БОТЙОВ И БОТЕВ

Димитър Михайлов

web | Ботев и българската литература

Подмяната

Спрямо Христо Ботйов Петков са извършени поне два големи гряха: преправено е името му, сменена е датата и годината на неговото раждане.

Той саморъчно се подписва Хр. Ботйов, а от чистофайнически филологически съображения е прекръстен Ботев. Той е роден на 25 декември (Рождество Христово) 1847 г. и затова е кръстен Христо, а датата на появяването му на бял свят е преместена на 6 януари и съответно годината с една по-напред - по нов стил.

Той нито е Ботев, нито е роден тогава, когато сочат сегашните български учебници. Защо е тази подмяна на автентичността? Обяснението не е трудно. Ботйов е неудобен - и с живота си, и с творчеството си, и със смъртта си.

И не e оставен такъв, какъвто е - с противоречията в идеите, с "грешките" в поведението, с "недоизкусурената" поезия. Защото е трябвало да се създаде идол? Или защото чрез него новата българска държава иска да оправдае и да идеализира себе си? А повод за подобно идеализиране не се съдържа нито в живота му, нито в текстовете му. Поводът е единствено в смъртта му - не физическата, а в после намерената в нея метафора - събиране на творчество, личност, живот, смърт, безсмъртие.

Доизмислянето в името на Родината не е порок. Това прави Вазов, и то гениално, в свои текстове, за да роди националната държавностроителна идеология. Но порок е, ако това "доизмисляне", уж заради Родината (а в случая с Ботйов то е изкривяване), е всъщност продиктувано от конюнктурни интереси - от тясно партийни до "чисто" естетически. Ако Ботйов не е искал да се съобразява с поговорката "Интереса клати феса", то тези, които са измисляли легендата за него, най-пълно са споделяли народната "мъдрост".

Идеалният е безвреден. Той може да бъде употребяван безполово за всичко и от всички - и за добро, но и за лошо, за оправдание, но и за вяра в... предписваното, но неслучващо се бъдеще. В това е цинизмът на подмяната. Биографичната податка за аналогията с Христос (от датата на раждането) е изличена. Превръщането на Ботйов в Ботев и на 25 декември 1847 г. в 6 януари 1848 г. е само външен знак за преобръщането. По-важното е, че същността е подменена, противоречивостта е превърната в праволинейност, животът на човека е прогласен за идеал, неговите текстове са издигнати в култ. Те са мяра, а мярата не може да се нарушава. Кръг, в който бяхме възпитавани и възпитавахме - поколения и поколения.

Покой за духа на Ботйова няма. Няма и да има, докато не бъде изваден от мавзолея на криворазбраната идеалност.

Любопитно е, а ще бъде и полезно, да се проследи и да се коментира подробно как се извършва подмяната - от времето на Захари Стоянов до наши дни. Т.е. да се опише безпристрастно рецепцията на тази подмяна - кога, как и защо е направена. И кому е служела и служи. Илия Тодоров великолепно направи това относно поетическите му текстове, но сякаш забравихме неговата книга "Над Ботевия стих".

Смъртта безсмъртие

Вместо Филип Тотю и "това конте Кeкеров", дето "само помада не си е взело" (Захари Стоянов. Христо Ботйов. Опит за биография), за Козлодуй тръгват Христо Ботйов и Никола Войновски. Вторият е поручик, а първият е... идеалист - поет, редактор и публицист "на ползу роду", печатар за свой инат и уж за прехрана.

Идеалистът събира пари и организира чета за освобождението на българските роби, без да знае, че той ще оглави тази чета. Седмица преди тръгването, тя се оказва без войвода. Кой трябва да я поведе? Той, който е ословесил нейното раждане, той, който е работил за материалното й обезпечаване, той, който най-много я е искал. По друг начин казано: Той, който (ще) падне в бой за свобода...

На мястото на платения войвода Филип Тотю, който дори е взел пари в аванс, застава Христо Ботйов. Онзи с помадата, който трябва да е военен ръководител, е заменен от Войновски. И четата тръгва. Няма да узнаем точно как Ботйов е избран или се е избрал за войвода. Важен е жестът - някой в последния момент е трябвало да се жертва. Жертва се поетът, защото... първият винаги е поет.

Ботйов е първият свободно пишещ поезия българин. Той не се чувства окован от прозодията, както останалите поети преди, а чрез нея изковава идеята за свобода и от тази идея създава художествен текст. Затова тази поезия е непозната на езика, на който говорят тогава българите. И календар издава за годината 1875 със стихотворението си "Хаджи Димитър" и лика на войводата, за да знае народът и да помни как юнак не умира. И това, и останалите стихотворения на Ботйов са писани по повод. Поводът е... Христо Ботйов.

Всички минават през този живот, малцина заживяват в другия - след смъртта си, както Ботйов. Разстоянието не е от Гюргево до Козлодуй, а от 9 до 16 май - от решението до тръгването. Казал е, че като няма кой да води четата, той ще я води. И я води - поне до българския бряг. Стихотворенията му са писани в Румъния като писма, отправени оттатък, към българския бряг. Там никой не ги получава приживе на своя автор, някой трябва да ги пренесе със смъртта си. Поетът става пощальон на своите словесни послания към "българския народ". Народът го няма, не го посреща, защото не го и очаква, народът е в очакване да стане народ (както е и сега), но само ако някой му каже, че може да има полза от това.

Поезия, писана отдалече, е обречена или на забрава, или на безсмъртие. Случва се второто, макар и с цената на подмяната. Дори в тази поезия да се казва "да каже нявга народът", народът, мълчалив по природа, какъвто е българският, пак би мълчал, ако сам авторът й не бе я посял със смъртта си в Родината.

Смъртта на Ботйов ни измъчва. Тя е неясна, но той е Христо, роден на Рождество. Негово е и Възкресението.

С Евлоги и Христо Георгиеви

Ботйов е положен на най-високия пиедестал в българското национално съзнание. Този пиедестал е граден години, дълго и упорито, за да се извиси много над нормалния човешки ръст, ръста на живите след него. Сега ние го гледаме отдолу-нагоре, без да можем да го докоснем, за да знаем колко сме малки. Имаме текстовете му (автентични или не съвсем) и саможертвата му, посветена на разрушаването на част от Османската империя и на свободата на бъдеща България.

Неговите братовчеди Евлоги и Христо Георгиеви са седнали достолепно от двете страни на централния вход на Софийския университет. По стъпалата нагоре достигаме до техните каменни фигури и заставаме до тях. И те са по-големи от нас, но все пак можем да ги пипнем - поне обувките им или малко по-нагоре. Те са тежките търговци, дарителите, дали част от състоянието си за построяването на сградата на първото висше училище в освободена България.

Сравнението между Ботйов и двамата братя би изглеждало нелепо, ако не знаем, че поетът е техен братовчед. Или обратно - те са Ботйови братовчеди. Зависи от гледната точка. Факт, който школските писания често пропускат да съобщят, тъй като се оказва неудобен за биографиите и на двете страни. А и в голяма степен - необясним. Ботйов е революционерът, разрушителят на всяка цена - заради свободата на Отечеството, заради свободата на хората, живеещи в него и най-вече заради своята лична свобода. Двамата братя са богаташите (нали и против такива като тях Ботйов воюва в поезията си), които "чакат" в чужбина Отечеството ни да бъде освободено.

Той действа, те чакат. Той завещава словото и живота си, те завещават парите си. Двете завещания са много различни, антагонистични са в своята природа и в историческата си същност, но са все в полза на България. Тук са техните допирни точки, макар това "допиране" да изглежда стъписващо. Защото застават един срещу друг животът и смъртта, а тяхното събиране поставя въпроса за цената.

Неохотно посочван е и фактът, че майката на Христо Ботйов, дошла да живее при него в Букурещ след смъртта на баща му, се премества в дома на Евлоги Георгиев, сиреч при племенника си, тъй като синът й не може да я издържа. А и както ни съобщава Захари Стоянов, Ботйов толкова много мразел тези свои братовчеди, че като минавал покрай дома им в Букурещ, хвърлял камъни по вратата. Все неудобни за историята факти. А и за личността на поета. Излиза, че той е нехранимайко - дори в буквалния смисъл на думата. И в същото време, оставил майка, съпруга и деца, тръгва да се бие за свободата на Отечеството.

От едната страна е конкретното и прагматичното, от другата - абстрактното, идеалното. Една срещу друга застават сигурността и вятърничевостта. Знаем, че при това стълкновение победителка в живота е първата, а в след-живота - втората. Пак въпрос на гледна точка. Отдолу-нагоре, както е сега, или очи в очи - както е било тогава. И още по-точно - отгоре-надолу, както Евлоги и Христо Георгиеви са гледали тогава своя братовчед Христо Ботйов. А това е малко преди "Радецки", малко преди... Безсмъртието.

Знам, че досягам частица от големия диалогичен сюжет, разиграл се непосредствено преди Освобождението - мирна и тиха еволюция или театрална, но... саможертвена революция. В крайна сметка значителното е в подробностите. Особено ако те засягат темата за автентичността на Ботйов и неговото време.

© Димитър Михайлов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 26.03.2019
Ботев и българската литературa. Нови изследвания. Съст. и ред. Антония Велкова-Гайдаржиева, Виолета Русева. Варна: LiterNet, 2018-2019