* * *

web

Дойдох да кажа думите, които ме терзаеха
в кръвта на майка ми, в утробата на времето и по-далеч;
дойдох, защото бях изнемощял,
додето с твърдостта на рибя кост, през милионите години
стърчах в пространството на толкова неяснота;
дойдох като сълза, в око, пресъхнало от плач,
като бръшлян, прорасъл над чугунена ръжда;
дойдох с юмруци свити, гол срещу кървящи студове; изтръпнал
и не разбрал до днес
защо езикът е един за химн, за реквием и за молитва,
защо страхът и радостта в несъвместимо съчетание са съвместими в мен,
защо, дошъл тъй скоро, трябва да кажа "сбогом" вече, и защо
не вникнах в същността на толкова безумия в света?

Все пак, с лице обърнато към всички отчаяния,
разбирам:
за мен дъждът и огънят извайват в дълго колебание
уюта на нощта,
за мен една жена разтваря меката си плът като съсъд, обсебил
безредното усещане за старост и за покаяние,
за мен преглъщат търпеливо скуката на времето
врагът, потресен от завръщането ми,
ножът, с острие за жилите ми,
сънният часовник,
търнокопът,
червеят...

И аз,
дошлият тук - да изрека най-съкровеното, мълча,
защото никога до днес не съумях
в една-едничка дума да сбера
молитва, химн и реквием.

© Димитър Горсов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 26.12.2017, № 12 (217)