Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
ЦАРИГРАДСКИ НОСТАЛГИИ:
ПО ДИРИТЕ НА СЕНКИТЕ

Емил Ив. Димитров

web

Знаех, че ще се завърна в Цариград, но не очаквах, че ще бъде тъй скоро.

Всеки е изпитвал поне веднъж чувството, че някой като че ли те води, побутва те и чрез поредица уж случайности и съвпадения нарежда нещата така, че се оказваш в даден момент точно там, където всъщност трябва да бъдеш.

"Пътят надолу и пътят нагоре е един и същи път" - се казва в един фрагмент на древен философ-досократик.

А дали същото не се отнася и за пътя напред и пътя назад?

Каква е посоката на завръщането? Назад, което е напред?

Завръщането е неотнимаемо от човешкото: човек е същество, което се завръща.

 

* * *

Цариград, 12 юни 2006 г., 9,15 ч. Кварталът Еминьоню, намиращ се срещу моста на Галата в "устието" на Златния рог. Съвсем близо е и пристанището; вече съм забелязал, че накъдето и да се запътя, все ще мина покрай него - какъв по-добър знак за централното, средищното му място?

Ясно е, че "по природа" наблизо би трябвало да се намира деловото, търговското сърце на стария град. И това е точно тъй: тук тече активен, непрестанен стопански и културен обмен още от времето на първите векове на Византия. Знаците за приемственост, за традиция, дори за известна "неподвижност" във времето са не по-малко изразителни от купола на "Св. София", макар и не тъй очебийни като него.

Най-устойчивото нещо в Града, изглежда, са средищата, местата за среща.

Да открием и споделим някои от тези места - не без умисъл и "поука", разбира се. Нека заедно направим първите стъпки в една дисциплина, която бихме назовали културна топография. Честна дума, не зная дали някъде има такава, но ако няма - е, вече ще има! Именувай нещата - и те няма да закъснеят да се появят!

Минавам край красивата Еминьоню йени джами (Новата джамия в Еминьоню, 1663), пресичам площада, наподобяващ с многобройните си гълъби Piazza di San Marco във Венеция, и покрай зданието на знаменития пазар на подправките (или Египетският пазар, построен едновременно с джамията като част от един и същи комплекс) се озовавам сред гъмжило хора (почти изключително мъже), предлагащи какво ли не и къде ли не: в Цариград често имаш чувството, че търговците като че са повече от купувачите. Понеделник сутрин е, новият седмичен цикъл на живота е завихрил човешките цели, потребности и стремежи. Ориент.

Ето я търсената улица "Тахта кале", дала името си и на съответната махала (виждам, че някои адреси в Цариград са според името на махалата, например - Тахта кале махлеси, номер еди кой си). За отбелязване е, между другото, че през XVI век (1554 г.) тук някъде е отворено първото кафене (животът именно в този район е "измислил" кафенетата!), но засега ще оставим тази тема; не кафенетата са наша цел. На кръстовището на "Тахта кале" и улицата, по която вървя и води нагоре, към върха на Третия хълм (а там са прочутата не само у нас Капълъ-чарши и красивият площад "Баязид") - двама полицаи. Питам, те ме упътват ясно и ръко-речиво. Скоро намирам колоритната пресечка "Аладжа хамам джадеси" и не след дълго се оказвам пред старо двуетажно, неугледно отвън, здание, с прораснала по фасадата растителност - обикновено сигурен белег за "мерзость запустения": Бююк Чорапчи хан (адрес - Мерджан махлеси 219).

В този район е най-голямата концентрация в Цариград на ханища и кервансараи, строени първоначално за приютяване на пътуващи търговци с керваните им, но постепенно превърнали се в седалища на определени професионални съсловия и корпорации. Изграждани са, за да носят доходи на определени вакъфи (ислямски благотворителни фондации), и доколкото можах да преценя, повечето са на мястото си вече 3-4 столетия, като удивителното е, че и днес те удържат спомена за основното си предназначение. Знаех вече, че местата имат своеобразна "памет"; не знаех обаче, че непрекъснатостта на живеенето, на което са му спестени резки катаклизми, може до такава степен да възпроизвежда едни и същи отношения на едни и същи места - дотам, че описания от XIX век да са напълно валидни и точни и за началото на XXI-ви. Учудването ми надмина онова от една конференция в Рим през 1992 г., когато руският участник дойде с карта на Рим, копирана от енциклопедията Брокхауз-Ефрон от началото на ХХ век, като тази карта му вършеше същата работа: оказа се, че улиците в Рим са същите и със същите наименования! А удивлението ми сега беше още по-голямо, понеже в Цариград - "новият Рим" - се натъкнах не само на устойчивостта на структурите на града, но и на неизменността на структурите на живота. Съдете сами: Чорапчи хан е бил едно от средищата на "свързаните" помежду си занаяти абаджийство и чорапчийство (оттук - и името му): през XIX век в него са се намирали канторите на доста абаджии от Копривщица и Калофер. (Ясно ти е вече, читателю, защо съм тук: да, днес заедно ще подирим някои български места в Цариград: дали те ще споделят онова, което помнят?) И сега, застанал пред портата на хана, бях поразен, виждайки надписите над входа; от многото думи на турски успях да схвана две: "манифактура" и "текстил". Между другото, масивните железни порти на ханищата са си същите, и когато привечер се затворят със същите резета, остава отворена малката вратичка в една от портите, през която трябва да се наведеш и промушиш, за да влезеш.

Та ето ви едно описание на хана - такъв, какъвто е бил той преди век и половина: "Чорапчи хан беше едно каменно здание, прилично на кервансараите. В средата - двор, а наоколо двуетажна зидария, покрита с куршумена зидария над изпъкналите сводчета. На долния етаж бяха магазините - вънкашни (с лице към улицата) и вътрешни (с лице към двора). На горния етаж бяха одаите, наредени по цялото протежение на зданието. За да се отиде в тях, имаше няколко каменни стълби и един дълъг коридор, проснат пред всичките стаи и покрит с дебели сводове. За да иде светлина и чист въздух, откъм двора бяха оставени широки отвърстия без никакви стъкла. Коридорът беше постлан с плочи, а повечето от стаите - с тухли". Описанието е на Михаил Маджаров (1854-1944) - публицист, журналист, общественик, дипломат; един от дейците на Народната партия, съмишленик и приятел на Вазов. Тук баща му - абаджията хаджи Иван Маджаров (Йоан Маджар) от Копривщица, е държал кантора, оттук е управлявал търговията си в Империята, като "превзема" със стоките си дори далечен Египет. Тук младият Маджаров се е учил на занаят от баща си, но после го изоставя и се отдава на учение в Роберт колеж; тук той се среща за последен път с вуйчо си Георги Бенковски (Гавраил Хлътев е брат на майка му Василя Хлътева).

Поразходих се из хана: да, абсолютно същият е. Единствената разлика е в стаите на горния етаж, превърнати в модерни офиси. Разходих се по същите коридори, настлани с плочи, позяпах през същите сводести отвърстия към тесничкия вътрешен двор, насред който - камари от топове плат и дамаски. Камъните са се вдлъбнали от спомени за всички стъпки, времена, деяния.

9,45 ч. На "Тахта кале", на която отново се връщам, забелязвам десетина мъже, насядали в редица почти насред улицата. До тях се доближават двама други и с отработен жест отмятат от рамената си нещо средно между раница, самар и кресло. Сложиха ги на улицата и седнаха: мохабетът и сеиръттук са солта на живота.

9,50 ч. Балкапанъ-хан (Балкапан сокак № 13, пресечка на "Тахта кале"); в сравнение с Чорапчи хан е значително по-просторен и монументален; но преди да ви поразведа из хана, да поразясним това-онова. Първо, името: "бал" ще рече мед, а "капанъ" (буквално: "голям кантар") - място за продаване на стоки на едро, т.е. името на хана подсказва, че навярно първоначално тук се е извършвала търговия с мед (между другото, един от най-важните и централни райони в Пловдив се нарича "Капана" - и до днес той е сред любимите места на пловдивчани за покупки). Второ, значението: Балкапан-хан е едно от най-важните български места в Цариград, тясно преплетено със съдбите на множество значими фигури на нашето Възраждане. Впрочем, това е било единственото място на концентрация на българската колония в Цариград: българите, макар многобройни и активни, са живеели разпръснато в големия град, понеже всички - почти без изключение - са били гурбетчии и бекяри - временни обитатели на Града. Балкапан-хан е бил основното седалище на българските търговци в Цариград: те се заселват тук едва след 1839 г., когато в резултат на реформите на султан Махмуд II християните придобиват правото да получават самостоятелен лиценз и да търгуват в капани (а дотогава са можели да бъдат само съдружници на някой мюсюлманин, съответно - негов партньор и доставчик на стоки). Балкапан хан е бил населен почти изключително от българи, от около стотина търговци от цяла България (без Македония), но най-вече - от динамичните Калофер, Копривщица, Сливен; с помагачите и слугите обитателите са достигали до няколкостотин души. В старите описания на Балкапан хан го сравняват с пловдивския Куршумли-хан, който отдавна го няма, но Балкапан си стои - същият. Не ми ли вярваш, читателю? Тогава да проверим, като вземем за гид старият ни познайник, а може би дори вече и приятел - Константин Величков: дали през последните 130-140 години тук нещо е помръднало?

"Дойдох сега пред широките му и ковани порти, ...погледнах дебелите му каменни стени, тесните му прозорци, заприщени с железни пръчки...". Същото видях и аз:

Пред портата на Балкапан-хан

Нищо не е прибавено и нищо не е отнето от направата и архитектурата на Балкапан: "Един четвъртит двор в средата, около който зданието се издига на два ката. Първий кат е на земята и повечето стаи, които се намират в него, както и самий двор служат за влагалища на стоки". Да добавим: Балкапан е построен през XVI в. (има легенди, съобщени ни от Величков, че ханът е съвременник едва ли не на "Св. София", като се "съобщавал" с нея посредством затрупан тунел!), а едва когато влезеш в двора, виждаш, че е наистина внушителен: размерите му са на футболно игрище - 87 на 52 метра!

Прекрачваме прага: без още да сме влезли в двора, от двете страни виждаме, че "две високи стръмни стълби, мрачни, влажни, излизани, тесни, водят на вторий кат". Да се изкачим по стълбището вляво:

Стълбите към втория етаж на Балкапан-хан

"Вторий кат е заобиколен с коридор откъм двора. Канторите гледат към улицата. Над канторите има малки стаи, които се простират и над коридора, един вид гълъбарници под стрехата с малки прозорци към двора" - спалните на търговците и помощниците им, и сега - с железни врати и решетки, както и тогава.

Можем да обходим хана по широката галерия-коридор: някои дюкяни са отворени (продават се четки, железарии, пликове, някакви "парцали"), но техните съдържатели не крият изненадата си: посетителите и клиентите тук май отдавна са на свършване. Какво ново в Балкапан? В двора - малка дървена джамия; само по паркирания лекотоварен автомобил човек може да се ориентира за времето, в което живее. Тихо, неподвижно някак. Поглед към Балкапан отгоре и "навътре":

Поглед към Балкапан отгоре и "навътре"

Слизам. На входа на хана, досами портата - миниатюрно кафене, в което не могат да се поберат дори и двама посетители едновременно. Вече имаше един, затова ми предложиха ниско столче, та да седна отвън, от прага на хана леко навътре.

Що е Балкапан?

"Балкапан ми е станал известен, откогато българската книжнина е взела да ми открива своите съкровища. Колчем ми паднеше на ръцете една книга, бързах да отворя последните страници и с особено удоволствие четех - напечатани винаги на първо място - имената на родолюбивите спомоществователи от Цариград - Балкапан. Тия две имена ми се представляваха неразделни. А не можех да си въобразя Цариград без Балкапан". Търговците от Балкапан (никак не можем да пропуснем името на братя Тъпчилещови от Калофер, но не само те са заслужили "вечная память") са поддържали дейността на "главното" българско читалище - това в Цариград, а също и на Македонската дружина. Най-вече оттук са благодетелите и спомоществувателите на просветното дело, на църковната борба и книжовността.

Балкапанъ-хан е "банката" на българското Възраждане, а по-точно - неговата фондация.

Но това не е всичко: Балкапан е и важен книжовен център. Ето защо:

През 1849 г. "уста-башията" на българската журналистика Иван Богоров (1820-1892) започва да издава "Цариградски вестник" (дълго време - единственият български вестник) именно тук, "в Бал-капан-хан в оная малка и оскъдна печатница, коя с големи трудове си беше набавил", по свидетелството на Георги Раковски. Тъкмо тази печатница обаче е била орисана с дълъг, бурен и славен живот: от Богоров тя преминава последователно през ръцете на Александър Екзарх (продължил "Цариградски вестник"), Ст. Даскалов (издавал в. "Съветник"), П. Р. Славейков ("Македония"), а след арестуването му Хр. Бъчваров я купува и основава типографията "Джамлъ-хан". На същата печатница и нейните труженици се дължи излизането и на списанията "Ружица", "Пчелица", "Читалище", както и на 164 книги; печатница - "шампион" на Възраждането. От Гутенберг насам печатарската преса често се превръща в символ.

Но и това не е всичко: Балкапан е бил едно от двете (другото - черквата "Св. Стефан") средищни места за цариградската българска колония, нейно място за среща - тук е бил "мегданът" на Възраждането.

Българското Възраждане е като Балкапан хан - пъстро, шумно и бедно.

Пространствата на самородния ни Ренесанс са не дворците, салоните и площадите, а по-скоро ханищата, кафенетата и сокаците.

Има известно съответствие между културните явления/епохи и техните пространства: Сократ е немислим без атинската агора, християнската мистика - без монастира, Ренесансът - без Piazza della Signoria във Флоренция. Така и нашето Възраждане е невъобразимо без Балкапанъ-хан.

Седя си на прага му и гледам отсреща: ей там е била цариградската българска книжарница. Основана от печатарското дружество "Промишление" и управлявана от младия и енергичен копривщенец Иван Говедаров (1851-1917), тя привлича към себе си всичките ни книжовни сили в Цариград: тук се срещат "старите" (Славейков & Co.) и "младите" (възпитаниците на цариградските лицеи - К. Величков, М. Маджаров, Ст. Бобчев, Ст. Михайловски и др.). Откриването на книжарницата през май 1872 г. е събитие за цяла България: радост и опияненье препълва изтерзаното българско сърце. Настоятелството на "Промишление" получава множество приветствия; Кръстьо Пишурката от далечний и призрачний Лом благославя: "Дано Бог винаги да помага на такива святи предприятия!" "Святост" и "свяст" често се съпрягат по това време; и тук: книжарницата срещу Балкапан се открива точно по времето, когато окончателно се оформя самостоятелната българска църковна йерархия. На 11 май 1872 г., в деня на св. св. Кирил и Методий, Екзарх Антим I служи за първи път в "Св. Стефан" като български първойерарх. И буквално през същите дни (в. "Македония" отразява двете събития в два последователни броя) Ив. Говедаров започва да посреща жаждани гости. Успоредността на двете събития е повече от символична: мисля, че не ще е преувеличение да се каже, че тъкмо те дават старта на последния, най-интензивен етап на брожението на духовете по Българско - 1872-1876. Тези кратки четири години са един вид скъсено, свито, мъничко българско Quattrocento.

Да се върнем в книжарницата на "Промишление"; тъкмо в това място се завързват важни приятелства и донякъде се предопределя последващата история на българската литература. Тук Вазов се запознава и сприятелява с Величков и Ст. Бобчев; но не тук са се срещнали Левски и Караджата, Бенковски и Райна Княгиня: всяко място за среща си има своите особени "герои".

"Малко места е имало в Цариград през всичкото ми пребивание в него, които да ми са били така мили, както книжарницата срещу Балкапан, свързана за мене с възпоминанието на едно от ония приятелства, които остават до гроба - извор на наслада за сърцето в нещастието, на утеха, незаменима в злополучните дни на живота". Величков навярно говори за Вазов, но същото би могъл да каже и за Говедаров. По-нататък пътищата на тази "румелийска" тройка често ще се пресичат:

През 1881-1885 г. и тримата са в Пловдив; Вазов и Величков редактират "Народний глас", а Говедаров - "Марица" и "Юг", като сътрудничи и на своите по-именити приятели.

После Вазов "вкарва" Говедаров в "Хъшове".

После пък Иван Говедаров - вече в София - издава "В тъмницата" и "Писма от Рим" на Константин Величков.

Знае се, че през 1895 г. тъкмо министърът на просвещението К. Величков е "двигателят" на първия Вазов юбилей (25 години творческа дейност). Не се знае обаче това, че Ив. Говедаров е печатарят на юбилея - той подготвя и отпечатва всички рекламни материали.

Печатницата на Иван Говедаров - Цариградчето, се е намирала в София на улица "Цариградска". Е как да продължаваш да твърдиш, че местата и имената са произволни и нищо не смислят?

"Тя (книжарницата - Е.Д.) беше свърталище на всички, които носеха едно име или мечтаеха да си създадат едно име в литературата и журналистиката, както и на всички, които играеха някаква роля като обществени и народни дейци. Там дохождаха като пред една неминуема инстанция всички въпроси, които вълнуваха публичното мнение и намираха отзив в печата".

Мястото тегли към себе си; то още дава сила:

В БАЛКАПАН-ХАН

Низ улиците тесни, пълни с сенки...

К. Величков, Цариградски сонети, XXXVI

На уличка тясна, подирен от сенки,
отидох на среща - раним, гологлав.
(Така се вълнуват невръстните фенки,
когато получат афиш с автограф.)
И седнал на прага на хана вселенски
посръбвам видения - дар величав
от време епично. Книжарят - знахар
на мен ли говори? - "Приятелю, братко,
опитвай от словото - бялото сладко
с черешка от памет отгоре за цяр"!
В омара приятели стари със жар
на табла играят, намигат ми кратко
и царска капия си правят те гладко:
"Я, хвърлихме дюшеш със двойния зар!"

(...)

 

* * *

10, 20 ч. Допивам кафето си; турско, разбира се. Споглеждаме се с кафеджията и с ръка на сърцето леко се покланяме един другиму: "тешеккюр едерим!" Сенките се отдръпват; сигурно им е домиляло за дома им.

10,30 ч. Одун-капъ: с питане отново намирам поредния сокак. Защо ли? Тук някъде е била редакцията на "Македония" - "главният" вестник на българското Възраждане. Сянката на Петко Славейков сигурно често наобикаля тъдява.

Уличката е къса и стръмна, бързо я обхождам, като оглеждам "подозрително" всяко здание: мъча се да отгадая - къде ли точно се е намирала печатницата? В дъното на уличката, на високото, има старо (XVI век?) двуетажно здание, виждам, че порутените помещения на долния етаж се използват за някакви стопански цели и до ден-днешен. Не, едва ли редакцията е била тук; по-вероятно ми се вижда да е била по-долу, на първия етаж на зданието под номер 14. Загледах се в открехнатата врата: току-виж наистина Петко Славейков излезе и се облегне на нея, до уши омазан в печатарско мастило.

Чувствам, ще ми възразиш, читателю: "нямаш доказателства, че печатницата е била точно тук". Вярно е, нямам. Но защо - от инат ли, от проклетия ли - все се разяждаме от съвсем безсмислен скептицизъм? Я да погледнем нашите съседи гърците: те са си "надписали" всичките камъни, горички и чукари, че и билетчета късат, за да ги видиш. Ще ти кажат, например: "Ето това точно е горичката, дето е израснал глиганът, който е ухапал Одисей, дето пък..." И като те поразходят из призрачната реалност на епоса, ще завършат: "...и по този белег го познала вярната му Пенелопа". Я иди после доказвай, че не е имало глиган, горичка, белег!

Трябва да си именуваме камъните - те сега са неми и безоки.

10,55 ч. Отново на пристанището, Богаз искелеси, или пристанът (скелята), от който се отправят корабчетата (нещо като градски речни трамваи) по Босфора. Ха, неприятна изненада: за Ортакьой има кораб чак довечера. Нищо, решавам все пак да стигна, докъдето мога, по вода, а там вече ще му мисля. Всъщност, отново ще пътувам, воден от ръкописи: през 60-70-те години на XIX в., а и по-късно, до началото на ХХ в., българи често са пътували точно по този начин и точно дотам; стигали са, както пишат, за около половин час.

Ортакьой ли? Това селище (името му означава Средно село) е било едно от селата по протежение на Босфора, предградие на Цариград, а сега е живописен район на града току под първия мост над великия пролив. Ортакьой влиза в българската история чрез черковната борба, през есента на 1864 г., когато от заточение в Цариград се завръщат владиците Иларион Макариополски и Авксентий Велешки. Българската община получава нареждане те да бъдат отдалечени от квартала Фенер, за да не провокират с присъствието си българо-гръцки сблъсъци (между другото, българската черква "Св. Стефан" се намира само на няколкостотин метра от Вселенската Патриаршия; от гледна точка на Града черковната ни разпря е една махленска свада, но за това - друг път). Така се напуска Фенер - това "жилище на блюдници и от двата пола и на пичове гнусни", както колоритно се изразява Стоян Чомаков (1819-1893), лидерът на светското, "политическото" течение в църковно-националното ни брожение. Като ново седалище на лидерите се избира отдалеченият Ортакьой: "тие (гърците - Е.Д.) мислат, че вън от това место (т.е. Фенер) ще извенем. А ние мислим, че щем цъфнем и ще дадеме плод изобилен и вкусен" - заканва се той в същото писмо от 7 октомври 1864 г. И вярно - повече от 40 години (до 1906 г.) Ортакьой е български духовен център в Цариград: тук се е намирала Екзархията. Е, ясен е мотивът за посоката.

11, 10 ч. Корабчето плавно напуска Златния рог и тръгва по Босфора, покрай европейския бряг. Ако се обърнеш назад, ще те "резне" може би най-красивата градска панорама в света (да оставим все пак в скоби Рио де Жанейро): въздействието е без разлика на етнос, "възраст, пол и занятье":

И мълчаливо благославям аз
Могъщий Бог и цялото творенье...

К. Величков, Цариградски сонети, XV

На пристана в Галата е акостирал пътническият "Аида" - личи си, че е в круиз. Осеметажен, цял град; на носа написано: www.aida.de - навярно за да не си помислиш, че такъв лайнер може да остане без собствен сайт. Гледаш него, а се сещаш за "Титаник", който сигурно е бил същата грамада; хм, как ли се е разцепил?

Минаваме като на парад покрай двореца Долмабахче (късноосманският псевдо-Версай, XIX в.) и разни други хубосии. Ех, Босфоре - ти, европейски културен мит от аргонавтите насам! Литературната ни "Босфориада" не е богата: Вазов, разбира се. Чини ми се, че ще трябва да се пренапише...

11,30 ч. Слизам на пристана в Бешикташ - съседен квартал на Ортакьой. Турците са любезни и отзивчиви, имат "нагласа за разбиране": хващам нужния автобус и след малко се движим по красива сенчеста улица; зад дърветата - високи дувари, вдясно - на поредния дворец (Чъръан сарайъ), вляво - на университета Галатасарай. Изведнъж се заглеждам: по дългата стена на университета - поредица от големи черно-бели фотографии: на Ататюрк, разбира се - сред народа, държи речи, на полето, на кон, на трактор... Докарва го на поглед - никога навътре. Знаех си го отнапред: вождът никога не спи, а винаги те наблюдава. Ето, че преминах и през фотоизложба...

11,45 ч. Ортакьой. Веднага се забелязва, че е запазил атмосферата си: къщите са стари, дървени, но добре поддържани. Тук идват етнографи за своите наблюдения; многолюдно е - кафенета, кръчми, малки хотели. Цветно и уютно.

Слизам до пристанището, за да се ориентирам. Прекрасно е; решавам, че ще се върна тук след като открия старата Екзархия - без да имам точен адрес, но по устно описание как да стигна дотам - тръгвайки тъкмо от пристанището. Нагоре, после наляво; търся прясно измазано в жълто здание на ул. "Паланга" - сполай му на цариградския ни сънародник Христо Копанов, без чиито упътвания маршрутът ми със сигурност би имал по-друга траектория.

Отдалеч го съзирам - да, това трябва да бъде; все пак - виждал съм зданието на стари снимки. Адресът - Паланга джадеси № 20.

Влизам. Няма ново кадро на старата Екзархия; да изпълним и това празно място:

Изглед към старата Екзархия в Цариград

Поглеждам часовника си: показва точно дванадесет. Казват, че човек трябва да внимава къде ще го завари дванадесетият час.

В двора - райска градина: кипариси, палми, зокуми, лехи с рози и латинки; малко встрани - две беседки, обрасли със зеленина. Вече бях забелязал, че зокумите в Цариград отново ме посрещат в пълното си цветно великолепие; недоумявам - цъфтяха през септември, цъфтят и през юни.

Никой не излиза, не ме пита какво правя тук, не ме пропъжда. Но не мога и да вляза; стоя на вратата под колоните, а вляво до нея има някакъв текст на турски, от който разбирам само това, че тук, според представите на автора, някога се е помещавало Българското консулство. Грешката донякъде е вярна: Българската Екзархия е създадена с Фермана от 1870 г. като учреждение на Османската империя, но след Освобождението, когато от разните възможности се избира именно тази - за оставане на седалището й в Цариград, тя се финансира от независимото вече Княжество. Екзархията не само е управлявала делата на независимата и схизматична българска Църква, но е изпълнявала немалко почти чисто светски функции - тя е управлявала и на нея се дължи разцветът на образователното дело в Македония и Одринска Тракия: за около 30 години те са отвоювани "отвътре" за българската национална кауза. Екзархията е олицетворявала идеята за една "скришно", духовно обединена Санстефанска България.

Тихо и безлюдно, само сенки кротко преминават. Тъкмо да си тръгна, вратата на приземния етаж се отваря и оттам излиза забрадена жена, в нещо като монашески одеяния. Зданието сега навярно е седалище на някаква ислямска благотворителна институция - решавам. Появата на жената ме подсеща за нещо.

Балкапан е бил изключително мъжка територия - "балкапанските летописци не представляват случай да е пренощувала жена в хана", пише К. Величков. Не така обаче е било в Ортакьой, където около Екзархията също се образува малка българска колония, но за разлика от други места, тук повечето са били семейни. Това е определило и някои особености на живота на българите в Ортакьой. Не е чудно, че именно тук, със съдействието на Екзархията и личното участие на митрополит Симеон Преславски, през 1874 г. се основава основно смесено училище: възможност за образование в Цариград вече имат и девойките, а тяхна учителка е небезизвестната Виктория Живкова. В тази си форма името едва ли ти говори нещо, читателю; но стига да ти подскажа, че това е същата Вела Благоева, вярната другарка на Дядото, тогаз мигом ще те споходят топли исторически чувства. И пак в Ортакьой през август 1876 г., след паметните трагични събития от пролетта на същата година, се създава Българско женско благотворително дружество, поставило си за цел обгрижването на останалите живи, но арестувани, или пък бездомни и безсилни съотечественици, заплашени не на шега от неминуемите изпитания на зимата. Събират се пари, дрехи, храни; пристигат помощи чак от Болград, Браила и Марсилия. Между другото, забелязал съм, че доминиращото чувство през онези времена "под игото" е сантименталността: ако очите на мъжете без труд са се изпълвали със сълзи я за поробено Отечество, я за някое геройство, то сърцата на българките лесно са се възпламенявали от възторг към юнаците или пък са се свивали от жалост и милосърдие. Не ще и дума: примерът на "чуждоземката" лейди Емили Стангфорд е намирал благодатна почва сред милозливите ни прабаби. Но, казано сериозно, по онова време състраданието съвсем не е било проявление на "душевна мода".

12,45 ч. Отново на пристанището; сядам, попрегърбен от спомени и сенки. Поглеждам надолу, към "Стамбула града", и мигом някакво спокойствие ме наляга: да, Градът не е помръднал -

Природата във неподвижен е покой...

К. Величков, Цариградски сонети, XVII

Решавам да се поразходя из прелестния Ортакьой, пък е време и за едно не съзерцателно, а деятелно отношение към проблема "душа и тяло". Известно ти е, приятелю, че хилядолетия премъдри и пребрадати философи изнурително са се трудели да установят - има ли връзка между душата и тялото на човека и ако има, то що за връзка е това? Хайде, ще ти спестя тежките многовековни и разноречиви размишления, но ще споделя бледи мисли "из себе си". Накратко:

Ние не знаем каква е връзката между душата и тялото, как точно тя се осъществява; но че има такава връзка, има. И нещо отгоре: не само че има връзка, но дори тя е за добро - душата на тялото обича тялото на душата. Или обратното. Да ти кажа, неведнъж съм наблюдавал как след усладително похапване хората едва чуто въздъхват; усещаш, че не само тялото им скрито тържествува, но като че и душата им се развеселява. Изострените допреди малко черти на лицето се окръглят, притаената агресия се разтапя, нервните жестове се умиротворяват. А очите вече - влажни, топли и дълбоки...

Шляя се по уличките и изведнъж, минавайки покрай поредното миниатюрно заведение, погледът ми се привлича от миди - едни такива едри, сочни. Огромна купчина, досами тротоара; питам за цената и бързо се спазарявам. След което стана нещо странно и мило: един младеж от персонала излезе на тротоара, дойде до мен, разтвори една от мидите, изстиска отгоре малко лимон и ми я поднесе направо в устата, казвайки ми нещо от рода на "опитай, опитай!" Опитах: вътре мидата задушена, с ориз и някаква плънка, голяма вкусотия. Ако някъде ви сервират "миди по бургаски", да знаете, че това е лош, неточен превод на "миди по цариградски". А междувременно ми бе подадена и втора мида: па като се сетих за милата ми баба, хранила ме във времето невинно и "безвъзвратно отминало", досрамя ме. С останалите миди сам се справих.

Но "няма наяждане, има спиране" - казваше дядо ми, за чиито сентенции все по-често се сещам. И тръгнах.

13,30 ч. На път от Ортакьой за Шишли, където през 1906 г. Екзарх Йосиф (1840-1915) премества Екзархията, като закупува солидна къща с голям двор в покрайнините на все още имперската столица. Тогава са го упреквали за решението му, но сега можем само да бъдем благодарни за предвидливостта му, понеже Шишли днес е сред най-динамичните райони на модерен Истанбул, негово делово сърце. Първо с автобус трябва да стигна до един от големите площади на града - "Таксим", а после да вляза в митичното метро. Митично е, понеже за него май повече говорят, отколкото да го ползват; и няма как да е другояче, щом то е дълбоко като московското и късо като софийското, една едничка линия с пет станции. Да отбележа мимоходом, че най-късото метро в света се намира именно в Цариград; става дума за знаменития "Тюнел", дълъг едва няколкостотин метра, и прокопан в Галата през 1876 г.

"Халаскар гази" е една от главните и най-оживени улици в Шишли. След излизането от метрото (ст. "Османбей") трябва да направиш само стотина-двеста крачки по нея, за да видиш единствената къща с парк наоколо, прилична на добре поддържана резиденция. Трябва обаче да заобиколиш и от горната страна да застанеш пред съвсем не монументална дървена порта, която с нищо не подсказва какво има "оттатък". Около 14 ч. съм на ул. "Абидей хюрриет" № 124. Малко по-късно в зданието на Екзархията ще видя следната табела: Sişli Bulgar ortodoks kilisesi, свалена от портата през 1985 г., за да не дразни южните ни съседи по време на печално известните събития. Звъня, отварят ми. Някаква бригада усилено работи по преобразяването на прилежащите стопански помещения. Бързам да видя добре познатият ми силует на Екзархията. Публикувани са нейни снимки неведнъж, но ето и моят ракурс:

Изглед към парка и сградата на Екзархията

И тук може да се види, че паркът на Екзархията е великолепен и добре поддържан; онова, което не се вижда обаче е това, че на различни "парчета" от парка има табелки с различни имена - на хора от общността, ангажирали се да поддържат съответната част. Докато го огледам, ето го и младият отец Ангел, който е тук от две години, а иначе си е софийски свещеник. Едва през последните години след промените става възможно това "прехождане"; в предишния дълъг период, лишен от нормална комуникация с "метрополията", нашата общност в Цариград е трябвало сама да си осигурява свещеник, а това никак не е било проста работа. Ето защо се е налагало някой сам да се "жертва" и приеме свещенически сан, макар че вече е имал друго занятие и призвание: такива са случаите с отците Ганчо (вечна му памет!) и Коста.

О. Ангел любезно ми предлага да ме разведе и ми покаже Екзархията. Отпървом, разбира се, се отправяме към черквата "Св. Иван Рилски", в която няма нито старинни икони, нито каквото и да било великолепие; иконостасът е прост, без дърворезба, стените са стъклени, тук-таме - цветни, от двете страни на централната пътека са наредени по 5-6 скамейки - нещо нехарактерно за православните храмове. Любопитно е, че черквата не е специално съграждана като здание; тя е "вписана" в зимната градина на закупената от Екзарх Йосиф къща. Черква в оранжерия! - има на какво все още човек да се удивлява. Но храмът си е храм: само в тази от трите български черкви в Цариград се служи редовно (в "Св. Стефан" се извършват богослужения само няколко пъти годишно - на Стефановден, на Богоявление, на Великден), тъкмо тук се събира неголямата българска общност (общо 500-600 души), живееща предимно наоколо, в непосредствено съседство с Екзархията.

Този ден бе празникът на Свети Дух.

Между черквата и гърба на Екзархията има неголям монумент с камбана. "Това е камбаната от Църковно-народния събор през 1871 г." - казва о. Ангел. Малко недоверчиво се приближавам и я оглеждам; забелязвам, че на нея е отбелязана годината 1901, а има и надпис на гръцки. Една грешка води след себе си втора: върху свода на монумента е отбелязана 1872 г., която е годината на избора на първия български екзарх (Антим, екзарх 1872-1877) и на обявената схизма, но не и на Събора, провел се година по-рано.

Това никак не ме спря да ударя камбаната.

Влизаме в Екзархията. На приземния етаж - и тогава, и сега - са работните помещения, а на втория - спалните и прекрасния салон, в който Екзарх Йосиф е черпел гостите си с кафе, а може би и с мед или сладко. Всичко е изискано и стилно, но без излишества. Усеща се ароматът на отминалото, но все пак някак присъстващо време; трепвам - сенките не са покрити от прахта на забравата.

Отец Ангел иска първом да ми покаже музея, а аз, изненадан от факта, че изобщо има такъв, хич и не възразявам. Музейната сбирка се намира в две стаи на приземния етаж и в него са събрани икони, плащаници, църковна утвар, книги (редки цариградски издания, като например отпечатаната от арменеца Бояджиян на български "Библия" през 1874 г.), документи и други скъпи ни вещи, донесени в Цариград от бежанците от Македония, Одринска Тракия и Солун в началото на ХХ век. Има и други, "местни" предмети, прибрани на съхранение в музея; един от тях е поставената в двора на "Св. Стефан" през 1932 година възпоменателна плоча в памет на братя Миладинови. Заслужава си да приведем текста й: "За спомен на братята Димитър и Константин Миладинови, българи от Струга - Македония, велики труженици и мъченици за спасението на своя народ, по вражески интриги погубени в Цариград през 1862 год. Никой не знае где почива техният свещен прах, но безсмъртният им дух окриля националното съзнание на целия български народ. Вечна им памет!"

Ето го - право срещу входа - салона, в който посетителите е трябвало да изчакат реда си, за да бъдат приети от Екзарха; ако съдя по размерите на стаята, сигурно са правели върволица. Мебелите - красиви, същите, изключително удобни, по мяра на човека.

Най-накрая влизаме в най-важната стая - кабинетът на Екзарх Йосиф. И тук всичко е непокътнато, всичко е на своето си място - ето бюрото му, удобното канапе, в ъгъла - Екзархийската каса. "Отваряла се е с шест ключа едновременно, но ключовете са загубени" - обяснява ми отец Ангел. Екзархията отдавна я няма и неподвижната, затворена каса свидетелства за това. Все ще загубим някой ключ за касата на миналото. Признавам, не се въздържах - седнах зад бюрото на Екзарха; стори ми се обаче, че столът не беше неговият.

Стръмни, двойни и леки дървени стълби водят нагоре. На третият етаж - сюрприз: та тук имало нов параклис - "Св. Цар Борис", осветен едва преди две години. Значи, сега в Цариград не само че не се отнема от духовния ни капитал, но дори по малко се и прибавя към него.

Изобщо казано, в миниатюрния "български" Цариград се забелязва оживление, което прави отрадно впечатление и дава надежди.

В приятната компания на о. Ангел, в увлекателно общуване и сладостни възпоминания, измина час и половина, че и отгоре. Искам да отида поне на още едно място - да видя или болницата "Евлоги Георгиев", или пък гробищата във Ферикьой. Разбирам, че и двете места не са далече оттук, но са в различни посоки. Избирам Ферикьой; Отец Ангел много точно и нагледно ми обяснява как да стигна пеша, което ще ми отнеме около половин час. После ме изпраща и приятелски ме упътва за посоката.

- Пак ще се видим. На добър час!

15,40 ч. Тръгвам за Ферикьой. Обичам да вървя пеш из града, да наблюдавам "хора, къщи, салтанати" - винаги различни. Да вървя през/върху времена, епохи и съдби, по "свещените камъни на Европа", както е казвал Достоевски. Никога никъде не съм се губил.

Тук правилата на жанра май ме задължават да кажа, че както си вървя, съм се позамислил - например за ходенето пеш из града, за разни мои истории, свързани с него, а сега великодушно съм решил да споделя и мислите, и историите. Няма да те лъжа, читателю - не е така: като ходя, предпочитам да наблюдавам, а като мисля, гледам да съм неподвижен. Мога обаче сега, във времето, докато си вървя към Ферикьой, да споделя неподвижни мисли за естествената подвижност в града, а ти ако искаш - възползвай се от опита ми, а ако не - карай си колата!

Ходенето пеш е придаване на човешки ръст на гигантската "машина за живеене", какъвто е съвременният град. Експлоатирана представа е, че ходенето в града може да се сравни с преброждане на джунгла - необходими са ти умения, за да оцелееш; придобиеш ли ги, имаш ли "инстинкт за града", той ще сподели тайните си и ще ти се открие.

Можем да кажем и че градът е като планина: ходенето в него се измерва не в пространство, а във време, казва се: оттук до там е еди колко си време пеш.

Градското пространство е неевклидово пространство - в града най-прекият път между две точки никога не е правата линия.

По различен начин се ходи в различните типове градове, които бих класифицирал като "плоски", "стръмни" и "концентрични" (София притежава елементи и от трите).

В разположените в една равнинна плоскост градове, с правилно пресичащи се под прав ъгъл улици най-добре е да се ходи на зиг-заг; бързо сменящите се разнообразни впечатления ви помагат при ходенето, докато ако ви е скучно и монотонно, то безсъзнателно забавяте крачка.

Ходенето в "стръмни" градове, т.е. в разположените на хълмове, скатове и пр. е малко по-различно, но отново не е добре директно да превземате височината, защото бързо ще се уморите, ще трябва дълго да почивате, а значи - ще загубите и време, и интерес. И в този случай най-добре е да вървите на зиг-заг, само че нагоре, т.е. да редувате ходене по хоризонтала (по улици, които плавно изкачват хълма по спирала) с изкачване "по вертикала" (обикновено това са стълби, свързващи улици на различни нива).

"Концентрични" градове са онези, в които пространството е организирано около някакъв център (площад и пр.), обграден - на известно разстояние, разбира се, - от улици, образуващи в съвкупност една или повече концентрични окръжности. Такива градове са Виена с Ring-а, Москва с Бульварное и Садовое кольцо, и пр. В тях най-добре е да се върви по дъгата: със сигурност всичко значимо ще бъде недалеч по пътя ти. Забелязал съм, че прагматиката и естетиката не непременно си противоречат в града (между другото, Москва ми хареса едва тогава, когато я обходих "по бульварам").

Тайната на ходенето в града е в неговата спокойна и радостна размереност.

Има, разбира се, и градове, които стоят отделно, които не можеш да вкараш в схема. Така например в Санкт-Петербург най-добре е - вървиш по крайбрежните улици (набережные); тук пейзажът, перспективата са неотделими от самото ходене. Строителите на този удивителен северен град са разбирали това, ето защо Петербург се гледа "в ансамбъл", вижда се като съцветия от здания, площади, монументи.

А ходенето във Венеция си е все едно и също - накъдето и да тръгнеш, все ще стигнеш до Ponte Rialto, дето се чувстваш като Антонио от "Венецианския търговец", очакващ корабите на разбитите надежди.

Очевидно е, че има различни общественоутвърдени представи и норми за това кое е "нормално" и "ненормално", "възможно" и "невъзможно" при ходенето в града. За да илюстрирам това, ще разкажа една любопитна случка от началото на декември 1993 г. в Неапол, където бях прескочил за няколко дни от Рим. Вече се беше мръкнало и аз, намирайки се до Вanco di Napoli, която е "долу", в историческия център на града, исках да се ориентирам за посоката, която да поема, че да се прибера при любезните си домакини. Спрях случаен минувач, интелигентен на вид: "Scusi, signore, dove è piazza Aranella?" ("Извинете, господине, къде е площад Аранела?") "È lá" ("Ей там е") - и ми посочи в една посока нагоре в тъмнината. "Колко време ми е необходимо, за да стигна до там пеша?" - питам. "A piedi? È impossibile, signore" ("Пеша? Оо, това е невъзможно, господине") - не скри смайването си от въпроса ми неаполитанецът. "Ma come è impossibile?" ("Как така е невъзможно?") - на свой ред се учудих аз. "È vero, è assolutamente impossibile" ("Така е, това е абсолютно невъзможно") - настояваше на своето минувачът. "Добре де, колко време ми трябва до там? Един час?" - смених посоката. "Un ora? No, mezz’ora, quaranta minuti" ("Един час? Не, половин час - 40 минути") - отвърна ми. "Solo mezz’ora? Grazie, signore" ("Само половин час? Благодаря, господине") - не скрих на свой ред приятното си изумление и тръгнах. Италианецът ме изгледа като извънземен. (После, разказвайки на италианските си приятели за този любопитен диалог, който неслучайно съм запомнил, се шегувах, казвайки им, че явно ходенето над пет минути пеша в Италия е "impossibile", а над десет минути вече е "assolutamente impossibile".) O tempora, o mores!

16,10 ч. Ето я чудната детска площадка, за която отец Ангел ми бе казал като ориентир. За първи път виждам трафопост, изрисуван и преправен така, че трябва доста да се позагледаш, за да разбереш, че това не е къща; до трафопоста - всякакви съоръжения за най-важното детско (и човешко?) занимание - играта. Детска площадка между две гробища - оригинално, нали?

Да, щом стигнах площадката, вече знаех, че след това вляво е оградата на българското гробище. Трябва да позвъниш, за да влезеш. За гробището се грижи Илия, сирийски християнин, с когото можем да общуваме само на универсалния език на жестовете, а сме и на универсално място все пак. Лесно е да се уверя, че това е може би най-добре поддържаното българско гробище, което изобщо съм виждал.

В Цариград живеенето до мъртвите има съвсем буквален смисъл; тук често минаваш покрай гробища, които са част от градския пейзаж. Ето: докато стигна от Екзархията в Шишли до българските гробища във Ферикьой, минах точно покрай три други - френски, арменски и турски.

Цариград е метафизично-педагогичен, той не забравя за смъртта.

Градът "поправя" модерния човек, който живее тъй, сякаш никога няма да умре и умира тъй, сякаш никога не е живял.

Отново - първо в черквата "Св. Димитър". Интересен, уникален е и този цариградски храм, но отново - не с богатство, великолепие и шедьоври. Над притвора на черквата има надпис, обясняващ ни как е построена тя: "Този храм св. вм. Димитрий мироточивий е сграден в лето Господне 1921 след Рождество Христово с средствата и предстоянието на родолюбивия Димитър Г. Спиров. Родом от с. Загоричени, Костурско, Македония, в памет и вечен спомен на убитите на 25 март 1905 г. 63 българи в родното им село Загоричени от гръцките андарти". В притвора вляво - уникален скулптурен бюст на ктитора:

Скулптурен бюст на ктитора Димитър Г. Спиров в черквата "Св. Димитър", Цариград

Черквата е наречена "Св. Димитър" в прослава на небесния покровител на ктитора; така и "Св. Стефан" е посветена на застъпника на дарителя Стефан Богориди.

В парцела на българското гробище има около 400-500 гроба, но повечето от тях всъщност са семейни гробници, на които обикновено са изписани имената на 4-6 души. Ето някои фамилии, намерили последен покой във Ферикьой, и техните родни места: Гулеви от с. Олищак, Костурско, Лютикови от Загоричани, Костурско, Кекови от Горенци, Костурско, Пердухови от с. Гявато, Битолско, Попвасилеви и Лязеви от с. Куманичево, Костурско, Костови от Курфалъ, Костурско, Качарови от с. Зелениче, Леринско, от селата Пателе, Маврово, Емборе и др. Както се вижда, тук са оставили костите си бежанци от Северна Гърция, от района на Воден, Лерин и Костур.

Около черквата, в непосредствена близост до нея, са гробовете на духовните водачи на българската цариградска общност през ХХ век - свещенослужителите: прот. Михаил Димитров (1885-1966), Ганчо Чобанов (1920-1989) и др. Вдясно от абсидата е гроба на свещеноиконом Иоаким Мустрев (1880-1963) от Охрид; ето какво пише на паметната му плоча: "Дългогодишен и образцов свещенослужител, неуморим проповедник на Словото Божие, управляющ Екзархийското наместничество, смел защитник на единството на Българската Православна Църква, въплощение на безпределна любов към своя народ и на ненавист към поробителите на родния му край - Македония, слава на неговото име и вечна да бъде паметта му!"

Поговорих си - с тях:

Българското гробище до черквата "Св. Димитър", Цариград

 

* * *

Не, байганьовският сюжет не е българският сюжет par excellence.

Не, българинът живее в света не непременно във фейлетон или гротеска.

Цариград винаги е предлагал на българите друг хоризонт, а цариградските българи са реализирали различни, но еднакво достойни модели на живеене и поведение: добри работници и умели търговци; широко скроени патриоти, благодетели, книжовници.

Цариград никога не е бил наша прокоба, напротив - той винаги е бил българският шанс. Една Вселена в близост, която винаги можеш поне да докоснеш. Има нещо необяснимо-привлекателно дори само в това, че Цариград си стои, че него го има.

Българското има шанс, ако събуди цариградското у себе си.

17,15 ч. Време е. Очаква ме пътят: назад, което е напред.

Останете си сбогом, мили ми сенки! Какво да ви кажа?

Мога това:

ВЪВ ФЕРИКЬОЙ

В земята да се вслушам, де прахът им спи...

К. Величков, "Цариградски сонети", XXXVIII

Не искайте сълзи и плахи ридания -
Не чух от земята, де вашият прах
Не спи, а е съдник на крехки деяния,
Да жажда страдание - мяра за грях, -
Да дава на смъртни отвара за раните,
Да проси за жертви, презряна от тях.
Но - смяна! - запява в мажорната гама
Поетът, когато разбира за миг,
Че живи и мъртви в града многолик
Безгрижно са вплели в сонет епиграма:

Набързо горим - от сено и от слама
Направени долу, но с горния лик;
И името само - дар на Лирик -
Записва ни смело в световната драма.

1 юли 2006 г.

 

 

© Емил Ив. Димитров
=============================
© Електронно списание LiterNet, 13.10.2006, № 10 (83)