Евксиноград); освещаването, естествено, е извършено от митрополит Симеон в съслужение с Григорий Доростоло-Червенски и Натанаил Охридски. Ето как само за няколко години Варна се превръща в “сезонен", летен политически център; да вметнем, че дори и в метафорите (“морска столица" и пр.) думите означават онова, което означават.

II. Просветителят

Едва ли някой би бил изненадан, че “ключовата дума" за митрополит Симеон (както и за дейците от неговия кръг) при разрешение на българския национален въпрос е “просвещение".

Още със заемането на своята катедра (4 декември 1872 г.) митрополит Симеон дава ясно да се разбере какви ще бъдат неговите приоритети: едно от най-важните решения на свикания през февруари 1873 г. в Шумен Първи Епархийски събор е организирането в престолния град само след два месеца на Учителски събор, който да постави учебното дело в епархията на здрави основи. Тук е уместно да си припомним думите на Тодор Икономов от неговите "Мемоари" за ролята и възможностите на екзархийските митрополити непосредствено преди Освобождението: "При сегашното положение на народа един добър и развит владика може да бъде от голяма полза за нашия народ. Той може да бъде полезен по всичките части на живота и да простира своята деятелност по всичките клонове на обществото - народния живот. Като учител и въобще като мирянин той не може да има нужния авторитет, за да наляга и действува в полза на общинското устройство, на училищното подобрение, на изправлението на нравите, на съгласието и съединението. Лишен от авторитет и средства и постоянно подозряван в неговите намерения, мирянинът едва ли може да направи нещо в полза на страждующите и притеснените. С владиката това е иначе. Като висок сановник на държавата владиката има право и възможност да се застъпи за угнетените и да помогне на страждущите." Казано другояче, митрополитът е не само най-важната (след екзарха, разбира се) фигура на самостоятелната българска йерархия, но и най-авторитетен посредник между властта и паството, който може (и трябва!) да омекотява напрежението между двете; митрополитът има не само чисто духовни функции, а е и важна светска персона: в рамките на епархията си той съединява в себе си прерогативите на нещо като министър едновременно на просвещението, на правосъдието и на социалната политика. Ако някой от митрополитите на Българската екзархия в най-пълна степен се възползва от своите прерогативи, а дори с ума и енергията си успява да ги развие "отвътре", това е тъкмо митрополит Симеон.

Организираният от него Учителски събор в Шумен (12-16 април 1873 г.) е добре познат сюжет в българската хуманитаристика и тук с чиста съвест можем да препратим читателя към посветената му книжнина. Тук обаче трябва да подчертаем следното:

Макар и да се вписва във вече наличната възрожденска традиция на учителските събори (първият събор е проведен в Стара Загора през 1868 г., а следващите са в Хасково, Пловдив, Русе, Тулча, Прилеп и др.), Шуменският събор стои съвсем отделно, ознаменувайки своеобразен педагогически “преврат" в българското образование и култура. Това се изразява едновременно в няколко посоки: първо, тук за първи път акцентът е преместен от градските към селските училища (приет е специален "Устав за селските училища"), което има двояко значение: от една страна, гарантира се всеобщност на образованието, като се предписва откриването на училище във всяко село (чл. 1 от "Устава..."), а, знайно е, че по това време българското население е почти изключително селско (преди Освобождението в градовете българското население никъде не е било мнозинство). От друга страна, с акта на заличаване на междата между градски и селски училища се манифестира стремежът към унификация на образованието. С други думи, в рамките на своята епархия митрополит Симеон формулира предпоставките за разрешаване на важната задача за изграждане на единно общонационално образование. То започва да се изгражда, централизира и хомогенизира през 70-те години на XIX в. под егидата на Българската екзархия, като за образец служат тъкмо решенията на Шуменския учителски събор и приетите от него документи (устави и учебни програми); с други думи, чрез механизмите на Екзархията организираният и председателстван от митрополит Симеон Учителски събор е мултиплициран, а неговите решения са разпрострени върху почти цялата територия на екзархийския диоцез. Опитът на Екзархията - това първо "Министерство на просвещението" в България - е използван при изграждането на националното учебно дело непосредствено след Освобождението, а митрополит Симеон е един от неговите "главни експерти" - особено що се отнася до организацията на духовното образование в страната. Когато говорим за непреходните заслуги на Учителския събор от 1873 г., то не можем да не подчертаем, че, второ, той регламентира "веднъж завинаги" продължителността на учебната година в България - от 15 септември до 15 юни; това, че до ден-днешен първият учебен ден у нас, за разлика от повечето страни, започва на 15 септември (а не на 1 септември например) е също "реликтов" отглас от решенията на Събора в Шумен от април 1873 г. Несъмнено, фиксирането на тази сравнително по-късна дата е в тясна връзка с приоритета, който се отдава на селските училища: на учениците им се "отпускат" още две седмици по време на най-усилния селскостопански сезон... Да отбележим и това, че продължителността на учебната година е фиксирана на точно девет месеца; всяка учебна година се мисли като своеобразно ново раждане на ученика. Трето, с далеч отиващи последици е особеното внимание, което митрополит Симеон и Учителският събор отделят на педагозите, на целенасочената подготовка на учители. В Шумен е организиран пансион, в който за нуждите на селата се обучават компетентни учителски кадри. Грижата за равнището и квалификацията на учителите също не е убягнала от вниманието на Хр. Ботев, който в същата, цитирана по-горе дописка, е отбелязал: "Дядо Симеон е съставил комисия из шуменските учители, която са обязва да прегледа състоянието на селските училища и да проекзаменува не учениците, а учителите. Разбира се, че при подобно управление училищата във варно-шуменският край ще да принесат голяма полза." Това, че Шумен става не само утвърден център на образованието в Североизточна България, но и до ден-днешен е един от националните центрове на педагогическото образование, има своите предпоставки тъкмо в деянията на Учителския събор от април 1873 г.

Това, разбира се, не е всичко; в годините непосредствено след Учителския събор митрополит Симеон влага огромна енергия за прокарване на решенията му "в живота", като направлява и контролира процеса, периодично дава наставления на църковно-училищните настоятелства, назначава отделен училищен инспектор в епархията (Илия Р. Блъсков), грижи се за финансовото обезпечаване на училищата, води преписка с благодетелите на учебното дело (например М. Бенли), полага усилия за точното изпълнение на техните завещания. Тук е уместно да се подчертае, че митрополит Симеон е просветител, а не революционер и за него, както впрочем за всекиго, трябва да се съди по това, което той е, а не по онова, което не е. Както казахме по-горе, митрополитът по онова време е нещо като министър на просвещението в своята епархия, а никъде точно от подобни лица не се очаква да участват, да не говорим пък да организират националната революция; в края на краищата дори и сред историческите дейци има своеобразно "разделение на труда"...

Шумен е главното, но съвсем не единствено поприще на просветната дейност на митрополит Симеон през тия години. Като член на Св. Синод на Българската екзархия на 22 септември 1874 г. той освещава и открива Смесеното българско училище в Ортакьой, Цариград, като същевременно "справедливо посочил на немаренето да се отвори в Цариград по-висше и по-добре уредено българско училище, каквото веч изисквало народното ни достолепие" (Н. Начов). Както се вижда, младият, но вече твърде авторитетен владика, отново издига идеята за откриване на Висше училище в Цариград под егидата на Екзархията - идея, с която новата българска църковна йерархия в лицето на митр. Панарет Пловдивски се ангажира още през 1871 г. Породеният публичен дебат по този въпрос обаче се оказва твърде подранил и, ясно е, не е в състояние да предизвика конкретни стъпки.

След Освобождението митрополит Симеон бързо схваща "духа" на времето и неотложните за разрешаване задачи пред българската общественост - и то не само в Североизточна България; няма да е преувеличение твърдението, че той е сред малцината, които успяват не само точно да формулират "задачите на деня", но и да намират бързи и ефикасни решения за тях. Както стана дума по-горе, в този случай можем да говорим за "отвоюване за българщината", както са казвали тогава, на Варна и Варненско. Впрочем още на първия Епархийски събор през февруари 1873 г. се взема решение за ежегодна помощ за варненските български училища от страна на цялата епархия; ефектът още от първата подобна помощ (в размер на 16 260 гроша) се оказва значителен: "Това толкоз насърчи нашите тука българи, щото отвориха нова деятелност към обществените работи, а и общата признателност не са чувствува по-малко." Не е тайна за никого кой стои в основата на този подем: "Колкото за дяда владика, той е познат на сичкия народ, че е способен само за таквиз работи; и неговото мъдро паство знае да цени високите му услуги" (The Levant Times. Год. VI. № 27, 20 юлия 1874).

Преместването на митрополитската катедра от Шумен във Варна става през 1882 г., но този акт само външно увенчава един процес, започнал непосредствено след Освобождението, и с който митрополит Симеон все по-активно се ангажира - развитие на българското просвещение във Варна. Още през 1878 г. той става председател на Окръжния училищен съвет във Варна и от тази си позиция действа пред управляващия Отдела за народно просвещение и духовните дела проф. М. Дринов за отпускане на държавна помощ за варненските училища, каквато те получават на два пъти още в началото на 1879 г.; през следващата учебна 1879/1880 г. владиката пък прави постъпки за превръщане на мъжкото класно училище в държавно. Особено значими са заслугите на Дядо Симеон за основаване и развитие на Варненската Девическа гимназия; неговото писмо до Д. Агура от май 1883 г., имащо всъщност официален характер (председателят на Народното събрание пише на министъра на просвещението) е повече от красноречиво свидетелство за това. Тук само ще добавим, че в разбирането на митрополит Симеон за равноправието между половете при получаването на образование намира израз не само неговият хуманизъм и подранилата му мъдрост, но и точната политическа преценка за това, че само "с образованието на женския пол най-много бъдещето на Варна ще се оздрави завинаги".

Катедралата и Девическата гимназия (днес - здание на Археологическия музей), тези две монументални здания - емблеми на Варна, които и днес ни впечатляват, свързани непосредствено с името и дейността на митрополит Симеон, са всъщност външен израз, въплъщение на двата стълба на народния живот - Църквата и Училището. Тъкмо чрез тях - мощни и ефективни лостове за въздействие - Дядо Симеон и неговите съмишленици и съратници успяват да преобърнат "отвътре" духа на Варна и тъй безболезнено, по чисто еволюционен път, да интегрират града и района в тъканта на млада България. Тук е уместно да забележим, че българското историческо съзнание е настроено предимно "депресивно": то все си припомня онова, което България е загубила (истински или въображаемо - това е съвсем друг въпрос); време е обективно да отчетем и онова, което тя е спечелила.

А онова, което е спечелила Варна - в значителна степен благодарение тъкмо на тласъка, даден от митрополит Симеон - е отчетено при тържественото честване на 50-годишната му архиерейска служба: от трите училища, които е имало в морския град при пристигането му в края на 1872 г., през 1922 г. варненските учебни заведения наброяват 16 първоначални народни училища, 4 прогимназии, 2 гимназии - мъжка и девическа, Учителски институт с образцова гимназия към него, Търговско училище и Търговска академия, Морско машинно училище и др., с общо над 7000 ученици и близо 300 преподаватели. Заслугите на митрополит Симеон за просветното дело във Варна, преобърнало само за едно-две поколения умонастроенията и "душата" на града, са му признати още приживе; ние трябва само да си ги припомним.

Отделна глава от житието на многозаслужилия архиерей е ролята му за развитието на духовното образование в България. И тук той има своя визия, която последователно отстоява: духовното образование не трябва да бъде оградено от светското със стена, възпитаниците в тези училища трябва да получават най-широко образование: "...било би по-полезно за черквата ни ако се въведеше в нашите духовни училища пълен гимназиален курс с прибавление на богословските уроци. Защото с такава една наредба на духовните ни училища ще се намерят за тях повече ученици, на които образованието - и светско, и духовно - ще става по едно определено направление и така ще се приготвят постепенно духовни лица, които биха били по-полезни служители на Черквата" (писмо до М. Дринов от 4 октомври 1878). Писмата на митрополит Симеон до еп. Климент Браницки ясно свидетелстват за ролята му за развитието на Петропавловската семинария (основана 1874 г. от митр. Иларион Макариополски), а писмата му до Игнатий Рилски - за грижите му за по-добрата организация на Самоковското богословско училище (основано 1876 г. от митр. Доситей Самоковски) след възстановяването на неговата дейност през 1883 г. На старанията и настойчивостта на митрополит Симеон, както вече е изтъквано още приживе, най-вече се дължи издигането на великолепното здание на Софийската духовна семинария "Св. Иван Рилски" (в качеството си на председател на Св. Синод митрополит Симеон извършва и водосвета при полагане на основния камък на 31 март 1902 г., и освещаването на 26 октомври 1904 г. - Димитровден - на семинарската черква "св. Йоан Рилски"). Впрочем Софийската семинария е наследник на Самоковското богословско училище, чието преместване е свързано и с развитие на учебната програма (семинарския курс се увеличава от 4 на 6 години, въвеждат се нови учебни дисциплини, организира се нова и модерна библиотека и т.н.). Отново името на митрополит Симеон трябва да бъде изтъкнато във връзка и с идеята за откриване на Богословски факултет към Софийския университет (1923 г.). И пак той е висшият църковен йерарх, стоящ в основата на създаването и развитието на църковния периодичен печат: поощрява, подпомага и сътрудничи на издавания от Игнатий Рилски в. "Селянин" ("Съветник"), основава "Църковен вестник" - най-дълго излизащият вестник в България след "Държавен вестник".

И, последно, просветителят митрополит Симеон е неотделим от дарителя, благодетеля. От мастития старец са основани (в повечето случаи - анонимно) над 15 фонда с негови собствени средства: “Екзарх Антим", “Гавриил Кръстевич", “Васил Златарски", “Доброто дете" и др.; във Варна пък е учреден обществен фонд "Митрополит Симеон", чийто дарител отново е авторитетният владика. Основната цел на тези фондове е подпомагането на бедни, но даровити деца за тяхното учение; с препоръки и с "иждивението" на влиятелния владика мнозина младежи са завършили висшето си образование (в повечето случаи - духовни академии в Русия) в чужбина.

Просветителят, като свързващо звено между дееца и учения, е центърът на обществената личност на митрополит Симеон.

III. Ученият

Ако се върнем към едно от твърденията в самото начало на статията по-горе, трябва да признаем, че не бяхме съвсем точни: митрополит Симеон всъщност се откроява сред своите духовни събратя не като интелектуалец на фона на друг тип дейци; всички те (включително и близките му другари Григорий Доростолски и Червенски и Константин Врачански) са църковници-интелектуалци; митрополит Симеон обаче в най-пълна степен е ученият и мислителят между тях.

Навярно не ще да е случайно, че той е сред малцината (а може би и единственият), който е избиран цели три пъти за член на БАН: дописен (1881) и редовен (1884) член на Българското книжовно дружество; почетен член на БАН (1923): така от най-авторитетната научна корпорация у нас трикратно са препотвърдени не само неговите заслуги, но като че и безпроблемното съжителство, дори хармония, а защо не и съработничество между църква и наука, духовност и култура. На какво се дължи това признание?

Първо, приживе на митрополит Симеон широкоизвестни са заслугите му към просветното дело в България, оттук - извънредно високия авторитет на мастития старец сред писатели, учени и културни дейци; второ, авторитет в това отношение му придават и неговите литературни и научни приятелства - с Васил Друмев и Илия Р. Блъсков, с проф. Васил Златарски и проф. Михаил Арнаудов, със Стоян Михайловски и Стилиян Чилингиров. Не без значение за радушния прием на Дядо Симеон сред гилдията на историците е и това, че той е близък сродник (чичо) и, което е по-важното, духовен наставник на историка Петър Ников (1884-1938), който пък е първият научен биограф на митрополит Симеон. Но, естествено, най-важни са, трето, собствените заслуги на владиката като авторитетен учен-историк и блестящ преводач-елинист, познавач на тънкостите на гръцкия език във всичките му периоди - старогръцки, византийски и новогръцки. Не можем да не отчитаме, разбира се, съвсем немаловажното обстоятелство, че митрополит Симеон всъщност не е “професионален" учен. Това има двояко значение: от една страна, той не разполага с ресурсите на учения, между които не на последно място стоят свободното време и социалната мобилност; оттук - научната дейност на Дядо Симеон не се отличава с последователност и плътност при разгръщането си във времето, а се отнася най-вече до късния период от живота му. Науката е плод на зрелостта, на жизнения залез, обагрящ света и живота с мекия отблясък на мъдростта. От друга страна, поради това, че никога не е принадлежал на някаква научна гилдия, митрополит Симеон е бил свободен от неизбежните условности на правилата на "цеха" и неговия "морал", не се е нуждаел и от неизбежното (и в повечето случаи двусмислено) "признание" от общността. С други думи, научните занимания на митрополит Симеон са плод на свободен научен и жизнен избор, на призвание. Не можем обаче да не подчертаем, че основните му научни трудове до голяма степен са резултат от дългогодишното общуване с именития ни историк проф. В. Златарски (1866-1935); тъкмо той насърчава именития си кореспондент, към когото изпитва неподправена почит, за неговите научни дирения, той е, който му поръчва преводи на важни за българската история извори, той ги и "пробива" в авторитетни издания на Академията. Тъкмо така са "заченати" и се появяват на бял свят двата най-важни научни труда на митрополит Симеон: "Посланието на цариградския патриарх Фотия до българския княз Бориса" (подготовка на гръцкия текст, превод, встъпителна статия, бележки) (София, 1917) и "Писмата на Теофилакта Охридски, архиепископ български" (София, 1931). И двете издания са оценени много високо от научната общност, преиздават се и се използват до ден-днешен. Тук е мястото да вметнем, че големият учен си личи не толкова по авторските му съчинения, колкото по изданията, които е подготвил: тъкмо в тях ученият впряга целия свой научен потенциал и капацитет. И наистина: тук ние можем да оценим митрополит Симеон като филолог и историк, да го видим едновременно като прецизен текстолог, талантлив преводач и дълбок познавач на историята на България и Византия.

Дори и попътно, не можем да не споменем заслугите на многоучения владика за създаването на Археологическото дружество - първо във Варна, а след това и на национално равнище; усилията му имат и "практическо" измерение: превръщането на Преслав в значим археологически "обект" от национален и европейски мащаб става тъкмо с неговата благословия и покровителство. Оттук става напълно обясним поклонническият "жест" на учените - участници в IV-ия световен конгрес на византолозите, проведен в София (9-16 септември 1934 г.).

Няма как поне попътно да не отбележим и това, че митрополит Симеон е инициатор и главно действащо лице при подготовката на новия Синодален превод на Библията, използван до ден-днешен; той е ученият и църковният деец, който с целия си авторитет и познания защитава работата по превода и de facto застава зад него. Във връзка с това крупно църковно и културно дело, ако трябва да се изтъкне само едно име (разбира се, без да се забравя, че със синодалния превод на Библията са свързали имената си десетки български учени и книжовници), то това е тъкмо Дядо Симеон.

Ако все пак трябва да изтъкнем само една област, в която талантът на митрополит Симеон се чувства най-пълно "у дома" си, а дарованията му намират най-пълно приложение и развитие, това несъмнено е изкуството на превода. Тук нямаме за цел (а и не е възможно) да изчерпим дори "частния" въпрос за преводите на митрополит Симеон, а ще се спрем само на един "приложен" въпрос - този за първите новобългарски преводи на Платонови диалози. Както вече показахме (и доказахме!) това на друго място, тъкмо на митрополит Симеон дължим “проговарянето" на Платон на съвременен български език.

Става дума за превода на два сюжетно свързани и определяни като ранни Платонови текстове - диалогът “Критон" и знаменитата “Апология на Сократ", публикувани анонимно и под псевдоним в “Библиотека Свети Климент" (Год. I., 1888, № 3, с. 262-276; Год. III., 1890, № 13-14, с. 129-157) - едно от знаковите български литературни издания за всички времена. Публикациите на тези преводи поставят едновременно два проблема: по-общия въпрос за високия статус на превода в българската култура и по-"частния" за незримото в много случаи (чак до началото на ХХI в.!) присъствие на митрополит Симеон в нея.

Ако се спрем накратко върху по-общия проблем, няма как да не отбележим, че “идеята" на списание “Библиотека Св. Климент" може да бъде разчетена като един от интересните (и съвсем не неуспешни!) “европейски проекти" в българската литература и култура след Освобождението.

Особеност на нашите “европейски проекти" е това, че те почиват на предпоставената очевидност за “изостаналостта" на българската култура спрямо европейската, мислена безалтернативно като единен, прогресивно разгръщащ се масив от текстове, ценности и културни практики и “жестове"; оттук естествено произтича идеята за “ускореното догонване" на европейската цивилизация и “вписването" в нея, изказвана многократно през времето и изразявана в най-различни тоналности. Замислени като модернизиращи, европейските проекти на българската култура обаче лесно се превръщат в своята противоположност - в ретро-проекти, задаващи модели и образци на европейската литература и култура, отдавна архивирани от културната памет на Европа. Разбираемо е, че при такава изходна “основна интуиция" за културата и нейния градеж, въпрос от първостепенна важност става проблемът за превода - превод езиков, но и знаков; няма на какво да се учудваме, че той бива поставен във фундамента на новата българска култура. Не е учудващо това, че тъкмо в сферата на превода българската култура може да се похвали със значителни постижения (например преводите на Шекспир, Кант и пр.): инвестициите дори на “културна енергия" задължително донасят своите високи дивиденти.

Подчертано просветителският патос на "Библиотека Свети Климент" е съвсем в духа на времето: през същата 1888 г., когато започва да излиза списанието, на 1 октомври, се открива и първото висше училище у нас; и двете значими културни инициативи като че са извикани от името на св. Климент Охридски, изразило главния патос на времето. Около списанието се обединяват всички (с незначителни изключения) творчески сили на България, прегърнали целите на просвещението на народа и сближаването, дори “интегрирането", както бихме казали сега, на българската литература и култура в общоевропейската (западно-източна, руско-европейска) словесност. Най-добрата препоръка за качеството - и на преводите, и на списанието като цяло - са имената на бъдещите класици Ал. Константинов, П. П. Славейков, К. Величков, Ив. Вазов, Ст. Михайловски (Де Профундис), Т. Г. Влайков (Веселин) и др.; твърде активни в списанието са и Екатерина Каравелова, бъдният дългогодишен председател на БАН Ив. Ев. Гешов и др.

Ето в какъв контекст са публикувани първите Платонови преводи на съвременен български език. Какви са основанията те да бъдат приписани тъкмо на митрополит Симеон?

Първо, през 70-80-те години на XIX в. в България малцина (могат да се преброят на пръсти) са хората, които изобщо са били в състояние да превеждат Платон, т.е. владеели са старогръцки до съвършенство и са имали добра обща и философска култура и подготовка: сред по-старите дейци това биха могли да бъдат, например, Гаврил Кръстевич или Екзарх Антим (но по “биографични" причини те трябва да бъдат изключени), а сред по-младите това са тъкмо възпитаниците на Халкинското богословско училище - владиците Доситей Самоковски, Григорий Доростоло-Червенски и Симеон Варненско-Преславски, както и техният приятел и съученик Марко Балабанов (1837-1921) - първият външен министър на свободна България.

Второ, сред този кръг само за един - тъкмо митрополит Симеон - имаме неопровержими данни за особения, специалния му интерес към творчеството точно на Платон. Изключително интересно е собственото му свидетелство в писмото му до Григорий Доростоло-Червенски, носещо дата, забележете, 9 май 1876 г.: “Колкото другите хора се оплакват от обири и грабежи, колкото другите хора губят, толкози аз се вдадох на прочитание и ту се наслаждавам на медоточния стил на Светий Златоуст, ту философствувам с Плутарха и Платона, ту се смея с Молиера, ту пак охкам на расказванието на селените и с всякакъв начин трудя се да стана богат от идеи и от чувства. Нали съм блажен човек?" Очевидна е широтата на интересите и познанията на младия църковен йерарх, който не е загърбил книжовните си занимания дори през бурните и опасни дни на май 1876 г. В неговия "кръг на четене", както това лесно може да бъде установено, влизат класическите антични писатели, историци и философи (Платон, Плутарх, Ксенофонт и др.), големите европейски писатели (Шекспир, Молиер и др.), съвременни писатели и публицисти (Йожен Сю, С. Смайлс и др.), гръцки историци и богослови, руски автори; кореспонденцията му свидетелства и за това, че според възможностите си и оскъдното си време варненският владика винаги се е стремял да бъде "в крак с времето", да следи излизащата в България книжнина.

Ключът към загадката на първите Платонови преводи е наличието в “Библиотека Св. Климент" на още един превод от старогръцки, който по някои формални белези (наличието на бележки, кратко встъпление и пр.), но и поради особеностите на “стила на преводача" силно наподобява преводите от Платон; става дума за “Реч против Ератостена. От Лизия", чийто преводач “от старо-гръцки" е посочен П. Николов (Год. I., 1888, № 6, с. 602-623). Подписът П. Николов (което може да се прочете като Петър, Петко и пр. Николов) всъщност е Попниколов, а това е светската фамилия на митр. Симеон (по рождение той носи енигматично-символичното име Одисей Попниколов); написана така обаче, навярно само “посветените" са разгадали истинското име на преводача (да припомним, че тогава, за разлика от днес, фамилията Попниколов се е пишела разделно - като п.Николов, срв. Емануил п.Димитров). Че този превод несъмнено принадлежи на митрополит Симеон, се доказва и от новооткрития неопровержим факт за това, че по същото време митрополит Симеон е използвал същия псевдоним - Николов - и при публикацията на друг свой текст - "Минали работи".

Публикациите под псевдоним, към които трябва да бъдат добавени и анонимно публикуваните текстове (със сигурност между тях ще има какво да се открие и в бъдеще), несъмнено са направили така, че са "скрили" присъствието на митрополит Симеон в литературния и културен живот на своето време; след неизбежната смяна на поколенията си отиват и малцината посветени, и в резултат "тайната" се оказва запечатана със "седем печата". Свидетелство за активното книжовно присъствие на митр. Симеон е дори самото изброяване на установените досега негови псевдоними: "Г. Немцов", "Звеница", "О.", "Николов", "И. Държилов"...

С последния псевдоним е подписан първият публикуван превод на Платон - на диалога “Критон". Че става дума тъкмо за псевдоним, се вижда от факта, че по това време в България няма литератор или учен, още по-малко - познавач на старогръцкия език, който да се казва така. Фамилията Държилов(ич) обаче е позната у нас, при това тъкмо в книжовните кръгове; братята Киряк и Константин Държилович (или Държиловци) са печатари, книжари и просветни дейци в Солун в средата на XIX в. Най-вероятно митрополит Симеон е избрал този псевдоним, понеже се е асоциирал с фамилията и произхода (с. Държилово, Воденско) на своя съученик от Богословското училище на о-в Халки (1856-1857) и син на Конст. Държилович - Георги Динков (Динката, 1839-1876); освен от спомени-асоциации, в името авторът му може да е вложил идеята си за устойчивост, постоянство, държеливост, т.е. става дума за криптоним - скрито, тайно име. Че използването на криптоними не е изолиран случай, а разпространена практика, показва фактът, че дори главната фигура на списание "Библиотека свети Климент" - Петко Каравелов - се подписва като Камен Чернев.

Въпросът тук е не само в това, че в края на XIX в. проблемът за авторството на превода съвсем не е тъй актуален и избистрен както днес, поради което обичайна практика е преводите да не се подписват или да се подписват с инициали, псевдоними и пр.; не е и само в това, че високият духовен сан и искрената вяра задължават Дядо Симеон да бъде неподправено смирен при даването на публичност на своите книжовни занимания. Тук има нещо далеч по-прозаично и разбираемо: и митрополит Симеон, и Петко Каравелов са политически противници на режима на Ст. Стамболов, и ако за втория това е добре известен факт още от учебниците по история, то при първия е познат сюжет само на неколцина специалисти.

Впрочем свързването на имената на митрополит Симеон и Петко Каравелов не е произволно, понеже двамата дейци на млада България са били свързани и в живия живот; засвидетелствани са жестовете на съпричастност на духовния йерарх към политика: той го посещава в Черната джамия, където е затворен след убийството на министър Христо Белчев на 15 март 1891 г. (а точно след това събитие престава да излиза и “Библиотека Св. Климент" - редакцията на списанието е претърсена, а наборът на последната, 16-та поред книжка е разпилян от полицията). В поздравителното си писмо за 90-годишнината на митрополит Симеон Екатерина Каравелова си спомня с топлота и признателност за това, че духовникът и в моменти на изпитание не е изневерил на дълга си да дава надежда и утеха: “От ония мрачни дни образът на Ваше Високопреосвещенство заедно с ония на дядо Григория, отче Василия и на Славейковото семейство светят в душата ми като ярки неугасими светилници" - признава тя. Ето как дори и в "простите" жизнени жестове на митрополит Симеон са преплетени, въ-единени духовникът и културният деец.

Ако се запитаме защо за премиерата на Платон на съвременен български са избрани тъкмо тези два текста на Платон, то най-близко до ума е това, че “Апология на Сократ" и диалогът “Критон" принадлежат към ранните, “сократически" съчинения на философа, издавани по правило в началото, първи по ред; изборът е още повече оправдан, понеже това са сюжетно свързани помежду си съчинения, в които последователно се разказва за поведението и речите на Сократ пред съда, а сетне - и за беседите в тъмницата.

В дадения случай обаче е напълно мислимо и възможно изборът на преводача да е бил продиктуван от идеята за скрити послания: в публикуваните две Платонови съчинения основната проблематика е центрирана около нееднозначните отношения между личност и общество, дава се кураж на съпротивата срещу тираните, като така публикациите биха могли да имат ясен политически адресат - управлението на Ст. Стамболов.

Другаде и по друго време подобно обяснение би било повече от пресилено; у нас обаче иносказателните протести и политически жестове имат своята дълга история. И наистина, за редакционната политика на списание “Библиотека Свети Климент", издавано по време след приетия силно рестриктивен Закон за печата от 1887 г., това е промислена стратегия на опозиционно поведение: посланията на преводите из европейската класика целят да заместят липсващата в списанието публицистика и критика, както и невъзможните дебати върху обществени и литературни въпроси.

Възможно е преводите на “Критон" и “Апология на Сократ" да са били част от по-голям замисъл на митрополит Симеон за по-цялостно представяне на Платон на български, но неговият "проект" е останал неосъществен поради спирането на списанието.

Що се отнася до естествения въпрос за качеството на преводите на митрополит Симеон, то добре е да си спомним, че истината се познава в сравнението. Дори и най-беглото им съпоставяне с най-новите преводи на Г. Михайлов показва доста голяма близост между тях, което може да означава едно от двете - или Г. Михайлов в работата си е твърде зависим от преводите на Дядо Симеон, като новите са своеобразна редакция на старите, или, което е по-вероятното, в своите преводи отпреди повече от век именитият духовник и деец е достигнал до онази точност на изказа, съчетана с пластиката на езика, която трудно може да бъде надмогната или значително коригирана от последващите преводачи.

Няма как да не отбележим символичността на това, че първите български преводи на Платон са осъществени именно от първия български екзархийски Преславски митрополит. Нека припомним, че във Велики Преслав - християнската столица на Първото българско царство - намират нова и благодатна почва семената на класическата раннохристиянска мисъл и проповед (творенията на кападокийските Св. Отци, Дионисий Ареопагит и пр.), така или иначе свързани и оттласващи се от традицията на платонизма. Теорията на образа и метафизиката на светлината, имащи отчетливо доловим неоплатонически произход, са “вградени" в преславската култура - в нейното художество (изумителната и изтънчена преславска керамика) и словесност.

В един от енигматичните текстове на “преславската цивилизация" - “Шестоднев" на Йоан Екзарх - името на Платон е, разбира се, сред най-споменаваните.

С преводите си Варненско-Преславският митрополит Симеон не само полага началото на модерното четене и изучаване на Платон в България, но и “свързва" времената на българската духовна култура.

* * *

На какво се дължи многообразието от дарования у митрополит Симеон, по-точно - какво прави възможно тяхното удържане в единство? При отговора не можем да не "призовем" личността и нейните особености. Не ще и дума, тук иде реч за изключително дисциплиниран и самоорганизиран човек, притежаващ несломим, "твърд", волеви характер. Той обаче продуцира не произвол, не "самочиние", а е впрегнат в служение на смирението и съзнанието за задачите на човека, за неговата мисия в живота. Центърът на личността на митрополит Симеон, както изобщо това се "полага" на едно духовно лице, несъмнено, трябва да дирим в монашеското подвижничество, вкултурата и дисциплината на ежедневния труд, намиращ своето оправдание и най-висше назначение в ясното съзнание за наличието на една висша реалност и Личност, във вярата в Бог. При фигури като митрополит Симеон човек има чувството, че той като че е “моделирал" времето си, впримчил го е, накарал го е да му служи.

Митрополит Симеон е въплъщение на едно рядко, но благословено равновесие - това между дар, ум и характер.

И накрая, да подкрепим всички досегашни разсъждения само с едно от многобройните свидетелства-признания на авторитетни съвременници - това на акад. Михаил Арнаудов (в писмо от 26 февруари 1930 г., с което поздравява мастития старец с неговата 90-годишнина): “Жива история на българските усилия за църковно, културно и национално въздигане в последните 70 години, Вие съумяхте да примирите във Вашата дейност (...) ония разнородни нравствени подбуди, които движеха протагонистите на българското Възраждане от Паисия до Илариона Макариополски. Скромно и тихо, но и решително и твърдо Вие вървяхте по своя път, печелейки почит в душите на всички ония, които търсеха примери за апостолско служене на християнския и народен дълг".

Към това само ще добавим: България несъмнено е имала своите свети мъченици, аскети и подвижници на вярата, но в лицето тъкмо на митрополит Симеон тя има най-крупната фигура на християнската култура в своята история от времето на патриарх Евтимий до ден-днешен.

 

 

БЕЛЕЖКИ

* Текстът, който тук се публикува без неговия научен апарат, е встъпителна студия към: Варненски и Преславски митрополит Симеон. Съчинения. Т. I: Църква и история. Съставителство, подготовка на текстовете, предговор, встъп. студия, бележки, показалци и речници Емил Димитров. София: Изток-Запад, 2011, 768 с. [обратно]

1. На 11 август 1930 г., във връзка с 90-годишнината на митрополит Симеон, едновременно във Варна и в Шумен са открити два негови бюст-паметника, изработени от най-големите български скулптори - Иван Лазаров и Андрей Николов (във Варна паметникът е открит много тържествено - лично от министър-председателя А. Ляпчев, със слово от акад. Л. Милетич като представител на БАН и др.). Така митрополит Симеон се оказва втори в българската културна история (първи - Ив. Вазов през 1920 г.), комуто приживе е издигнат паметник; между другото, и двата случая са във Варна (при митр. Симеон - и в Шумен). [обратно]

2. Митрополит Симеон до ден-днешен е най-младият български духовник, хиротонисан за митрополит (на 32 г.); нему принадлежи и "рекордът" за най-дълго заемане на митрополитската катедра - 65 години (1872-1937): случай без аналог в православния (християнския?) свят. [обратно]

3. Митрополит Симеон е депутат от Шуменски окръг и в I и II Велико Народно събрание, както и във II Обикновено Народно събрание. [обратно]

 

 

© Емил Ив. Димитров
=============================
© Електронно списание LiterNet, 30.08.2011, № 8 (141)

Други публикации:
Варненски и Преславски митрополит Симеон. Съчинения. Т. I: Църква и история. Съставителство, подготовка на текстовете, предговор, встъп. студия, бележки, показалци и речници Емил Димитров. София: Изток-Запад, 2011.