* * *

На Анита Коларова

... И тогава съзрях, че след сетния кораб е алена вече следата.
И вече, обгърнат от залез, предчувствах поредния хлад.
Но юлският ден беше тежък и пареше още скалата,
и виждах в седефа по нея стотици слънца да горят.

Смокинята ядно бе стиснала сухата пръст, а в тревите
ръждивите котви искряха с кристали от зрееща сол.
Където да стъпех, брегът бе ронлив и бездушни вълните,
и с писъци гларус кръжеше над ската отвесен и гол.

Бях сляп и изтръпнал от жажда, но странният миг ме държеше
в лазурната чаша на тия води и бездънно небе:
каквото преди съм намразвал - тук с приказна хубост блестеше,
което от мен бе странило - тук сродно и близко ми бе...

Летата и първите рани, и първата стръв на плътта ми
с понтийската шир закипяха, в кръвта ми да влеят живот
тъй сроден на този - с риск стръвен, извличан от бездна и камък,
и жадно окръглен в бездънния, бленуван от мен хоризонт.

Но здрачът далече се срина... И корабът с алена диря
през глух мрак и хлад се отля в друг незнаен и таен простор...
И аз, проснат възнак, долавях как модър напев разпростира
тук, долу - в слуха ми, а горе - в слуха божи, звездният хор.

© Димитър Горсов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 23.08.2011, № 8 (141)