I. ЗА "ПРИРОДАТА" НА ДОСИЕТО
(Из "Човек на дълга и честта. Досието на Михаил Арнаудов")

Емил Ив. Димитров

web

На г-жа Златка Арнаудова-Христоскова

“Тази тема е тъмна и болезнена, и дори по особен начин криминална” - така започва недовършената книга на Цветан Стоянов “Геният и неговият наставник”.

Нашата история е също “тъмна и болезнена”, но и по своему светлозарна - история за устойчивостта на “гения” във времена на разпад и развала.

История за това как “малкият” човек е посрамил голямата машина на насилието.

В поредица от публикации ще разкажем за досието на акад. Михаил Арнаудов, съхранявано в Архива на Министерството на вътрешните работи (АМВР) и станало ни достъпно благодарение на благожелателността и добрата воля на г-жа Златка Арнаудова-Христоскова, дъщеря на знаменития учен. Тези публикации са част от по-голям наш замисъл, целящ пълната реконструкция на истината за съдбата и делото на великия филолог - на основата на документи и проверени факти, а не на съмнителни легенди, спарени спомени и митологизирани сюжети. Истината обаче е трудна, тя изисква ум, усилия и посветеност, а не умиление или патетика.

Чрез досието на М. Арнаудов и чрез метода на “чистата индукция” ще се опитаме да поговорим и за специфичната и тъй популярна словесност, от която засега сме видели с очите си само едно незначително късче. По-нататък, при аргументиране на тезите ни, ще се позоваваме и на други подобни документи от същия архив, в целокупността си съставляващи документацията на човешката деградация.

В Архива на МВР се съхраняват документи за живота и дейността на М. Арнаудов, касаещи: 1) политическата дейност на учения през 30-те години на ХХ в.; 2) битността му на подсъдим на Народния съд; 3) битието на учения по времето, “когато се наливаха основите”, след 1944 г. Досието е най-важният “сборник” с документи за М. Арнаудов, съхраняван в АМВР, нещо като “антология” на разнообразните интереси и “влечения” на властта и нейните “органи” към интелектуалеца през годините. При цитиране на документите навсякъде запазваме особеностите и правописа на оригиналите; както ще видим, те са подготвяни от истински грижовни книжовници.

Съдържание на досието

Погледнато чисто веществено, досието на М. Арнаудов представлява една папка, в която са подвързани (“прошнуровани и прономеровани”) точно 199 листа. Тук можем да намерим следните типове документи (може да се допусне, че подобна по принцип е структурата на всяко досие): 1) агентурни донесения (прословутите доноси, смислов “гръбнак” на досието); 2) протоколи от разпит; 3) препис от предварителното следствие (дознание) на Народния съд (специфично за М. Арнаудов); 4) “служебни” заповеди, разпореждания и предложения, касаещи образуването, пререгистрацията и приключването на досието, начина на движение на документите и пр.; 5) заповеди за обиск и изселване, копия на окръжни и др.; 6) бланки и формуляри - за вътрешни справки, смяна на “водещите” офицери и др.; 7) справки и анкетни данни (въпросници) за М. Арнаудов и неговото семейство; 8) изрезки от вестници и копия от печатни публикации на Арнаудов; 9) снимки на “обекта”; 10) извадки и преписи от документи от други дела (досиета), в които “се засича” името на М. Арнаудов. Тук има само един текст, принадлежащ на самия М. Арнаудов - това е оригиналът на писмото му до Вълко Червенков от 15 януари 1950 г. Най-голям дял заемат агентурните донесения (рапорти), популярни в речта ни като “доноси” - те представляват около една трета от целия обем на досието (по брой донесенията са над 50!)

Лесно е да се види, че в досието се съдържат разнообразни по жанр и съдържание документи, като че свързани единствено от перфоратора и машинката на папката. Досието е “съшито” в буквалния смисъл на думата. То няма единен “автор” - той тук е мъртъв ex definitionem. Всъщност истинският автор е машината на насилието; хората обаче са били свободни да изберат дали ще й затягат гайките.

Досието не е свързан текст; дори формалната подреденост на документите е произволна, често не се спазва дори хронологичната последователност. Между първия и последния документ - за откриване и закриване на делото - цари небрежност и премерен хаос.

Досието не е затворен в себе си текст; то не се обяснява из самото себе си.

Досието не е интересен текст, то не се чете “на един дъх”.

Досието не е достоверен текст.

Раждане и смърт на досието

Как е “направено” досието на М. Арнаудов? Какъв е животът на едно досие?

Всичко започва с рапорт от 22 февруари 1949 г. от “опера” (оперативния работник) ОР № 2299 до началството на съответния отдел на ДС; ще приведем документа в пълния му вид:

“Рапорт заключение

От опер. работник Димитър Иванов Тодоров при IX група отделение “А” отдел I-ви

Другарю Началник,

След като прегледах материалите с които разполагам за лицето Михаил Петров Арнаудов - бивш М-р на Народното Просвещение констатира следното:

Михаил Петров Арнаудов е роден на 18.Х.1878 год. в гр. Русе женен за Стефанка Асенова Симидова, понастоящем живущ на ул. “VI-та Безимена” № 13-Княжево кв. Раковец.

Същият е завършил гимназия в гр. Русе, след което продължава образованието си в Соф. университет. На специализация е бил в Берлин, Париж и Лондон завършена с докторат от Парижкия университет. След това става професор в Соф. университет и достига до поста М-р на народното просвещение. Членувал е в Национал-Либералната партия. Бил е възспитател на Цар Борис III, а след неговата смърт е бил настойник на престолонаследника Ц. Симеон II. Като професор и М-р е бил активен проводник и пазител на фашиската политика. Писал е статии в в. “Зора” и Утро. За горното е съден от Народния Съд и пратен в затвора, където е лежал 2 години и по предложение на др. В.Червенков е бил освободен от затвора за да бъде използван. Това предложение е било удобрено от др. Т. Павлов, а др. Г. Димитров е наредил да му се остави къщата, а също така да му се простят трите милиона лева, които е трябвало да даде на държавата, като бивш министър от кабинета на Багрянов.

Понастоящем нищо не работи, не членува в ЕОПО в квартала а и не се включва в никоя масова организация. В квартала е викан да присъства на някой просветни събрания, но той е отказвал.

Предвид на горното решавам да открия отчетно наблюдателно досие на Михаил Петров Арнаудов, за установяване на целостната му дейност, като за целта ще бъде завербован информатор.

Преписка № 127853 заведена на Михаил Петров Арнаудов приобщавам към настоящето Отчетно наблюдателно досие.”

Дори и досието се подчинява на закона за достатъчното основание на Лайбниц - за самото му образуване е било необходимо известно основание, предварително проучване на “обекта”, разрешение на началството, оперативни мероприятия. Досиета не са отваряни заради това, че еди кой си е ходел, да речем, кахърен на партийно събрание, или пък е имал намерението един ден да си помисли някоя мисъл “по-така”. Не са изгаряни досиета, които изобщо не са създавани.

В дадения случай образуването и наличието на досие донякъде е предопределено от самото име на М. Арнаудов: през 1949 година той вече е на 71 години, човек със значителна и завидна биография (въпреки че тогава не точно той е бил за завиждане!). Тъкмо биографията, а не определено деяние, е основанието за създаване на досието; то предшества диренето и, естествено, предопределя резултата - има ли досие, ще има и наблюдаван, а има ли наблюдаван, ще има и набеден.

Досието е текст, произвеждащ вина.

Но то е и текст, който произвежда отговорност - за “несподелимата тайнственост”; повечето документи са с гриф “строго поверително!” и “строго секретно”.

“Секретът” не само бива пазен, той бива сдаван и предаван.

В “Предложение” от 23 септември 1954 г. “за здаване” на досието на М. Арнаудов, скритият “зад кадър” офицер от ДС пише: “Другарю началник, тъй като преминавам на работа в отделение III-то, предлагам “наблюдателно дело” заведено на Михайл Петров Арнаудов да бъде предадено на ОР Панайот Ат. Панайотов от отделение II-ро, отдел I-ви, у-ние III-то ДС”. Документи от този тип са подписвани незабавно (в един и същи ден) от трима офицери; в този случай - от началника на споменатото второ отделение майор Цв. Живков, инспектора на същото отделение ст. лейт. Ив. Методиев, и е утвърден от началника на Първи отдел на трето управление на ДС майор Й. Ханджиев.

От друг документ разбираме, че цитираното 2-ро отделение, в което е “зачислен” М. Арнаудов, фигурира под абревиатурата “Ф.О.Б.Х”, което ще рече “Фашистки организации и бивши хора”; да, да, точно така - бивши хора. Не бивши министри, политици или учени дори, а тъкмо хора; на “бившите” е отказано “човешкото”. Защото, по логиката на езика, тези, които са бивши хора, са сегашни не-хора. Оказва се, че човешкото не е същност, а външно свойство, което може да бъде присвоявано или отнемано. Но несдържаната експресия поставя мини, езикът е коварно нещо. И тук - едно неочаквано и нежелано внушение: човешкото днес е проблематично и несигурно, неговата “сигурност” е останала в миналото.

Още тук да отбележим нещо изключително важно: ролята на етикета. Наречените “бивши” са вече нарочени: номинирането произвежда репресия.

Тоталитарният език е език на прилагателните.

В него не човекът беше “без свойства” (Р. Музил); обратното - свойствата бяха без човек.

Досието има “инстинкт за самосъхранение”; то има “склонността” да препотвърждава своята валидност.

Ето, независимо от признаците за “скърцане”, на 25 юни 1954 г. с отделно “Заключение” досието на М. Арнаудов е пререгистрирано като “наблюдателно дело”.

От 5 август 1955 г. обаче то е пререгистрирано вече като “отчетно дело”, което ще рече, че “обектът” вече няма да бъде следен, разработван и пр.

Оттук вече досието върви към приключване: на 26 юли 1957 г. е утвърдено вътрешно “Постановление”, в което се казва: “Аз, разузнавача лейт. Влахов като разгледах отчетното дело № 8878 на Михаил Петров Арнаудов (...) постанових (...) да бъде свалено в архив за общо ползване, тъй като не разполагаме с данни, че провежда някаква вражеска дейност”. Очевидно е, че след това няма движение по досието; то е “замразено”. Едва след три години обаче, на 14 май 1960 г., ст. лейт. Кр. Бешков обосновава “Предложение относно: закриване на ОНД [Отчетно наблюдателно дело - Е.Д.] заведено на Михаил Петров Арнаудов, бивши министър”. Въпреки неизбежните повторения, ще приведем цялостно и този документ:

“ОНД заведено на Михаил Петров Арнаудов е открито на 23 септември 1949 год. въз основа на това, че същия в миналото е бил министър на просветата от кабинета на Ив. Багрянов и за това, че е съден от народния съд. В процеса на наблюдението е установено следното:

Михаил Петров Арнаудов е роден на 18.Х.887 год. в гр. Русе българин, български гражданин, женен с три деца, бивш професор по езикознание, хонорован сътрудник към БАН, живущ на ул. “Безименна” № 6 - Княжево.

Произхожда от буржоазно семейство. След завършване на висшето си образование е ходил на специализация в Берлин, Лондон, Берлин и другаде.

Преди 9.9.44 год. е членувал в национал либералната партия. Бил е привърженик на фашистката власт. През 1944 год. е поканен от Багрянов за образуването на неговия кабинет и той приема като става министър на просветата. За тая му дейност е съден от народния съд на доживотен затвор. В затвора е стоял около две години и по предложение на др. Червенков е освободен за да бъде използуван като научен работник. След излизането му от затвора не е проявявал никаква вражеска дейност. Поради напредналата възраст се е изолирал и се занимава само с научната си работа.

На основание горното предлагам

ОНД заведено на Михаил Петров Арнаудов да се закрие и материалите се предадат в Отдел VIII - ДС.”

И тук, както и в първия документ, е сбъркано почти всичко, което може да се сбърка: годината на раждане, адресът, професурата, произходът... Нейсе, важното е да се подчертае чрез навярно несъзнателното, но натрапчиво повторение, че ученият е специализирал в Берлин... Вярно е, но в началото на ХХ в. той е бил и в Лайпциг, и в Прага; обаче “привърженикът на фашистката власт” (нещо очевидно невярно дори и в 1960 г.!) някак не може да е специализирал в “нашите”, социалистически вече градове, не може да е защитил докторат в Пражкия университет, ето защо ще да е защитил в “Парижкия”... Е, все пак не са написали направо - “Рим, Берлин и Токио”...

Тоталитарният език няма “чувство за детайл”.

Забележително обаче е признанието, направено 11 години след откриване на досието, че М. Арнаудов “не е проявявал никаква вражеска дейност”, ergo - всички донесения, изобличения и клеветопения са си чиста проба шменти-капели.

Досието е “персоналистичен”, а не “фактичен” текст, т.е. то е ориентирано по-скоро към личността на “обекта”, отколкото към деянията му.

И друго прозрение на Държавна сигурност си е за завиждане - това, че ученият “се занимава само с научната си работа”. Бавно, но сигурно органите са “обладали” истината.

Тоталитаризмът винаги е изпускал от внимание детайлите, дреболиите; например - здравето. Михаил Арнаудов надживява и инквизиторите, и спасителите си; архивирал е дори и досието си.

И така, досието на М. Арнаудов е “живяло” от 23 февруари 1949 г. до 14 май 1960 г. Но...

Но я да се върнем към Рапорта, с който досието е заченато; да не придиряме и тук за многобройните “неточности” (и тук-таме нелепости); важно е обаче да обърнем внимание върху последното изречение - че преписка еди-коя си се приобщава към досието.

Всъщност - и това се оказа истински сюрприз (а казано на журналистически език - сензация!) -

Досиетата са две!

Но - как??? Ето как:

Михаил Арнаудов е обект на интерес от страна и на политическата полиция “преди Девети”: за него е образувано и събирано досие и през периода 1935-1938 година. Защо?

Вече имахме възможност да разкажем за това, че “през десетилетието 1934-1944 г. (по-точно - от началото на 1933 г.) Михаил Арнаудов е активна обществена и политическа фигура, един от лидерите на Националлибералната партия; нещо повече - ученият е главната фигура при опитите за обединение на тази партия през 1934 г., в месеците непосредствено преди преврата от 19 май” (по-подробно вж.: Димитров 2005: 184-193, и Арнаудов 2005: 194-209). Току-що обединила се на 14-15 април 1934 г. (това е един от звездните моменти на политика Арнаудов), Националлибералната партия, както и всички останали легални политически организации, са разпуснати от деветнадесетомайците на 14 юли 1934 г. със специална наредба-закон. След кратко прекъсване М. Арнаудов възстановява политическите си изяви и “совалки”; да отбележим обаче, че те вече са в режим на несанкционираност, ако можем да се изразим така (защото “нелегалността” е запазена марка на една друга политическа “парадигма”). През тези години ученият активно се изявява като публицист, отстоявайки принципите на конституционализма, демокрацията и либерализма; връх в политическата публицистика на учения е издадената на 15 юли 1936 г. от самия него - и в противоречие с извънредното законодателство на деветнадесетомайците - брошура “Вчера, днес и утре. Писмо до моите приятели”. М. Арнаудов е особено активен през есента и зимата на същата година, свидетелство за което е и политическият му “Дневник” от това време.

Тъкмо тази политическа дейност обаче е била грижливо и систематично следена от политическата полиция. В самото начало на досието на учения намираме един “Списък на шефовете на разтурените партийно-политически организации”, от който се вижда, че са поставени под редовно наблюдение точно 10 влиятелни наши политици от 30-те години на ХХ в., принадлежащи към пет “буржоазни” партии, а именно: Александър Цанков, Христо Калфов и Иван Русев от Народното социално движение, Александър Малинов от Демократическата партия, Янко Сакъзов от Социалдемократическата партия, Боян Смилов, Георги Петров и Михаил Арнаудов - от Националлибералната партия, Стоян Костурков и проф. Г. М. Генов от Радикалната партия. Ясно е, че са следени лидерите на партиите - дори и тези на отделните крила и фракции в една и съща партия, както това е с националлибералите.

И така, политическата полиция на авторитарния режим от 30-те години е определила и засвидетелствала, че М. Арнаудов е сред десетте най-влиятелни и, изглежда, “опасни” политици на времето.

Досието на М. Арнаудов от 30-те години силно проблематизира някои ретро-настроения; отново се оказва, че розовата палитра не е най-подходящата за картината на миналото ни.

България не е място, което насърчава носталгичните тежнения. Едва ли е случайно, че носталгиите ни са запратени далеч назад във времето; там, където забравата е изличила всеки спомен за детайлите на живота.

Не можем да не отбележим същностните разлики между двете досиета. В първия случай то е образувано поради съзнателното нарушаване от М. Арнаудов на закона-наредба за забрана дейността на политическите партии (друг, макар и немаловажен, е въпросът, че самият този закон е бил незаконен, неконституционен!), във вторият е резултат от заклеймяването му като чужд, вражески елемент, от презумпцията за виновност. Второ, събирането на информация и другите действия на Политическата полиция не произвеждат по необходимост репресия; досещаме се, че с Държавна сигурност нещата стоят малко по-иначе. И, трето, първото досие може да бъде използвано като извор, а второто - да бъде гледано по-скоро като симптом. С други думи - информацията от донесенията на професионалните агенти през 30-те години е напълно достоверна, докато тази от досиетата на Държавна сигурност трябва да бъде използвана много внимателно, доносите тук са не знание за факти, а знаци за власт.

И все пак: трогателна е неочакваната приемственост между службите на двата режима.

С “интегрирането” на документите от бившата Политическа полиция Държавна сигурност един вид я припознава като своя предшественица; и отново нещо непредвидено - службите като че съгласно удостоверяват единството на личността на М. Арнаудов. Тя е преминала през проломите на времето без драскотина дори по себе си.

С двете си досиета ученият е извънредно рядък, може би дори уникален случай; при това - не само в роден контекст.

Логичен е въпросът - защо хора с “ръста” на М. Арнаудов като че по необходимост влизат в конфликт с всяка власт “от мира сего”? Навярно тъкмо защото изворът на тяхната власт не е в този свят; защото живеят в съответствие с принципи и лицата им имат свое собствено изражение.

Защото не стъпват в такт.

Инвентаризация на агентите

Да огледаме “личния състав” на досието. “Обектът” му е известен; но кои са “субектите”?

Ще започнем, разбира се, с “бойците на тихия фронт” - агентите. Що не ги строим в две отделения за “развод”?

Отдясно ще са професионалните агенти на Политическата полиция “отпреди Девети”, всеки от които си е имал свой индивидуален номер. За М. Арнаудов са писали рапорти точно 12 (дванадесет) агенти - с номера 177 (основен “наблюдател”), 86, 116, 131, 154, 112, 14, 114, 115, 155, 105, 65 (даваме ги по реда на донесенията). Освен тях разполагаме и с донесения на агентите на “свободна практика” с псевдоними “Родопски”, “Люлински”, “информатор”, “9”, “Петканов”, “Загорски”. Не е минало и без нашите славни разузнавачи; тези с номера 2729, 3517, 4183 са свързани косвено с М. Арнаудов, понеже са следили други политици (Ал. Цанков и др.), но в донесенията им се засича името на учения.

И така, през 1935-1938 г. точно 21 (двадесет и един) души са докладвали за несанкционираната политическа дейност на проф. Михаил Арнаудов.

А как стоят нещата с отделението вляво?

И то е в плътен строй: през 1948-1956 г. за М. Арнаудов са докладвали агенти с псевдоними “Гаврил”, “Априлов”, “Никифоров”, “Милев”, “Манчо”, “Божидар”, “Павловски”, “Комитата”, “Панов” - девет на брой. Сред тях “Милев” е бил “неговият човек”; по линия на БАН трима са се били посветили на “истината” - “Априлов”, “Манчо” и “Панов”...

И още четирима - съседката Ив. Симеонова (единственото донесение, подписано с личното име), Думбалаков (препис от протокол на разпит), Камерен агент, О.Р. 199 - единственият агент на служба. Общо - 14 (четиринадесет) души.

И така, в досието на акад. Михаил Арнаудов можем ясно да отличим точно 35 (тридесет и пет) различни “почерка” - все на вдъхновени - униформени и цивилни - “писатели”...

Но и това не е всичко. Агентите не са били сами. Те са се ръководели от “опери” - Д. Тодоров, Ст. Колев, П. Панайотов и др.

Интерес към М. Арнаудов по различни поводи са проявявали офицери от други отдели и управления на Държавна сигурност - Дойчо Деливлаев, В. Цветков, Петко Йорданов, Дим. Желязков, Ганчо Йоновски и др.

И всички те - срещу един едничък “Лакей”, както презрително е именувано делото на Арнаудов?

Картинка!

* * *

Не ще и дума: има нещо унизително монументално в това, че цяла рота копои и доносници са си осмисляли животеца в дебнене и слухтене на един голям учен и велик човек. На какво тогава да се чудим, читателю? На прелестите на несравнимата ни народопсихология или на криволиците на умопомрачителните ни преходи?

Да ти призная, читателю: страхувах се от онова, което може да излезе измежду кориците на папката. Мина ми през ума: а ако пък има нещо такова, което отведнъж ще почерни - и неговия образ, и моите усилия?

Не, нищо подобно - няма “компромат” за Арнаудов: за да бъде “намерен”, той трябва да бъде написан.

Името на Михаил Арнаудов не само е “визитка” на родния Русе, не само е “запазена марка” на хуманитарното ни познание, не само е висш “екстракт” на българското.

То е нещо много повече: “знак, знаме, знамение” на честта и достойнството на човешкото име изобщо.

ЦИТИРАНА ЛИТЕРАТУРА

Арнаудов 2005: Арнаудов, М. Дневник. // Разум, 2005, № 2 (12), с. 194-209.

Димитров 2005: Димитров, Е. Михаил Арнаудов: забравеният политик и мислител. // Разум, 2005, № 2 (12), с. 184-193.

© Емил Ив. Димитров
=============================
© Електронно списание LiterNet, 26.05.2007, № 5 (90)

Други публикации:
Литературен вестник, № 4, 31.01.-06.02.2007, с. 12-13 (рубр.: Памет).
Емил Ив. Димитров. Човек на дълга и честта. Досието на Михаил Арнаудов. София, 2007.