ВЯТЪРЪТ

Вятърът се е побъркал -
къса змийски кожи в змийските свърталища,
в богокръвен здрач върти венци от тръни,
девет планини пресича върху девет кръга адови
и ми дава знак, че съм му брат...

Гоня го, а все не стигам бряг в сухота под него,
викам го, а сладостната слюнка
под небцето ми самия мен услажда
и е страстно огледало на звездите...

Вятърът не подминава нищо родствено на вятъра -
уж задиря клоните, а дрипите ми свлича,
уж танцува с пепелта, а вае битието ми.

И е морав от скимтенето му залезът.
И от ноктите му е разръфана луната...

Болка и огромен глад е вятърът,
камък е,
и е душа на камъка...

...Седнал съм на този хълм, а всъщност
съм ухото на безкрая,
вслушано какво прокобва вятърът...