СТАРИННИ СЛЕДИ, ЕЗИКОВА ТРАДИЦИЯ, КУЛТУРНА ЕЗИКОВА ТРАДИЦИЯ ИЛИ КУЛТУРНОЕЗИКОВ КОНСЕРВАТИЗЪМ
(Част I)

Елена Георгиева

web

Известно е, че подобно наследство - особености и факти, са характерни за всички стари езици и особено за тези, които имат писмена традиция и литературни паметници. Те са особено силен източник за възприетите и възприеманите, отпаднали или ограничени езикови черти в съвременната говорна и писмена практика като връзка с миналата история на езика. Затова често сме свидетели как в собственото ни всекидневно общуване допускаме паралелно функциониране или противопоставяне на старина и съвременност, които довеждат до асиметрия между естествена или културно обусловена приемственост и съвременна речева практика. Езикови следи от миналото проникват повече или по-малко в лексиката, граматиката, по-малко във фонетиката, която е и най-динамична. Причините са различни - традиция, навик и стил. Старина и съвременност си дават среща във всекидневното общуване, което става причина за разминавания, грешки, езикови недоразумения, а те на свой ред се отразяват върху изграждането на книжовноезиковите норми (граматични, правоговорни, правописни).

Сблъсък на езикова традиция с днешна книжовна норма се наблюдава с растяща интензивност при употребата на въпросителното местоимение кой от мъжки род, ед. ч. в косвена употреба, т.е. със запазване на падежен облик за винителен, по-рядко за дателен падеж като пряко допълнение или в роля на непряко допълнение.

Става дума за формата кого от кой и производните от въпросителното местоимение:

когото от който (относително местоимение)

никого от никой (отрицателно местоимение)

някого от някой (неопределително местоимение)

всекиго от всякой (обобщително местоимение).

Съвсем редки са употребите на форми комуто (дателни).

В съвременните граматични и правописни пособия отношението към тези традиционни форми е различно. Така например в Граматика на съвременния български книжовен език. Морфология. Част І, изд. Абагар, София 1998 (фототипно), в частта за местоименията с автор Ст. Стоянов, за кой и производните се казва, че в ед. ч. при посочване на лица от м. р. и в зависимост от синтактичната служба косвената (падежната) форма е задължителна в книжовния български език (кой - кого, когото, никого, някого, всекиго - с. 243, 244, 246, 248).

Такава постановка липсва в академичния Нов правописен речник на българския език, София, 2002, изд. Хейзъл.

В съвременната речева практика употребата на тези форми е разколебана, нестабилна, непоследователна и издава неусвоени, неправилно прилагани условия за употреба. Това сочат и примерите от различни писмени текстове (по-стари и по-нови, преводни и оригинални български), говорната практика по радио и телевизия, непринуденото общуване. Използваният тук илюстративен материал е събиран от публицистични предавания по Радио София, Българската национална телевизия (специално от новинарски емисии и от практиката на официалните говорители); от превода на книгата "Световните революционери", автор Йозеф Лео Заферт, преводач от немски Георги Кайтазов, С., 1994, - за да се види дали чуждият език влияе на българския превод; от наградения през 2005 г. роман на Емил Андреев "Стъклената река".

Този материал сочи три практики.

1. Правилно и последователно спазване на условията за употреба и за формата на местоименията - много по-често в писмената реч и в официални езикови прояви. Това сочи обиграност на правоговора в театрите (артисти, вероятно преминали курс по сценична реч), при официални говорители в националното радио и телевизия, при лица с прецизна говорна практика, които рязко са намалели. Примери:

Нямам намерение да заблуждавам когото и да било; Кого пази "Егида"; Не виждам никого; Била е избрана, но от кого; Сега отиваше при човека, с когото най-дълго бе живяла; Учението на Заратустра намерило отзвук във Вавилон, където с него вероятно се е запознал и Питагор, чрез когото тези идеи водят към ...; Антоан дьо ла Сал също приема слънцето като Бог, чрез когото ние мислим, обичаме и живеем.

2. Случаи на смесване от непознаване на граматичните условия в масовата говорна (и писмена) практика, от небрежност, от липса на съзнание за синтактичните условия, за все още регламентирана книжовност:

Нахлу в съседната стая, за да потърси някой, но не намери никого; Няма да е от полза за никого; Днес няма да приемам никой; Кой търсите?, Виждаше съдбата на всекиго; Не искам да заставам на пътя на никого.

3. Пълно объркване на начините за използване на косвените форми независимо от указанията на Академичната граматика.

Това показва липса на езиков усет за ролята на тези форми, пренебрегване или непознаване на условията за употребата им, а също и пълно объркване на изискванията на синтактичните условия. Създава се усещането, че езиковото съзнание носи следи от формите, но не и памет за правилно прилагане, което понякога стряска с абсурдността си, напр:

Спря пред Народното събрание, в когото се коват закони; ...и така се стига до създаването на анимизма, когото Тейлър дълго време приемал като проформа на религията; Един съд, пред когото са изправени; Той осъжда онзи цезаропапизъм, от когото точно Рим така успешно успява да се защити и на който именно руската църква става жертва.

В отделни случаи бихме се изкушили да свържем някои от грешките с представата за място, където се събират хора (лица), но практиката, както видяхме, опровергава подобна зависимост.

Това обаче не е единственият случай за използване на косвените форми, за което настояват езиковеди от по-старото поколение. Трябва да се признае, че допреди 50-ина години практиката за използване на падежни форми при мъжки лични имена при определени синтактични условия се е сочела като белег на висока книжовна реч, която я свързва с традицията. Тази норма обаче бързо отпада, тъй като няма опора в живата книжовна реч. За такъв случай съобщава известният етнограф проф. Цветан Тодоров. Като се появил в едно научно учреждение, директорът прочел, че се разрешава на Цветана Тодорова да заеме определената длъжност, след което запитал: "Коя е тази Цветана?". Тези случаи днес са съвсем отпаднали. Но се срещат в лично творчество:

Граматика за всекиго (Ал. Теодоров-Балан), А комуто стане нужно тебе да остави (Люб. Каравелов), ... реч на мама и на татка (Ив. Вазов), във фолклора - "Мама Стояну думаше".

Българските диалекти също пазят следи от падежни форми - Комуто ползата, нему и вредата, А утре и я с Димитра да си ида, отодим при ньега да не е сам. Стига се и до смесване: Ти на кому говориш? Показателни са и изрази и форми от религиозната сфера и обичаи: Слава Богу, на Бога. // От Лукаваго, от Господа Бога нашего // Господу помолимса по старому (дателните форми се открояват повече и са по-устойчиви при тях).

Използването на определени падежни форми, особено по-редките и остарели, тъй като не са включени в нормативна рамка, като напр. дателните кому, никому, някому, всекиму, за разлика от възприетите като книжовна норма кого, когото, често имат засилващ стилистичен ефект. Това личи особено при изрази и литература, отнасящи се към библейски текстове с такава насока. Пример, който доказва това, е преводът на романа "На изток от рая" от Дж. Стайнбек, направен от блестящия преводач Кр. Дянков, който сполучливо вмъква изрази като: Покажи ми човек, комуто няма да е интересно, когато обсъждат него самия; Не си се сетил, че някому ще навредим; Изключение никому. Уважение всекиму, вересия никому.

Ограниченият периметър за разглежданите случаи (театър, писмени текстове, медии) налага убеждението за наличието на стремеж към оформяне на висок стил, свръхкнижовна норма, елитарен правоговор. Трябва да се прецени дали те ще влизат като задължителна норма и дали обучението по български език ще се съобразява с културната традиция.

Подобни факти има в редица културни езици (френски - 16-и район в Париж, немски - висок немски (hoch Deutche).

Това е богатство за езика и не бива да го изоставяме.

© Елена Георгиева
=============================
© Български език и литература (електронна версия), 2006, № 2
© Електронно списание LiterNet, 09.05.2006, № 5 (78)

Други публикации:
Български език и литература, 2006, № 2.