* * *

web

На хоризонта и в сърцето ми лежиш ти, залез,
в крехко озарение...

Кълби се руслото от облаци
като в разбито огледало там и гасне слънцето,
и сенките - потайни, хищни лапи на отвъдното - се удължават,
в тях кресчендото
на бедните щурци раздипля тишината, и през нея
стадата се завръщат и мучи
юница някаква под падащата нощ.
Мистичен страх е стегнал вимето й, хлад в кръвта й лази...
Но е стихнал
дъждът зад хълмовете и изопва
дъгата мост...
Дали
по него ангелите ще се спуснат от небесните преддверия,
или
самото щастие от здрачините ще се появи?...

Не зная!... Но натам
в мечтите си отдавна е затичано
съседското момиче. Босо е то и е кървава
дирята му в тръните из сурите далечини. И е неясно
от радост ли, или от ярост
стоновете му оттам ехтят...

Бих хукнал подир него... Бих умирал,
бих възкръсвал от любов... Но си огромен
и тежиш в сърцето ми
ти, залез мой... И вече - сломен и примирен! -
бих тръгнал с теб -
живота си
(без ничие съчувствие!) в безгрижието
на смъртта да приютя.

© Димитър Горсов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 26.12.2017, № 12 (217)