* * *

Люти априлски цъфтежи в ноздрите.
Над ален кръгозор свистят
криле в искрист лазур - запели са
глина, камък и дърво...

В тази свобода е горда птицата с живота си;
времето-измамник от алхимията на слънцето
мигновения твори; прегазва
бродовете с облачните си кервани злостен вятър, а под него
треви в ухаещ транс за лакомията на огъня растат...

Здрачава се...
И пак нетрайността,
изпод загадъчните преселения на мравките,
в хармония от лекостъпни тишини се шири - там ловецът,
цев пред жертвата си свел,
е малък Бог, спрял времето...

                                    Боя се
от изреченото - думите са бряг! - а той
след дъжд водите при водите връща и рои
пространства за унаследените ми грехове...

Спрял съм сам
в безпътен уют тук
и бдя, защото
колкото да бродя в пустошта,
крачките ми
нито рибите ги помнят,
ни звездите ги броят...

© Димитър Горсов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 23.08.2011, № 8 (141)