РАЗУМНОСТ

Понякога внезапно се раздвижва даже фонът на душата -
и осъзнатите черти потрепват като в мараня по пладне,
тогава някакво погубване започва да се влюбва във нещата -
сякаш огрени ветрове докосват тялото на нещо хладно,
сякаш животът изтънява, постепенно се разнищва
и там, където трябва да е силата, с която светлините осъзнавам,
аз виждам в мозъка ми тъмно слънце бавно да изгрява,
лъчите му да озаряват със извърнат поглед нищото.

Едва тогаз за кратко някаква пречистеност ми хрумва -
как моето спасение пресича мозъка на Сатаната,
как някой ме отваря, някой ме раздава без остатък -
оставам атом чиста смърт в кръвта на някаква разумност...