КОГАТО ТРЪГВАХ

web

Сбогувах се с лятото. Тръгнах. И нощ като край,
                                                                и нощ като светло начало
отвред ме обхвана. И смайващо ярки звездите в лозниците зрееха.
Сподири ме тропот от спомени - толкова мили,
                                                                  че болката в мен заквича...
Край пътя
нетрайността - хищно обагрена длан под лъчите -
ме стягаше в обръч от парещи листи.
А в клоните вятърът искаше с песен да свърже
мига с всички идващи мигове.
Но песента чужда беше - с разкъсан рефрен от запуснати хълмове...

Тогава не казах ли:
моя плът, чуй тия глутници в далечините!

За гладните щом е бог залъкът само, чий гнусен олтар таи прошка
                                                                                            за ситите?
Спасените имат ли още надежда по-безметежно да заживеят?...
Ще свърне ли песът към дом и стопанин? Петелът заклан
                                                                               ще пропее ли?...
А нощната сова защо крещи там? Какво дере нейната пареща
                                                                                    вътрешност?...

С ръжен да разръчкам звездите - прах само ще падне и присмех
                                                                            нощта ще смрази.
И дълго да ходя, все в чужд край ще стигна бряг с бездна под него.
И дълго да викам, все някога ще замълча...

И спрях, и разгърнах тревите - в друг кръг през кръга им навлязох...
Крещеше там сова (но друга)... И нощно... И лунно бе всичко...
И някой
с глас властен зовеше...

И поех...
И свещен беше пътят.
И в кръв бяха всички светилища.

© Димитър Горсов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 07.09.2018, № 9 (226)

Други публикации:
Димитър Горсов. Тишини и сенки. София: 2015.