ЕЛИН ПЕЛИН "ПОРТРЕТУВА" Д-Р КРЪСТЕВ

Димитър Михайлов

web

След като през 1907 г. в "Млади и стари" д-р Кръстев със строг менторски тон рецензира книгата на Елин Пелин "Разкази. Т. І", не закъснява и отговорът на белетриста. В началната книжка на сп. "Слънчоглед" (1909) се появява разказът "Моите приятели от Върбови ливади", подписан с псевдонима Пан. Две години по-късно Елин Пелин разкрива авторството си, като го помества в книгата си "Разкази. Т. ІІ" (1911), но със заглавие "Моите приятели". Писателят постоянно включва тази творба в следващите авторски издания на съчиненията си, с което подсказва, че държи на нея. Ето как изглежда "портретът" на д-р Кръстев в "Моите приятели":

Тук често идеше и един черен кълвач, педант до костите. Той минаваше за учен. Беше доктор по философията, държеше речи по естетика, мразеше врабеца и говореше за славеите, по чиито дървета събираше мравки. Своята дълбока наука и всичките си знания той беше добил от безчислените писмена, които времето чертае по корите на старите дървета и по иероглифите, които хората дращят по сивите обвивки на каваците.

Врабецът го не уважаваше, наричаше го лъжец, буквоядец и шарлатанин. Другите птички му се боеха, но не го обичаха заради надменността му и злодумството му.

Понеже кълвачът един път каза чувствителни комплименти на кадънката за нейната хубост, тя почна да кокетничи с него и поиска да взима частни уроци по теория на поезията и по естетика.

Врабецът умря от мъка, като се научи.

Очевидно врабецът е Елин Пелин, славеите са писателите от "Мисъл", а коя е кадънката - не знам и не диря, знаели са вероятно само приближените. Но това е друга тема. Моята тема е: Д-р Кръстев като кълвач, и то черен, в интерпретацията на Елин Пелин в "Моите приятели". Иначе целият разказ се опитва да алегоризира в ироничен план някои литературни нрави и български писатели, и то предимно онези, стоящи близо до кръга "Мисъл", наречени "отбрани хвъркати песнопойци от съседната гора".

Мога с усмивка да отмина този карикатурен и дори злобен портрет на д-р Кръстев, нарисуван от Елин Пелин. Мога да го приема и като част от тогавашните нрави в литературата ни. Мога да го причисля и към текстовете, които целят да уязвят хората от "Мисъл" и лично д-р Кръстев или пък да спорят с този кръг, ако си спомним и за "Японски силуети" или за "Доктор Джан-Джан" на Вазов. Но смея да вярвам, че случаят д-р Кръстев в съдбата и творчеството на Елин Пелин е по-особен, определящ. Много лесно е да обясня всичко с уязвеното честолюбие на Елин Пелин след публичния отказ на д-р Кръстев да го печата в сп. "Мисъл" и особено след статията "Певец на селска неволя" в "Млади и стари". Много лесно е да припиша на Елин Пелин единствено ролята на отмъщаващия си обиден. И то точно по същия механизъм, по който го провъзгласяваме за "художник на българското село", извеждайки този му образ предимно от двата му тома "Разкази", излезли през 1904 и 1911 г.

А сякаш забравяме, че Елин Пелин е автор и на "Пепел от цигарите ми" (1905), "Черни рози" (1928) и "Под манастирската лоза" (1936). Особено в последните две книги се вижда (ако, разбира се, искаме да ги четем внимателно и непредубедени от клишето), че белетристът, колкото и да е раздразнен от д-р Кръстев, се вслушва в неговия напътстващ глас. Иначе няма как да си обясним модерния Елин Пелин, интерпретиращ високия проблем за смъртта в "Черни рози" и вечните въпроси на човешката нравственост в "Под манастирската лоза".

Особено двояко, или поне нееднозначно, е отношението на Елин Пелин към Кръстевата рецептурна критика за неговата книга в "Млади и стари". Той очевидно не е съгласен със строгата присъда над "Самодивски скали" или "Гост", но в същото време сякаш е и съгласен с основния патос на Кръстевата критика, желаеща да види в творбите на писателя акцент върху нравственото в личността и вечното в битието. Разбира се, до това "съгласие" с д-р Кръстев той стига бавно: "Черни рози", най-модерната книга на Елин Пелин, излиза почти десетилетие след смъртта на критика. А и наивно ще бъде да се твърди, че белетристът достига до модерността си, подтикван единствено от своята съпротива-съгласие към/с д-р Кръстев. Очевидно общият фон на литературното ни развитие през 20-те и 30-те години на ХХ век изиграва ролята на катализатор за модернизирането на Елин Пелин. Но пък неточно ще бъде да кажем, че д-р Кръстев няма дял (дори основен) при изграждането на особената двоякост на Елин-Пелиновото творчество. По-нататък той си остава същият, какъвто е в дебютната си книга, но и се променя в други свои текстове. Това най-много личи от авторовата концепция на събраните му съчинения, излезли през 1938 г. В първите два тома белетристът включва онези творби от книгите си, назовани просто "Разкази" - том първи (1904) и том втори (1911). Тук са станалите вече по това време христоматийни разкази, тук е - така да се изразя - "традиционният", познатият Елин Пелин като художник на българското село. А помества останалите си творби в следващите томове, т.е. поставя ги на отделно място, не ги смесва с предишните си разкази, обособява ги така, че да се вижда тяхната различност, да е очевидна другостта им.

Цялостната, пълната или по-правдоподобната характеристика на Елин-Пелиновото творчество е двойствеността, побираща в себе си и изобразителя на селския нрав, натюрел и характер, но едновременно с това - и модерния тълкувател на философски и нравствено-личностни проблеми. Т.е. Елин Пелин носи в себе си едновременно и типажа, и единично-личностното. И когато забравяме за втората съставка от характеристиката му (а това най-често се прави, и то с лека ръка), тогава обедняваме писателя, правим го (уж от голяма любов към него) еднозначен, повърхнинен, произвеждаме го в репродуктивен или социален писател. А всъщност той има поне два типа творби и книги (механично изключвам произведенията му за деца, което не е редно, но тогава общата картина би се усложнила още повече) и тяхното разделяне и дори противопоставяне е съзнателен акт у Елин Пелин, който трябва да подскаже и стратегията при четенето на цялостното му творчество.

"Портретът" на д-р Кръстев в разказа "Моите приятели" казва, че Елин Пелин не забравя лошото. По-нататъшният му писателски път показва, че белетристът не забравя и доброто, сторено му от (уж) менторската хладина и високомерие на д-р Кръстев. И сякаш дълго време писателят все спори и все се съгласява със своя критик, за да оформи по този начин особената двоякост на своя писателски облик.

Най-малкото ще бъде недоглеждане да четем всe още Елин Пелин само с ранните му "селски" разкази и да обявяваме останалите му творби за по-слабата или странната част от творчеството му. Ако е така - ще обидим и д-р Кръстев, защото именно той ни дава да разберем, въпреки критичността си, че от новите писатели Елин Пелин най-много клони към "младите", сиреч - модерните. А това, струва ми се, е и опит за режисиране на бъдещия му писателски път, с което Елин Пелин в крайна сметка се съгласява.

© Димитър Михайлов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 21.03.2021, № 3 (256)