СЕНОКОС

Косят ливадите, а там - легенди, колкото за цяло детство.
Разказваха ми ги косачите и дивият мъж в месеца,
докато се издигаше иззад лисичи храсти и заплиташе
празни змийски кожи из нозете си.

...Мъртви са косачите днес. В гроба им
духът на сенокосите, изгърбен от къртичини,
ничий спомен не услажда.
Прокудна засуха е стегнала с въпроси гърлото ми... Що да сторя?
Зъл наследник съм на съкрушеното от люти удари! Гладувам като вълк
в опразнена кошара... А изпод ранените гнезда в тревите ме поглежда
дядо ми - ратаят: бели са очите му от черните пътеки на смъртта,
въздух му е кожата... От сто години
е подгънал той нозе под тоя гол хълм - чака
дъждовете, есените, мен - невъзвращенеца
от страната на илюзиите, с вино да полея гроба му
и вярата в душата си, и всичко, дето в мъка се е раждало;
да обходя полугара на легендите - (расте ли нещо там,
коситба чака ли?...); да спра след дълъг откос и да му разкажа
в тия глухи времена куршум грози ли ме;
в този път, по който ходя, има ли надежди;
и в кръвта ми - това дяволско котило - още ли е весел нравът му?...

Сенокос е... Спят в пръстта косачите - в съня им
пчела жужи и ръси
с лют прашец и с ментов мирис кръгозорите.