Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

П. К. ЯВОРОВ - МЕЖДУ СЕБЕОТДАВАНЕТО И СЪМНЕНИЕТО В ОТНОШЕНИЕТО КЪМ БОГА

Димитър Ефендулов

web

След половинвековно прекъсване интересът на българската литературна критика към двуделието художествена литература - религия отново се възроди. И с основание: от появата на първите художествени творби през IX в. до днес релацията поезия - религия винаги е съществувала: повече в позитивен, отколкото в негативен план. В първия случай Библията и философско-нравственият кодекс на религията и теологията са били изходно начало (понякога и опорна точка) в сложния и богат свят, в който навлиза творецът според законите на творчеството. Във втория случай опитите творческият Аз да се откъсне от изначално зададения свят на религията са водели до драматично-трагични резултати, характерни за модерния човек на XX в.     Когато пък поетът промени своето отношение към Аза, като го превърне в последна инстанция, на божествения престол вместо Бог застава "всемогъщият" човек...

Ако потърсим мястото на Яворов сред схематично представените насоки в отношението му към религията, във всички случаи ще го намерим сред поетите от модерния век, които не винаги гледат на света и човека с божествени сетива. Ето защо мистичната връзка между Бога и човека е нарушена: на мястото на себеотдаването по-често застава съмнението, което в конкретния случай води до неизлечима трагика и песимизъм: "...Тука огънят угасна,/ вън е бездната ужасна -/ край не чакам на тъма..." (стих. "Тома")1. За модерния човек страданието като физическа и духовна екзистенция не е изпитание на духа по пътя към божествената Истина, а незаслужено унижение, унизително ра'бство, спасението от които е само в Смъртта - "ужасен призрак!", "душа на вековете, свърхсмисъл вековечна" (стих. "Смъртта"). Темата за отношението на Яворов към религията и в частност към Библията е значима не само за произведенията, които пряко са свързани с нея; тя дава отражение  върху цялостното мировъзрение на поета, а оттук имплицитно и върху цялостното му творчество. Може би затова тя присъства в значителна част от изследванията: от вестникарските статии до академичните трактати.

В настоящето изложение няма да бъде направен преглед на литературно-критическите изследвания, които се занимават с проблема за библейските и религиозни мотиви в поезията на Яворов. Ще изтъкна само, че те варират от идеята за боготърсачеството на поета в труда на Хр. Недялков до богоборческите му тенденции в изследването на Ив. Мешеков. От по-съвременните проучвания интерес представлява статията на проф. Иван Радев, онасловена "Библейски елементи и мотиви в поезията на П. К. Яворов"2. В нея авторът разработва споменатата тема на основата на една теза, която се базира на "...интуитивно и модерно извлечения заряд на Стария завет", чрез който "...поетът у Яворов започва да "воюва"с предписанията на евангелския текст". И по- нататък: "Говоря за началото на творческата реализация, говоря за първите отгласи от състоялия се двубой между "Еклизиаста" и "Назарянина..." (п.м. Д. Е.). Като се имат предвид библейските текстове, подобна теза е трудно защитима. Още по-трудно е да се твърди, че читателят-интерпретатор на тези текстове - Яворов - в своите поетически визии откривал "двубой между "Еклизиаста" и "Назарянина...". Що се отнася до индивидуалната критическа рефлексия във връзка с конкретни произведения, тя е в пълната си свобода да защищава себе си, стига да бъде убедителна за читателя.

Както бе изтъкнато в началото на тези бележки за себеотдаването и съмнението на Яворов към Бога, мястото на поета е сред модерните поети на XX век, които се стремят към цялостно обновление в религиозното и социално виждане на човека с цел промяна в неговото съществуване. Тази промяна се осъществява главно чрез демистификацията и десакрализацията на наследеното от вековете в областта на културата при опит да се открият първоначалните т.е. истинските значения на явленията в материалния и духовен живот. Казано с други думи, това е стремеж към откриване на "нова религия" с нови сакрални стойности при наличието на настъпила криза в религиозната практика, в литературата и в останалите изкуства. Тази "нова религия", която абсолютизира само настоящето в неговите земни измерения, почти се е откъснала от Бога като трансцендентна даденост, а мистичната връзка с Него е заменена с богове-сурогати.     Отхвърлянето на идеята за Бога като онтологично битие доведе и до унищожаване на убеждението, че творческата същност на човека е подобие на върховния Творец... Към този сложен процес, в чийто диоцез се оформя модерният човек от края на XIX и началото на XX век, биха могли да бъдат прибавени още редица черти от философски, религиозен, етичен и общественополитически характер; трудни въпроси, над които са работили и продължават да работят редица видни културоведи, религиоведи, етнолози, психолози и т.н.

В тази сложна и трудна за намиране на изход атмосфера живее и работи най-големият в следосвобожденската епоха поет на България П. К. Яворов. Ето какво пише той в писмо до Н. Найденов, изпратено на 15.IX.1901 г.: "...Целият мой вътрешен мир е в развалини; ако не намеря религия, която би ме вдъхновила, аз съм изгубен. Може би в абсолютна уединеност бих спомогнал да се съвзема и обновя, ама где да я търся?". Тази съкровена изповед като пред изповедник поетът прави на 24 годишна възраст - време, през което грижите, мъките и страданията на човека имат прагматичен характер и са от областта на семейно-битовите или служебни отношения. Колкото и да е невероятно на пръв поглед, каквито и съмнения да имаме в евентуална маниерност, това са думи, излезли от една изстрадала душа, потънала дълбоко в метафизичните проблеми на Битието. Сблъсъкът с тези проблеми е катастрофичен ("целият мой вътрешен мир е в развалини"), необходима е радикална промяна, трябва да настъпи обновление ("нова религия, която би ме вдъхновила"), в противен случай ("аз съм изгубен"). Нима това е краят?!! Нима всяка надежда е изчезнала?!. За да настъпи последната хипотетична възможност ("абсолютна уединеност"), ако тя наистина същестува ("ама где да я търся?"). Спрях вниманието си на този откъс от писмото на 24 годишния Яворов, защото той има емблематично значение за цялата СЪД-ба на поета - жизнена и творческа. Ако Павел Флоренски е прав в своето твърдение, че СЪДБА - РОК - FATUM е нещо из-РЕЧ-ено, което дарява хората с духовни дарове и определя годините на техния живот, то младият по възраст поет твърде рано по неведоми пътища е прочел своята жизнена и творческа криптограма. Останалите дни до края на своя себепрекъснат живот са потвърждение на верно прочетения тайнопис - съдба...

Поезията, в която е намерило въплъщение отношението на Яворов към Библията и християнската религия, недвусмислено утвърждава тезата, че СЕБЕОТДАВАНЕТО на традиционната религиозна вяра ("Когато бог ти не дари -/ що можеш с две ръце стори? ") се е превърнало в СЪМНЕНИЕ ("Като няма прокопсия,/ плюл съм в тая орисия!"). СЪМНЕНИЕ, което не намери изцеление в нова религия: дотук стигна човекът и поетът Яворов в своя жизнен и творчески път - втора стъпка в модерния век и модерния светоглед на XX век той не направи.     Ето защо да се поддържа друга теза, за която вече стана дума, е напълно възможно, но недостатъчно убедително, защото тази теза се опира на един религиоведски проблем, който не изчерпва философията на модерния човек; проблем достатъчно разработен и от теологията, и от материалистическото религиоведение. И още нещо във връзка със защищаваната теза: в поезията на Яворов нито себеотдаването на Всевишния ("...Боже,/ за някой грях ръце всесилни/ повдигна ти и нас наказа."), нито съмнението са завършени процеси, които следват един след друг. Това обуславя до голяма степен липсата на успокоение в духовния мир на лирическия Аз, тъй като процесите са незавършени: вярата и безверието, което никога не стигна до дръзко богоборство, са като жива рана, от която изтича постоянна болка-страдание. Това дава достатъчно основание да се твърди, че П. К. Яворов е най-големият поет на страданието, което за него е равно на онтологическа величина...

Като се има предвид, че интересуващата ни тема се нуждае от монографични изследвания, в които да бъдат застъпени различни гледни точки и то не само във връзка с творчеството на Яворов, в настоящите бележки ще бъде направен опит да се интерпретират отделни произведения на поета без претенции за обхватност и изчерпателност.

В своето изследване "Образи и символи" М. Елиаде пише: "Християнинът може да бъде човек, който се е отказал да търси духовното си спасение в ...иманентните архетипи, но въпреки това той не е отхвърлил всичко, което означават и правят ... символите за човешката душевност, за микрокосмоса" (с. 156). Тази мисъл на известния религиовед веднага ни отвежда към Яворовото стихотворение "Покаяние", писано през 1909 г. и коригирано през 1914 г. В него поетът се опира на един архетипен образ, който е характерен за християнското тайнство изповед и покаяние... Не е известно каква точно е гледната точка на автора по отношение на архетипа. Това, което знаем от текста на творбата, е изповед на лирическия Аз; изповед, която в двете редакции звучи по различен начин. В първия вариант след заглавието четем следното мото: "О Господи, проклет бъди!" П. Я. "Бежанци", във втория - авторът го зачерква. Да се предполага, че това е само формален акт, чрез който се цели да се избегне повторението в първия стих, е изключено. В действителност Яворов зачерква подбудите, които са го накарали да напише произведението: по-скоро те и във втория вариант са налице, но вече са други и са "изказани" имплицитно. Казано с други думи, в първия случай изповедта е на не-религиозния лирически говорител, а във втория - на този, който стои по-близо до религиозното съзнание. И още нещо съществено: стихотворението е онасловено "Покаяние", а покаяние в целия следващ текст липсва. Това, което лирическият Аз споделя с читателя, в действителност е изповед пред върховното Начало за сторен грях: "Отрекох те, проклех те някога, о Боже". И следва резултатът от проявената дързост: "Не милост осенява грешното ми ложе:/ чрез твоята жестокост те познах!". Финалът на творбата с малки изключения повтаря началото, като по този начин обрамчва същинската част, в която лирическия Аз чертае пътя на сторения грях:

Обичам аз - и страдам... И страданието към омраза
не е ли зов?
Ти с обич и омраза духом ме проказа, -
проказата нарекох аз любов.

Само едно религиозно съзнание е в състояние да нарече грях, т.е. ПРОКАЗА невъзможното съчетание ОБИЧ и ОМРАЗА... И тази невъзможност да бъде наречена ЛЮБОВ. Защото:

Любовта е дълготърпелива,
пълна с благост,
любовта не завижда,
любовта не се превъзнася,
не се гордее,
не безчинства, не дири своето,
не се сърди, ЗЛО НЕ МИСЛИ,
на неправдата не се радва,
а се радва на истината ......... (п.м. Д. Е.)
                                            I Кор. 13:4-8

Ако любовта в субективно-психологически смисъл на основата на земната прагматика може да допусне в определени случаи съвместяването на любовта с омразата ("...като брата си ще станат - силно да любят и мразят."), в обективно-метафизическа насока подобно съвместяване е невъзможно. В този смисъл лирическият Аз изповядва: "Ти с обич и омраза духом ме проказа -/ проказата нарекох аз любов." А любовта е "...радост от щастието на другия, или... щастието на другите да считаш за свое щастие." (Лайбниц), и още: "Любовта е онази сила, посредством която всеки развива и обогатява себе си, приемайки другия в себе си" (П. Флоренски).     Според лирическия говорител грехът-проказа е трагически неизлечим, защото "...вътре сълзите ми оживяха: скорпиони/ по жилите ми гмежно се влекът.". Дотук изповедта свършва, но, както бе изтъкнато по-горе, покаянието не настъпва, т.е. молба за опрощение и спасение няма. Тя е заменена от неистов вик, който излиза из пламъците на пъкъла, за справедливо наказание: "...сърцето ми да стане камък - и нека ме приспи навеки мраз!". Жестоко наказание, което води до финал, познат в различни варианти и в други произведения на Яворов; жесток самосъд, за който Азът моли Всевишния да му бъдат дадени сили ("Кажи, кажи..."). Вероятно опитът на модерния човек да построи нов свят, в който той да бъде субект на История, е претърпял крах? Вероятно завръщането на блудния син при своя Отец-попечител е неизбежно в името на прераждането за нов живот?... Уви! Финалът на стихотворението "Покаяние" води към абсолютен край: сърцето се превръща в камък - животът във вечен сън сред вечен мраз. Казано по друг начин: опитът на човека от модерния век да преодолее прединдивидуалистическия период на зависимост от Бога и да наложи своя Аз за пълновластен самодържец, носят вместо самодоволство и успокоение нови "...изпитания, на които тази личност бе подложена в екстазните и изнеможни пориви на Яворов..." (Вл. Василев). Ето как би могло да се разбира парадоксът: в "Покаяние" няма покаяние; от "Покаяние" лъха духът на модерния век, който носи нови страхове и скърцания със зъби...

Връщам се отново на твърдението на проф. Ив.Радев, според когото "Двубоят между Еклизиаста и Христос в стихотворения като "Покаяние" или "Истината"..." е търсеният от Яворов "...двубой между "съмнението" като присъщо на човека и всажданата от Назарянина "вяра"..."3. В действителност при внимателен прочит на старозаветната книга и Евангелието, ако това не става с предпоставена теза, двубой не съществува: в противен случай книга "Еклисиаст" би трябвало да бъде обявена за неканоническа и да бъде изхвърлена от библейския свод. Класическата фраза "суета на суетите, всичко е суета" се отнася до земната човешка практика при едно условие: АКО БЪДЕ ЗАБРАВЕН НЕБЕСНИЯТ ТВОРЕЦ, всичко земно се превръща в безсмислие. Следователно мъдростите на Еклисиаст не са символ на съмнението, а утвърждаване на вярата при наличието на съзнание за преходността на земния човешки живот. Ето защо неувереността на Яворовия лирически герой не е инспирирана от посланията на Проповедника, а от секуларизираната философия на модерния век и по-точно от поетиката на декадентите. Ярък пример в тази насока е стихотворението "Истината", публикувано през 1906 г. В него отново откриваме страданията на модерния човек, респективно на декадентския мъченик, който няма нищо общо с християнската антропология по този проблем. В този смисъл още заглавието на творбата поставя въпроса: за каква истина ще става дума в поетическото послание на Яворов, изпълнено с тревожни размисли и вълнения. Както и в стих. "Покаяние" в конкретния случай отново са използвани думи и образи с религиозно съдържание, многократно срещани в Свещеното писание: става дума за Иисус, кръст, страдание, Сатана, любов, истина и др. Според библейските справочници те се употребяват с твърде голяма честота в книгите на Стария и Нов завет (лексемата истина - над 200 пъти!) и са винаги обвързани с вярата в Бога. В "Столп и утверждение истины" П. Флоренски, изследвайки етимологическия произход на думата-образ Истина, твърди че в руски, старогръцки, латински и еврейски езици тя винаги значи нещо съществуващо като абсолютна реалност, нещо, способно да остане мимо човешкото забвение, нещо теократическо. Въздействието на тази онтологическа реалност върху човека е както непосредствено, така и опосредствано - чрез обществото (с.16 и сл.). И още: в сцената Христос на разпит при Пилат на един от поставените му въпроси той отговаря: "Аз затова се родих, и затова дойдох на света, за да свидетелствам за истината; всякой, който е от истината, слуша гласа Ми" (Иоан 18:37). Какво е станало с християнските архетипни образи, когато те са преминали в друг контекст, какво е станало с Иисус Христос? Отговор на този въпрос намираме в последната строфична организация: в нея лирическият Аз споделя: "Но страдам аз, в страданието истина познах,/ и сам Исус пред мене е на кръст!". Нито дума повече до края на стихо-творението, че голготските страдания и смърт са последната стъпка преди ВЪЗКРЕСЕНИЕТО, без което жертвата се превръща в профанен, даже криминален акт; онова ВЪЗКРЕСЕНИЕ, което осмисля страданието и смъртта, дарявайки вечен живот. За Яворовия лирически герой Христос не е образ, който носи в себе си евангелската Истина: "...със смъртта си смъртта победи", т.е. тленната смърт е само част от идеята за спасение чрез възкресение на мъртвите. За него, лирическия Аз, в чието сърце се е загнездило съмнението, издъхващият на кръста Христос е грозно видение, мазохистична картина...

Настръхна труп на кръста - изранен,
разраснал и ужасен, от уста
протекоха зловонни кърви. Облак се изви,
изчезна той, изчезнах аз...
И нямаше страдание тогаз.
Но то бе истината! Истина, уви.

Тотално СТРАДАНИЕ, от което няма надежда за избавление! Тотално СЪМНЕНИЕ във всяка надежда за спасение! Тотална СМЪРТ, която води към НИЩОТО - такъв е голготският път, който очаква човека според убежденията на лирическия герой. Един мрачен АПОКАЛИПСИС НА БЕЗНАДЕЖНОСТТА!...  И за да не бъдат прибързани обобщенията върху поетическия текст, необходимо е да се потърсят мотивите, които чертаят пътя към тази нова есхатология. А те са в печалната констатация, че ЛЮБОВТА - тази вътрешна творческа енергия, насочена към другия, обичания човек - е "завършила световен път"'. Това я кара страстно да изрече думи на собствено отричане: аз - "Любов - любов не найдох по света!"/ И падна там.../ Угасна хубавия на лъжата ден!"... За да бъде погребана навеки една красива илюзия и на нейно място да се яви "Вдън хаотичното небо/ кръвопламенно кълбо,/ светило без лъчи, ОКО НА САТАНАТА" (п.м. Д. Е.). И аналогията с библейската космогония (Бит.1:5) е неизбежна: в нея божествената светлина създава от хаоса космос - в поетическата визия на Яворовия лирически Аз в изчезналата светлина Сатаната определя: "тук е ден и тука нощ". Сега вече - при тази мотивация - финалът и от композиционна, и от семантична гледна точка е "логически" неизбежен. На мястото на блесналата в светлина картина на възкресението, многократно изписвана от иконописците, е застанал един подпухнал труп, от който са потекли кървави зловония. Такива са истините в стихотворението "Истината". Уви! При това те излизат от един Дух, който изповядва:

Не вярвам аз ни в дявола, ни в бога,
но тебе - да те отрека не мога.
Тъй явно шепнеш ти! кога ли те не чух,
над мене - или в мене? - трезвен дух!

Оказва се обаче, че във финала на цитираното стихотворение "Аз сам не съм" разбитата душа на лирическия герой отново (за кой ли път?!) пита: "...сред мъртви светила, през будни тъмноти,/ защо ти служа аз, къде ме водиш ти?".

Ако си представим, че поезията на Яворов е една малка вселена в богатия поетичен космос, във всички случаи в центъра на тази вселена стои човешкото СТРАДАНИЕ според нагласата и вижданията на поетовия лирически Аз. Даже и в ония случаи, в които ведрата радост и плахата надежда са го споходили, тези така необходими човешки чувства не са една трайна и неотменна екзистенция на душата, а "... в безсъница сънуван мир", след като "...Вампири много сред нощта/ без жал ми смукаха кръвта". Затова: "ЩЕ ДОЙДЕШ ТИ, ОЧАКВАН ДЕН!" е само желана вероятност, когато "... безплътен дух - ще плача аз / самси над своя труп студен..." ("Ще дойдеш ти"). Затова и грейналата звезда е само "звездица светла"(п.м. Д. Е.), когато

Тъма беззрачна, черна бе в мен и окол мене;
сърцето ми бе в рани, душата ми - в тревога
под острий клюн на страшно мъчително съмненье;
в мощта на светлината - бе правдивостта на бога:
че нивга още радост не беше ме съгряла... (п.м. Д. Е.).
                                                            "Като Звездица светла"

Колкото и да е невероятно, и любовта към любимата не е онова противодействие, в което душата на лирическия Аз може да намери успокоение. 3а него тя е по-скоро мигновение, което "Сред зной облъхва моето чело" или някакъв мираж сред "ад и мъка - и в мъката любов!". Може би затова страхът "Страсти и неволи/ ще хвърлят утре върху тях/ булото на срам и грях" е неотменен, даже последвалото отрицание е повече потвърждение на предположението, отколкото избавление от него... Не е необходимо примерите в тази насока да бъдат увеличавани, защото до която и да е творба от т.н. любовна лирика да се докоснем, на преден план излизат не личните сюжети от семейно-битово естество, а проблемите за любовта като екзистенция от метафизичен характер. Впрочем, в настоящото изложение бе направен опит да бъдат "разчетени" някои основни митологеми в Яворовото творчество като част от битийната проблематика, сред която поетът не живя, а горя.

Ако се върнем отново на темата за Яворовото себеотдание и съмнение в отношението към Бога, трябва да се подчертае, че тя не стои в центъра на неговото творчество - пряко или косвено. Диалогът Бог - човек е само част от общата битово-битийна проблематика и не е зависим от познатата субординация, характерна за Homo religiosus. Обратното: Яворовият лирически Аз се оформя под въздействието на една философия и чувствителност, които са резултат на десакрализация на човешкия живот. Затова всички образи и картини от библейско-теологическо естество се гледат с очите на модерния човек и в художественото творчество се трансформират съвсем свободно и далеч от духа на архетипния модел. И понеже конкретният случай с поета и неговия лирически Аз е съвсем специфичен в българската литература, трябва да се подчертае, че творчеството на тази поетическа еманация, която носи поетическото име Пейо Яворов, заема МЕЖДИННО МЯСТО. Казано с други думи, модерният като светоусещане лирически Аз все още пази в себе си следите от религиозната вяра и религиозната образност, вследствие на което себеотдаването и съмнението в отношението към Бога са едновременни процеси, без те да влизат в конфронтация помежду си. И без да са в завършен вид! Може би в този възел е завързана тайната на криптограмата "Не вярвам аз ни в дявола, ни в бога", а оттам  и на егоцентричната философия в творчесвото на поетите модернисти. И кръгът се затваря: творческият Аз изчезва сред мрачините на СМЪРТТА! Най-после дилемата за човешкото СТРАДАНИЕ е решена! И в живота, и в поезията на Пейо К. Яворов.

 

 

БЕЛЕЖКИ:

1.  П. К. Яворов "Събрани съчинения", т.1, С., 1959 г. Всички цитати са по това издание. [обратно]

2.  Вж. "Яворов сборник - изследвания и материали", изд. "Абагар", 1992 г. с. 25. [обратно]

3.  Пак там, с. 42. [обратно]

 

 

© Димитър Ефендулов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 21.01.2001, № 1 (14)