СТАРИННИ СЛЕДИ, ЕЗИКОВА ТРАДИЦИЯ, КУЛТУРНА ЕЗИКОВА ТРАДИЦИЯ ИЛИ КУЛТУРНОЕЗИКОВ КОНСЕРВАТИЗЪМ
(Част II)

Елена Георгиева

web

Изложените наблюдения са характерни и за съвременната литературна практика, включително и преводна. Но при произведения и писмени творби отпреди 50-60 години редица автори много масирано използват падежни облици, следвайки не писмена норма, макар че е имало такава, а повече желание за колорит, старина и особен стилен похват. Така например в "Странни хора" от Дим. Ив. Шишманов - сборник разкази, писани между 1910 и 1938 г., издадени през 1999 г. от изд. "Хемус", падежни форми се използват често. Явлението не е изолирано, както личи от наскоро публикувани откъси от дневника на акад. Михаил Арнаудов (сп. "Разум", кн. 1-2, 2005).

Често дори не забелязваме и не си даваме сметка доколко речта ни е изпъстрена с наречия, получени от различни части, представящи вкаменелости (петрифицирани форми) на стари падежни отношения при съществителни, прилагателни, някои числителни и местоимения или части от спрежението на глагола: зиме, лете, нощес, пролети, пролетес, тичешком, плачешком, плачешката, благославяща.

Така например наречия от съществителни са свързани със стар родителен падеж - довечера, настрана, отръки; с винителен падеж - зимъс, нощес, есенес; с творителен падеж - бегом, кръгом, денем, нощем, редом; с местен падеж - горе, долу, зиме, лете, есени, пролети.

Понякога наречното значение се подсилва и от някой предлог - т.нар. адвербиализирани съчетания - наяве, насъне, вкъщи, по новому, по старому.

Всички тези случаи се откриват с помощта на историческата граматика, но в съвременната езикова практика се използват като обичайни, редовни езикови форми, вкоренени в тъканта на езика ни, но, за разлика от падежните остатъци при собствените имена, те не са избирани по желание от стремеж към стилови особености с "дъх на старина".

Проблемът с косвените местоименни форми за лица от мъжки род, ед. ч. като все още жива практика не е единствената област, в която се прави разграничение между мъжки род, от една страна, и между женски и среден род - от друга, в именителна, винителна и т.н. позиция в основна и косвена тяхна форма според синтактичната им функция: именителна - като подлог и сказуемно определение, и косвена - като допълнение, пряко или непряко. Цялото разграничение се сигнализира от синтактично обусловената употреба на пълен член или кратък член при имената от мъжки род и при евентуално придружаващите ги прилагателни определения, срв.:

Чиновникът закъсняваше. (подлог)

Дежурният чиновник беше съвестен.

А това далеч не е единственият случай. (сказ. определение)

Правописното правило, отговарящо на нормативни изисквания за употреба на пълен и кратък член при съществителни от м.р. според синтактичната им служба, не може да се определи като граматична особеност на българския език днес, който като аналитичен няма падежна система. Синтактичното правило е като отглас от старо негово състояние, възприемано днес като културноезикова традиция без опора в съвременната граматична система или в българските диалекти.

Трябва да напомним още и известното положение, че при останалите групи съществителни - от женски или среден род - подобни изисквания (нито правописно, нито правоговорно) не съществуват и не се изискват:

Жената дойде отново. - Познах жената.

Магарето е полезно животно. - Купихме магарето.

Проблемът за задължителната (или незадължителната) правописна употреба на пълен определителен член при съществителните от мъжки род в ед. ч. (правоговорните особености обикновено не са засягани) - пълен -ът, кратък -а вм. -ъ или -ят, -я като знак за възстановена историческа мекост на крайния съгласен звук от основата също често е бил обсъждан от гледна точка на неговата целесъобразност и необходимост.

Изтъкваните съображения, че така се откроява подложната функция на името, веднага се обезсилват от изречения с друг лексикален състав - женски или среден род, напр.:

Мъжът това очакваше. - Той удари мъжа.

Жената това очакваше. - Той удари жената.

Детето се уплаши. - Това уплаши детето.

Българският език е изработил други механизми, напр. словоредни, за разпознаване на синтактичната служба или естествената логика като опит за разпознаване на подлога - деятел:

Първия стрелец застреля елена.

Елена застреля първия стрелец.

Трябва да се признае, че това правописно правило (за правоговор е излишно да се говори) изисква точен, обигран синтактичен анализ, за да се задоволи правописното изискване, което често измества вниманието от по-важни цели на писмената култура - логичност, стилова насоченост, яснота на изказа - и е една от предпоставките за неблагополучията в писмените работи по български език. Доста време и сили се прахосват за едно обучение, което няма адекватна практика в речта, липсва и като опора в диалектите. А това засилва убеждението, че се поддържа едно изкуствено правило.

Съвременната употреба на пълния определителен член, заседнала трайно в правописната норма, не е пряко следствие от исторически наследени обстоятелства, тъй като в старобългарския език днешното синтактично правило не е съществувало. Определителният член (пълен или кратък) е свързан с употребата на стари показателни местоимения, впоследствие преосмислени и преобразувани като членни форми. Не е излишно да се напомни, че съзнание за това имат редица книжовници от възрожденската епоха, които редовно са поставяли показателните елементи отделно от думата, отделяйки ги с тире: човек-ът, човеци-те. Едва по-късно се осъзнава, че те следват определена закономерност, но не непременно като пълен или кратък член.

Редно е да си зададем въпроса - след като няма пряка връзка от морфологична, синтактична и т.н. гледна точка - защо с такава упоритост се поддържа правилото за пълен член при посочените синтактични условия за съществителните от мъжки род, ед. ч. (и при евентуално предхождащи ги прилагателни - определения).

Не е убедително доказателството за културна приемственост, защото тя би трябвало да е в сила и за други особености на езика ни, и то с по-голяма историческа обусловеност. Така например не е ясно защо акад. А. Т.-Балан така силно е защитавал разглежданото правило, а съвсем леко е приел изоставянето на стари графични знаци, като голямата носовка (ъ-широко), като с насмешка опровергава, че тя може да бъде щит на българщината. Доста бързо, макар и със съпротива, азбуката ни бе опростена с премахването на , през 1945 г. с т.нар. правописна реформа, която неотдавна бе атакувана дори от университетски преподаватели, специалисти по историческа граматика, настояващи за възстановяване на , в азбуката с апел за защита на българската културна идентичност. Това срещна силна съпротива и по-късно се пожела да се запазва старобългарският азбучен ресурс за важни държавни документи.

Употребата на пълен определителен член се поставя в зависимост не от реално съществуваща в езика ни практика (дори и в диалектите), а по-скоро от странични фактори и подбуди. Те са лесно оборими поради:

1. Неубедително позоваване на културна историческа приемственост, която няма опора.

2. Свръхстарателност и изборност при приемане и защита на "езикова традиция" (писмена или речева).

3. Проява на прекалена емоционалност, достигаща до вкусовщина (волунтаризъм без нужните езикови аргументи.

4. Склонност към налагане на елитарен модел, поддържан както от езиковеди, така и от творчески (писателски) среди - "как ще разбираме кои са високо образовани, културни".

5. Най-неприемливо и опасно за националното самочувствие и суверенитет е привличането на странични, конюнктурни (особено политически съображения), като например близост до македонските говори (?), други диалекти, макар при тях практиката да не е единна и последователна. Подобни съображения се изтъкваха и при изискването за запазване на и (особено за като обединителен знак за българските якави и екави говори, понеже обезсилват възраженията за пренебрегване и омаловажаване на западните български говори - теза, поддържана от сръбски и македонски учени и политици. За съжаление национално противопоставяне и егоизъм с политическа основа често са ставали повод за подриване на националната ни политика по отношение на езиковото строителство и изграждане на единен, общ книжовен език (такава идея е формулирана още преди два века в Сърбия (Гарашанини, Новакович), което повлиява и на българите в Македония, особено през 20 в. и след 1945 г., когато се обявява самостоятелен македонски книжовен език. За съжаление тя намира поддръжници и от някои български книжовници, общественици, творци въз основа именно от противопоставянето на якане/екане, довело до иконизиране, митологизиране на . Положението беше станало неудържимо през 70-те години, когато Държавният съвет беше на път да реши положително двудиалектна основа на българския книжовен език, която обслужваше югославската теза. За да стане това, трябваше да се издаде държавен акт, което криеше опасност от отделяне на Пиринска Македония към македонската държава.

Решението беше критично и за чест на зам.-председателя на Държавния съвет Георги Джагаров, осъзнал ситуацията, се прие компромисно решение (вж. Правописен речник от 1983 г., с добавка), според което ятовото правило се запазва в правописа, а екавата практика в речта не се окачествява като некнижовна.

Това решение анулира издаването на държавен акт и до голяма степен тушира недоволствата и претенциите на екавиците в България. Точно това има предвид, без да познава подробностите, Вл. Жобов, когато преценява тази постановка в обширното си интервю в сп. "Разум", бр. 1, 2005 г. Но той е прав, че днешните проблеми от развитието на българския книжовен език са по-важни.

Във всеки от разгледаните случаи прозира нуждата от цялостно обмисляне на наложителните и полезни за съвременния език исторически наследени белези. И както казва акад. Балан, "българинът мисли на парче, често се води от инстинкт или мода, когато е нужно трезво, просветено отношение към родния език. Така че отдавна е назряло изискването за създаване и широко обсъждане на програма за облика на книжовния ни език и полезния за националната ни култура подбор на културно езиково наследство. Затова МОН, БАН и университетите би било добре да се заемат с уреждането и създаването на широкообхватна цялостна програма на нормативното устройство на книжовния език, което да не допуска своеволия, безпринципни пристрастия, за да се спре непрестанното възбуждане на спорове за една или друга негова черта. Защото не може убедително да се обоснове изискването на пълен член при съществителните от мъжки род в ед. ч., а същевременно да се допуска пробив в системата на мъжколичните съществителни при известната бройна множествена форма. Тя се анулира при съществителни за лице (одушевени съществителни), с което позволява обикновената форма за множествено число, но изцяло се запазва при съществителни от мъжки род за нелица. Може да се възрази, че причината за това е да се избягва излишеството от форманти на тази категория поради наличието на специални мъжколични числителни имена (двама, трима, петима) само като маркери за лица, но които липсват при другите съществителни от мъжки род: двама ученици, но два стола.

Но, както показва всекидневната речева практика, и това не се спазва последователно и всеобхватно.

© Елена Георгиева
=============================
© Български език и литература (електронна версия), 2006, № 3
© Електронно списание LiterNet, 21.07.2006, № 7 (80)

Други публикации:
Български език и литература, 2006, № 3.