Сто и четиридесетгодишнината от рождението на Александър Теодоров-Балан е колкото знаменателна за българското езикознание, един от първостроителите на което е той, толкова е и повод за тревожещи въпроси за българската обществена и културно-историческа памет и състоянието на днешната ни ценностна система. Няма да скрия, че тя изненадва с нелицеприятни прояви. За някои от тях искам да ви предложа кратък коментар, осланяйки се на благоприятния повод.

В навечерието на кръглата годишнина се обърнах към редакцията на в. "Демокрация" с молба да я отразят, давайки и известни сведения за личността и учения Балан - имах добрия пример, че през м. август литературният критик Атанас Свиленов беше излязъл със статията "А времето си тече", с която критикуваше културната ни общественост и специално Българската академия на науките, че е оставила и занемарила къщата на акад. Стефан Младенов, световноизвестен българист и индоевропеист, който би правил чест на всяка национална наука и култура. За чест на в. "Демокрация" (както впрочем и на радио София) редакцията откликна своевременно и на 27 октомври (рожденият ден на учения) излезе с кратък материал - толкова беше успяла за един ден. Първата част на отзива е кратък сполучлив очерк за акад. Балан със сполучливо вникване в стила му: "140 лета се пълнонавършват днес от светопоявата на Александър Теодоров-Балан. Първоизбраният ректор на Софийското висше училище остава в летописанието с езиковедските си трудомъки и с едновековното си без малко житие. От писможалбата, която Балан отправя към някогашния министър на просвещението Вазов, може да се умопоучат мнозина днешни писачи." Следва текстът на въпросното "писмо", озаглавено "Господину Ивану Вазову" и съдържащо изрази, като "с душесмут обосозрях вов вестопродавниците, че е сторена изпъдица на личността ми... поради негодие старешко...", т.е. нещо, което е много далеч от духа на Балан, неговото думотворчество и слог. Според мълвата негов автор е поетът Кирил Христов, приписва се и на Христо Смирненски, известен и с пародията "Баланиада", разпространявана през 20-те години. Не искам да бъда разбрана криво. Не е странно, че се появяват подобни пародии - българинът е майстор на вица и осмиването. Обезпокоителното е, че в редакцията на вестника, когато възразих за поместения уж Баланов текст, а всъщност фалшификат, се оказа, че това е единственият документ, който се намира в папката за Балан и с който редакцията разполага. Тази конфузия можеше да се отдаде на недоглеждане, на неосведоменост, ако три дни след това (на 30 октомври) не излезе авторски текст от Здравко Попов, озаглавен "Чистачът" и нещо като втора част на хумористичния сериал по мотиви на Балан (вярно - в специалната хумористична страница), който преповтори почти същия тон и стил, макар и добронамерено, позовавайки се и на Кирил Христов.

Отрадно е, че Националният исторически музей организира изложбата за фамилията Балан и тази кръгла маса, за да се прекъсне с това незаслужено обществено отношение към много заслужила издънка на фамилия, пренесла от Бесарабия след Освобождението здрав български дух и участвала в изграждането на Нова България и да не поощряваме повече незаслужени глуми от типа Балан чудака, причудливия езиков новатор, пуриста, чистача на езика от всичко чуждо, проводник на най-приемливата народностна стихия в него. Това нито е основната, нито е представителната страна на Балан. Във връзка с това се замислих и, угнетена, си зададох въпроса: толкова ли сме късогледи, небрежни и повърхностни, че взимаме от културното си минало само това, което може да се осмее, иронизира и служи за развеселяване.

Неочаквано дойде още едно събитие, което ме потресе и затвърди подозренията ми. Сигурно и други са гледали предаването по българската телевизия за годишнината на телевизионния театър от 7 ноември, представено от артиста Георги Черкелов. В края на предаването артистът с горчивина сподели, че са малко и откъслечни записите на постановки и изпълнения на артисти от "великия български артистизъм", както гласеше рекламата, защото за икономии лентите са били рязани, изтривани за други цели. Но - забележете - нито един метър не е изрязан от записите на Златния Орфей: те са непокътнати. Какво може да се каже? - Може да задаваме хиляди въпроси, може да се чудим на предавания като "Пирон", "Хит минус едно", може да завиждаме на "баш-хъша Слави Трифонов", признат и за виден интелектуалец наред със Стефан Цанев, Николай Хайтов, Вежди Рашидов от в. "Монитор", редовен обект и субект на публикации във в. "24 часа", но в тези вестници и предавания нямаше ред или секунда за първия ректор на първия български университет, за Балан, който ратува за чист и жив български език и сам създава думи. Колко са тези, които знаят, че на него дължим думите творба, летовище, летовник, излетник, летец, летище. Гордеещият се като най-четен български вестник "24 часа" не отдели място за Балан, а може би би се засрамил от него за насажданата от страниците му е з и к о в а  ч а л г а, тъй като Балан не би търпял да се заменя телохранител с бодигард, спомоществовател със спонсор, войн с аскер, да се прави лъжеонародняване на писаната реч с илач, сефте, менте, ченге, кефя се, гаджосам, тахтаби, балък, шибан, окафезя в редовен текст, от една страна, а, от друга - да се създават интернационализми чрез безбройни съчетания с части топ-, супер-, поп-, фолк-: топсерсем, топследовател, топшоп, суперзвезда, супермотор, суперманекен, суперполитик, попфолкпевица; диджей, гръндж, нова тава, соул, саундтрак и още, и още. Балан не би ги приел, защото един от основните му принципи, когато говори за поведението на обществото към качествата на речта, е не да се следва модата или да следва инстинкта си при търсенето на чистота от  всякакви чужди думи, били те нужни или излишни, а да има "просветена любов" към родния език. А това означава не люшкане от една крайност в друга или залитане по памфлетно, саркастично-иронично, подигравателно принизяващо маниерничене невинаги с чисти, а често с разрушителен за обществената ценностна система изход, подтекст или подтик, какъвто съзираме в ширещата се днес езикова среда. Важно е да се осъзнава, че всяка езикова проява е оправдана и има място и в единия, и в другия смисъл, стига да е мотивирана и градивна и да извисява културната среда. Ето защо не е случайно, че преди повече от половин век Балан казва, че българинът няма "усет за книжевна реч", разбирана не само като звук, но и като средства. Тук не прибягвам до приложената "шокова терапия" на оспорвания сериал "Дунав мост", а споделям отдавна зрееща болка.

Ал. Т.-Балан не робува на предразсъдъци и исторически символи и фетиши. Затова, като брани, той и предпазва от създаването на излишни култове и... маската на застрашената българщина. Затова противодейства на упоритото отстояване на писмени знаци, например буквата щ, като уж щит на българския дух. Той уважава положителното, градивното и призовава то да се възприема и защищава независимо от политическите пристрастия. Затова в студията "Българският правопис" от 1921 г. укорява онези, които отричат съвременни правописни правила само защото били предложени от министъра Стоян Омарчевски от правителството на Александър Стамболийски. Затова логично и по естествен път участва в правописата реформа от 1945 г., в която неговото становище няма конюнктурни съображения, както бихме се изразили днес. Той более от факта, че странични влияния пречат да се създаде траен правопис, който по негови изчисления се променя седем пъти за петдесет години. Всичко това оформя представата за Балан като обществено и научно ангажирана личност, която винаги е в центъра на общественокултурните и научните процеси у нас в почти едновековен период. Ето защо не бива да се учудваме, че може би единствен за времето си отстоява правото и равноправието на западнобългарските окончания -ме на сегашно време за I и II спрежение, 1. лице, мн.ч.: пишеме, кажеме. Виждаме, че говорната практика днес ги налага въпреки официалните правоговорни предписания.

Акад. Ал. Т.-Балан е учен филолог, езиковед първо поколение със солидно европейско образование, получено в Чехия и Германия, славист, българист, историк на литературата ни, работил върху автори от старобългарския и новобългарския период и специално върху книжовниците ни от Македония, върху историята на книжовния език, върху българската граматика (известни са неговите "Нова българска граматика", "Българска граматика за всякого", популярни културноезикови издания, като "Български залиси", съавтор е на речници, основател е на българската модерна библиография с бележития си труд "Български книгопис за 100 години", започващ от "Неделника" на Софроний Врачавски; като преподавател в Софийския университет е и организатор, и съставител на образователни програми за обучение по български език в училище като член на Министерството на просветата. Любопитен факт от университетската му преподавателска дейност е тайното вмъкване на лекции по българска граматика, като крадял, по собственото му признание, от регламентираните часове по славянска филология, посявайки с това и семената на съвременния курс по българска граматика и езикова култура.

Първата ми среща с "Дядо Балан", както го наричахме в далечната 1954 година, беше при обсъждането на студията му "Българското склонение", което стана в 1. зала на Университета. Той вече навършваше 95 години, но с жар и рядка убеденост представяше становището си за наличието на падежи в българския език не като морфологични форми, а като "синтаксова относба", в която дадена дума (същина) пада в изказа. Много по-късно, почти 40 години след това, бе направен паралел между него и теорията на Чарлз Филмор, модерен лингвист, за дълбочинните падежи и семантичните роли. Във връзка с този доклад и направеното му обсъждане трябваше да напиша обзор за сп. "Български език" - това беше и първата ми публикация като начинаещ езиковед. Тогава Дядо Балан беше за мен легенда, мит, макар че го бях срещала да се разхожда по бул. "Цар Освободител" - невисок, почти дребен, с библейска брада и като че ли с вечния си кожух. Когато обаче обзорът излезе в "Български език", при едно от идванията си в института, помещаващ се в подарения на БАН от Андрей Ляпчев апартамент на същия булевард, Дядо Балан попита: "Коя е тая Елена Георгиева, която е писала за мене, да й благодаря." А виждайки ме, възкликна: "А, срещнаха се Аврам и Вениамин!", намеквайки сякаш за приемственост между поколенията.

Ал. Т.-Балан поразяваше на тази си възраст с ясната си памет, с познанията си по българска литература и поезия. Когато чу името Кристалина (Кристалина Чолакова), веднага поде "Кристал планински...", стих на кой поет точно не помня. Сега съжалявам, че тогава не съм имала онова усещане за историзъм, в чиято липса горчиво укорява Боян Пенев българската интелигенция, за да записвам. Дядо Балан създаваше дружелюбна среда, разбираше и поощряваше младите. Носеше се слух, че през 1937 г. доброволно се пенсионирал, за да освободи редовно място за частния тогава доцент Петър Динеков (хоноруван по днешната номенклатура). Балан поразяваше с живия си интерес към работата на "младите", към дейността на Института за български език, чийто член бе. Почти редовно посещаваше заседанията, участваше в обсъждания - винаги точен за часа и внимателен с мнението си. Веднъж през лятото на редовно заседание на научния съвет дойде навреме, почти пръв; притеснен, тогавашният директор реши да се оправдае: "Виждате ли, Вие, старият човек, сте вече тук, а младите закъсняват, още ги няма", и получи почти светкавичния отговор: "Те затова са млади, за да закъсняват, а ние с вас къде да закъсняваме" - снизходителен, великодушно опрощаващ.

Събитие пак през далечната 1954 година беше отбелязването на 95-годишния юбилей на акад. Ал. Т.-Балан. Всеки го отбелязваше посвоему: институтът - с доклади, БАН - с подготвяне на тържествената част, фоторепортери и журналисти - за отразяване на събитието, на което щеше да има височайше партийно-държавно присъствие, което умуваше за подходящия орден. В паметта ми се е запечатал възгласът на един от двамата случайни минувачи край афиша, приканващ за събитието: "Ей, ела да влезем бе! Кой знае дали ще ни се случи втори път да видим 95-годишен старец." А между другото в института направихме поразяващ хронологичен културноисторически "паспорт" на Дядо Балан. И се оказа ето какво: той е по-млад от Ботев с 11 години, от Вазов - с 9 години; по-голям е от Пенчо Славейков - със 7 години, от Пейо Яворов и Овобождението - с 19 години, от Симеон Радев - с 20 години, от Йовков - с 21 години (1848, 1850, 1859, 1866, 1878, 1879, 1880).

Юбилейната вечер тържество завърши с трогателно слово - отговор на юбиляра. Той беше пропит с много поезия: "Озарен съм от лъчите на красен залез, какъвто творци дирят за свои отборни творби" (предавам по памет). Този красен залез съпътстваше нашия Дядо Балан почти до неговата 100-годишнина. Част от неговите лъчи греят и днес. И само от нас, от нашата културна памет, зависи той да не угасне. Нека, доколкото зависи от нас, той никога да не помръкне.