* * *

Този дом е мил кът и далечна арена на детството...

Още скитат из него лазурните сенки на дни с дъх на топла метличина.
Още в ранните свади на свраките ек от сговор за път
                                                и прокоба за странна съдба се долавя.
Мама още е млада и с жадно сърце - люби, ражда и влачи несгодите.
И медът, който призори зрее в съня ми,
още мравката храни и сепва завистника...

Този дом е свят кът, в който цял живот
нито идвам,
нито си тръгвам аз...

Но щом свърна пак в пруста стар, виждам:
есен е, сватби се готвят и са прекръстени менците,
и мъжете са жадни, и тръпни жените - кръв и вино, и песен ще блика,
и тънкото сито пее, хляб ще бухва и гладна ще зее пещта...

И час ще е, в който звездата
прошка вече от свидна звезда ще е дирила,
и по диви гори ще е скитал онзи дъх на треви, преди още
в мойта стая да влезе, легло да ми стане и с тънката свирка на Пан
в камината влажно да свирне, с тъга по прахосани дни...

Този дом е арена на детството..
В него още тече мед...
                И призрачно цвилят конете ми.
Остри саби върти перуниката в кроткия набег на вятъра.
И пътят за поход ме мами. И в урвите горе
като в приказно царство за бран зове сребърен рог...

Но времето вече така се е стекло през ситното сито
и хлябът
на живота така е търкулнат,

че няма

нито далече да стигне,
нито пък близо да спре...

© Димитър Горсов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 23.08.2011, № 8 (141)