* * *

Река на времето ми, мен ли или случващото се отнесе ти?
Далеч са вече детските ми празници и скъпите лица,
далеч е плътният звън на камбаните и песента
на славеите из поречието с пъстри залези над гинещи селца.

През върволицата от спомени случайностите се роят. Но оцелява
под набезите на съдбата туй, което е оставило следа
в пределите на вечност, неподвластна на нас, с изпепеляващия
огън на кръвта, и с гневния си възглас пред поредната беда...

Следата е болезнена... Но примирено е сърцето.
И все тъй сдържено ще галопира то към бъдещето с равен пулс..
Там чашите ще са кристални, даровете ще искрят... Но, общо взето,
баналността ще ни гнети - досадна като паника след земен трус...

И пак ще парят сълзи в гърлото... И пак лъжа и истина ще се разминат...
Но никой няма нищо пак с почтеност да спаси!.. И обичта, в обърканата си шетня,
ще се смалява пред двуличието, докато достойнството се срине
под прилива на униженията... И злоба, и копнеж се изравнят...

Река на времето, изтичаш ти... А как неотвратимо се повтаряш...
И залезът е същият! И славеят е мил! И гарванът е черен пак!...
И колкото да се теши душата, идващото уязвимо ще я свари...

Но аз за миналото пак скърбя!... Кой там

ще отдели днес
светлина от мрак?

© Димитър Горсов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 23.08.2011, № 8 (141)