Преди една година поетът Петър Алипиев завърши своя жизнен и творчески път и остави празно мястото си в българската литература - място на самобитен творец със своя, алипиевска самоидентичност. Това не са слова, изречени според познатата максима: за мъртвите само добро или нищо. Поетът бе наистина самоподобен: и като поетика, и като житейска философия! Едва ли е необходимо да се изброяват белезите на тази самоподобност - повечето от тях са известни на българския читател и на литературната критика. Ще изтъкна само, че той остана незасегнат от "врявата на деня" и от шумните показности; не защото не живя сред тях и не защото не ги изживя, а защото не ги направи предмет на своите поетически визии. Със здравия си дух поетът застана над идеологическия прагматизъм и настоятелно рекламираните канони на така наречения нов, социалистически реализъм. Защото Петър Алипиев бе поет от друг тип, поет, който е невъзможно да се врамчи в която и да е конкретно-историческа канонизация. Неговите очи бяха обърнати към универсалните проблеми на миробитието и по-точно към "чудесата", които стават в сферата на известната от дълбоката древност META-TA-FISIKA. В това отношение той е един от малцината (по свой си начин) продължители на първозидарите Пейо Яворов и Пенчо Славейков. Той, Петър Алипиев, приятелят на A-tanatos Далчев. И за да бъда по-конкретен, искам да посоча един пример: Петър Алипиевите гори и брястове, пеперуди, лисичета и гущери, снежни утра и залези са само образна форма, а не самоцел, зад която се крият големите истини на живота. За поета тези истини, на пръв поглед колкото и да са известни, са указателните и задължителни знаци, поставени по безкрайните криволици из пътя на живота. Те завладяват читателя не толкова като обект на художествени наблюдения, отколкото като субект на етически истини, без които всяко поетическо слово губи от своята идентичност. Казано с други думи, Петър Алипиевото поетическо майсторство може да се определи като чудодейно одухотворяване на предметното и опредметяване на духовното. Тази "игра" на поета, в която дух и материя се сливат, дава основание кратките по обем поетически визии на поета да бъдат сравнени с евангелските притчи като поетика и философия на живота. Позволявам си тази волност, като имам предвид, че буквалните аналогии са изключени. Както е известно, евангелските притчи се отличават със своята достъпност до всякакъв вид човешка възприемаемост в областта на словото. И в същото време зад предметността на всекидневието в обикновените човешки взаимоотношения по иносказателен начин во главе излизат наяве големите истини на едно етично по своя характер учение. В глава 14 евангелист Матей разказва как Иисус "...влезе в кораба и седна; а целият народ стоеше на брега. И говори им с много притчи...". В това време "...като се приближиха до Него учениците, рекоха Му: защо с притчи им говориш? А Той им отговори и рече: защото вам е дадено да узнаете тайните на царството небесно, а тям не е дадено...". И по-нататък: "...затова им говоря с притчи, понеже сърцето на тия човеци е закоравяло и с уши тежко слушат...".

Оставям без коментар евангелския текст, за да обърна внимание на поетическата притча със заглавие "Лисиче". В нея цялата предметна фактура на разказаната случка може да се превърне в нещо обикновено, нещо банално, ако тя не води до чудото на преображението: "И хората с доскоро МЪТЕН ВЗОР,/ стояха там ГЛАВИ НАВЕЛИ" (п.м.). Стояха (може би осъзнали?!) пред собственото си безумие...

В едно от своите редки публични интервюта на въпроса защо пише толкова малко, поетът бе заявил: "Аз не пиша, аз само записвам Божия глас. Защо толкова малко пиша? Защото и Божията милост е малка към мене". Тази мисъл, изказана напълно в притчов дух, не се нуждае от буквалистичен коментар. Краткото иносказание отвежда към универсалния проблем за творението, което и в неговия онтологичен смисъл, и като човешка екзистенция не се поддава на научен контрол. Защото е една велика тайна, която познаваме само по външните й резултати: "А ти наистина не мреш, / ти съществуваш... живееш, пееш - / душата светла на света в скут люлееш..." /"Поезия"/.

Преди време, в една от кратките си срещи с поета, бях му загатнал, че имам намерение да напиша нещо за неговата поезия. Той ме изгледа с едва забележимо недоумение в очите и кимна утвърдително. По-късно, по неизповедими за мене пътища, той ме попита: "Нали щеше да пишеш за моята поезия?". Тогава аз смутолевих нещо от рода отлагателен вот. И всичко така си остана...

Нека кратките слова, които написах в негова памет, бъдат малка част от някогашното намерение да споделя мисли за неговата поезия пред самия него и пред някои приятели. Жалко, че той вече не е сред нас...

На читателите на най-новата електронна медия предлагам една кратка подборка, която нарекох "ПОЕТИЧЕН ДЕКАЛОГ" от Петър Алипиев. Заглавието на тази малка антология най-добре илюстрира тезата за притчовия характер на П. Алипиевата поезия, която в най-добрите си прояви винаги ще напомня за старозаветните скрижали, т.е. за онова, което трябва да се пази в и през времето.