ЗВЕЗДИ

Снощи влязоха в градината ми и ми казаха звездите:
"Други тук седяха преди време,
други гласове в росата екнеха и в друг завет
други ни обичаха... Ти кой си?"

Снощи облак затъмни звездите, плака дъжд и грейна месецът.
И видях аз розите да идват от земята и като дечица
да надничат в празнотата на душата ми с кървящи ириси...

И видях с воали бели да горят божурите,
зърнах обред в кръг магичен - свещ в ръка, която пали пламъче като победа,
и врати с обкови златни, и атлазени градини,
и девойки с устни-бисер като сън на зрящи миди,
и видях под лаври жезъл на мъже в заветна слава,
битки и беди, и блясък, и дворци, и пустош...
После се втвърди мигът и вятър връхлетя над мене
като гняв на просяк, който безответно по вратите ми е чукал в слепи нощи...

Нямах сила да избягам, ни да тръгна срещу него; нямах
думи-истини - да скърша упоритата си болка;
нямах даже злост в сърцето - към огледалата
на съновиденията камък да запратя
и на миналото тягостната маска да разбия...

Снощи пих в градината си, пях и плаках.
Стичаха се в нищото сълзите ми,
докато в плача ми като в питане без отговор
небето се разби и аз прозрях:
вярвал съм като слепец в звездата си, а тя
никога за мен не е изгрявала!