* * *

web

С това слънце безжалостно - змийско кълбо в небесата ми,
с това дълго завръщане от все същото минало,
с бързотечната смърт в овъглени гнезда,
с бесни мравешки войнства,
с пот и сол,
с кръв и сол,
с хляб и сол -
сол от оня
сетен поглед към смъртния одър на мама,
и с всичко,
с което живях
в твоя свят, мили Боже,
помилуй ме!...

Сам съм под твоя свод - яз от гноящи звезди,
сам като кост от мамонт в глинест скат,
сам като стар врабец в диви поля,
сам като чаша, затъкната в устни на лигав пияница,
сам като гинещ мъжкар след неравна борба..

Сам съм!
Обречен…
И зная:
грозна е битката
за съществуване…

Но в нея - жив още! - се вкопчвам
в крилете на всеки решителен миг;
в път, прашасал от чужди мечти, гоня своя обречена цел,
смуча блудкава слуз от вонящата цица, с която ме кърми забравата,
в трескав сън думи истинни шепна
и питам:
в благодатта ти
твой воин ли бях тук, о Боже,
или,
сред безличната гмеж,
като жертва
в теб само съм вярвал,
а като зъл палач -
в себе си?

© Димитър Горсов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 26.12.2017, № 12 (217)