* * *

web

Нямаше ни, а горяха вече зверски небесата...
В дрямката на ембрионите ни северният вятър
късаше камшици; от луна до ирис
мълнии играха; и с кървящи стъпки
времето свещените неща прегази..

В песен на грабливи птици, в смях на самодиви
под луните тайните ни с огън от коприва
като знаци от завети на една към друга древност
ни грозяха и ни впримчваха, додето
времето свещените неща прегази...

Аз вървях и слушах, и не чувах нищо
от това, което чувах; и бях сляп като ослица,
чийто гръб към кръста Бога е отнесъл,
без да вярва в обещания ни рай, където
времето свещените неща прегази...

Зъзнещ пъкъл са днес всички болки в кръг от грачещи сирени;
скритите бездомници са гной под язвите на мрака;
коленичилите стискат в длани въздух от молитвите;
ново име търсят за страха си спящите, но вече
времето свещените неща прегази...

И макар че мъртвият живот за мен е цвете,
бликнало в зениците на зли орисници, аз диря
в храста шипков словото, в което дрипавее
и гори душата, без звезда, откакто
времето свещените неща прегази.

© Димитър Горсов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 07.09.2018, № 9 (226)

Други публикации:
Димитър Горсов. Тишини и сенки. София: 2015.