ПРЕДСМЪРТНИТЕ ДУМИ НА ХАДЖИ ДИМИТЪР

Всичко се случи така баладично само защото България
беше далече, тъй както далечно е тялото от мъртвеца.
Ботьов живееше в някаква странна хиперболична проекция -
сякаш се беше заселил във къща с покрив недоизкаран
и със дърво, посадено под пода.
Подът растеше отвесно
(явно огъваше своята плоскост за небосвод на дървото
или за сводесто теме),
но Ботьов нямаше сили да смесва
повече тези тела неевклидови със веществото на злото.
И във момента, когато почувства душата си дървообразна,
той проумя, че езикът е плоскост, предназначена за сфера,
и че линейният Дунав е просто епос едноизмерен.
Ботьов стоеше обсебен докрай от сегашното време на Аз-а,
от онова невъзможно сегашно, проснато през битието
(дойде, настане, изгрее, подеме, зашуми, плисне, целуне) -
той разговаряше само с архангели, вместо със мъртви поети.
Даже си мисля, че моята участ е неговото безумие
и склонността му да гледа на хората твърде слънцецентрично.
Инак не би припознавал душата ми като една гръдна рана,
нито би виждал през моите мисли съзвездията над Балкана.
Всъщност и в моята лична нагласа би липсвала баладичност...

Нямам представа как станах изгнаник в тяло на тъжен комита,
но подозирам (и Бог е свидетел): Ботьов промисли България,
както Голготската драма например бе промислена от Исаия.
Казвам ви, аз съм промислица Ботьова.
Жив съм: Хаджи Димитър.