БЕЗВЕТРИЕ

Много често,
особено при безветрие,
излизам и пускам очите си по наклона,
едва доловимо полегнал отгоре в тополите -
като жест, с който някой ме моли -
като стъпка, с която разумът
изпреварва копнежа на тялото.

Не излизам да гледам цялото,
а напротив - онези посоки,
най-небрежно в ума ми забравени.
Към метафизиката на паметта си
вече нямам какво да добавя.
Не допускам да ме вдъхновява
синтактичната глина на думите,
мекотата - най-нежно безумие -
с меланхолията ми да се забавлява.

И ако понякога в контурите
ми се струва, че виждам слятост,
то е от наклона в тополите,
изтънени от отминал вятър...