МИГОВЕ КАТО ГРАДИНИ

Говореше на мама... С думите й - пухчета -
вечерникът танцуваше над кладенеца; в пълното ведро,
размитият й образ бе вселена - в нея,
на изстрел от скалата, някакъв ловец
елен съзря в небе без мир, в безкрай без бог...
Тълпяха се
в кръвта на залеза и в мойта кръв раними сънища
и аз бях цял във времето, което после ще е минало.
Бях в мигове като градини - плодовете там,

тъй досегаеми, се къпеха в зелен варак.
И думите на мама се сгъстяваха.
За живите - простор, за мъртвите утеха
имаше в тях,
но така съм бързал, от зачатието си
в ограбващите възрасти да се отдалеча,
че съм подминал смисъла им аз.
Така години, и години, и години
по самодивските пътеки съм вървял
като към златни бъднини.
Не знаех, че в нечакан ден
петлите - ангели среднощни - с крясъци
молебен за зората ще отслужат
и пак ще се пробудя за свещените неща.
Но мама ще си е отишла. С адово око
ще дебне кладенецът, но не ще посмея
от хлъзгавия му бордюр ще шепна заклинания
в ухото на вечерницата, ни отново да поема по пътеките, в които
ловецът на мечтата ми все още гони
своя сур елен.

© Димитър Горсов
=============================
© Мост (електронна версия), 1999, № 4-5
© Електронно списание LiterNet, 29.03.2001, № 3 (16)