Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

МОДУСИТЕ НА ТЯЛОТО: ИСТОРИЯ НА ПОЕТОЛОГИЧНОТО СЛУЧВАНЕ В ЛИРИКАТА НА П. К. ЯВОРОВ

Бисерка Стоименова

web

I. "ТЯЛОТО - ИЗПИСАНОТО ПРОСТРАНСТВО НА СЪБИТИЯТА..."

- така лаконично го легитимира Мишел Фуко в статията си "Ницше, генеалогията, историята" 1. Тялото съдържа Нещата - за разлика от езика, който ги "отбелязва", и идеите, които ги "размиват" 2, и излъчва посланията им в културното пространство. От друга гледна точка, реализирано като символна природа, то "служи за ценностното ориентиране и определяне на човека и характера на човешкия свят" 3. Различните аспекти на тези отношения, обговорени от съвременната хуманитаристика, фундират един безкраен Дискурс, чиито частни измерения моделират концептуалните системи на философската антропология, културната антропология и етнология, съвременната психоанализа.

С функцията на "ключ към света" (Мерло-Понти) човешкото тяло се превръща в семиотичен код на социокултурния диалог. Проблематизират се няколко типа релации 4, чиито множествени практики притежават вътрешна йерархичност в способността си да емблематизират отделни култури. Смисловият код става отправна точка за обглеждане и на маргинални - според класически систематизираща оценъчност - същности (лудостта и нейното "тяло", болният човек и историята на неговото тяло, удоволствието на тялото, дисциплинирането на тялото), чиято обединителна стратегия е различието, постигнато чрез деструкция, лишение, белязаност, отграничение5 (да не пропускаме и репресивността като инструментариум на отношенията); този код удобно позволява о-стойностяване на реалността6.

В литературния дискурс феноменологията на тялото реализира аналогична функционалност. "Употребен" в различни модуси, вариативно представящи изключване от нормативистичния ред - санкционирано, белязано тяло, болно тяло, дистрофиращо тяло, мъртво тяло и т.н. - образът действа като "вторична моделираща система" 7. Емпиричното обговаряне на подобна логика в българската литературна история е удобно предизвикателство. От една гледна точка то проследява динамиката на културните парадигми 8, от друга - разколебава интерпретативните визии за литературното развитие като идеологизация на Духа 9. От трета гледна точка образността, конструирана чрез различните модуси на тялото, очертава своята "историчност" и "риторичност", моделирайки типове художествени системи. В този смисъл елегантната метафора на Мишел Фуко, мислена като отправна позиция, позволява "внедряване" на смисъл "от" и "за" Литературата: употребено, тялото афишира пространството на поетологичното случване.

"Превращенията" на образа, обгледими в поетическия дискурс на П. К. Яворов, позволяват разполагането на различни смислови проекции - от легитимиращото "присъствие" до собственото му самоизчерпване, от рушителната дистрофия на плътта до тържеството на сенките, от болно-разпадащото се тяло до болезнено-шизофренната рефлексия. Динамиката на формата може да се мисли и като реализация на личен творчески почерк, но и като емблематична за тип поетологично мислене, осигурило нова риторична "онтология" на образа.

 

II. ТРАНСФОРМАЦИИТЕ НА ТЯЛОТО

Поетическите творби, писани след 1904 г., оформят единен поетически контекст, който представя телесното чрез специфични модуси на битийност:

- ранено-разкъсано тяло;

- изсушено, изгарящо тяло;

- обезсилено, увяхващо тяло;

- умиращо (призрачно-изтляващо или разлагащо се) тяло.

Тяхната диалогичност принципно предполага отслабване на външно-физическата атрибуция на тялото за сметка на рефлексивното деструктиране. Творби като "Без път" (1905), "Възход" (1906), "Моето сърце" (1906), "Демон" (1906) и т.н. реализират активно практики на раз-членението (разкъсване, разделяне, разтръгване, пронизване, пробиване, раняване и т.н.), чиято концептуална функционалност е явно противоречива. Възможното въздействие на вещно-пластификационния "план на изразяване" е недостатъчна мотивация, тъй като образът не се строи в синтагматиката на фолклорното или фолклоризираното клише. Между "...от що съм люто наранен..." ("Недей ме пита" - 1901) и "...ето я разкъсва гърдите ми // и кърваво сърце в ръцете си разглежда..." ("Дни в нощта" - 1906) дистанцията в поетическата риторика е значителна. От една страна, микротекстът (израз, словосъчетание) има много по-самостоятелно битие - той не "прецитира", а "креатира"10, а от друга - този процес е препятстван от специфичното "имплантиране" на културни - ментални или естетически, норми. Безспорно уловими като феноменологични напластявания в образността са ритуалните жестове на демонологичното, асоцииращи духа на романтизма. Сравнението може да се разпростре и по отношение на наказателните процедури. Разчленението на телесното, засегнало и в двата случая метонимично репрезентиращите образи - гърди, сърце, лице, очи... - реализира различни смисли, дистанцията между които се основава и на съотношението обектно-субектно. В ранните текстове (с изключение на поемата "Нощ") обективизацията йерархизира връзките и така въвежда "поругаването" на тялото като стратегия за неговото покоряване. В по-късните текстове интервенцията отново е "от-вън на-вътре", но нейният субект е не метафизичен принцип (воля, ред), а Аз-ът, Другият, превърнат в метафизична природа - хтонично-саморазрушителна. Така разкъсването (във всички свои аломорфи) е не толкова властова санкция, колкото ритуализация на метаморфозата, подчиняваща и изразяваща личностните идентификации на Аз-а.

Особено отчетливи са жертвените и саможертвените "практики" към тялото. Техният смисъл е обозрим чрез типологичната природа на раняването в ранните текстове. Механистичните процедури там са основани най-вече на операциите "забиване", "пронизване" и т.н., чиято риторика е ограничена от еднопосочността на акта към тялото (отвън навътре), и с това е лишена от процесуалност. Разликите във феноменологичното внушение на образни системи като "гръд ранена", "люто наранен" ("Недей ме нита") и "разтръгнах си гърдите, // сърцето си разкъсах - со струите // на топла кръв дано те мога стопли..." ("Без път") са във въздействията върху лирическия субект. В първия случай се проблематизира мъченичеството и страдността чрез традиционалистичната формулност на раняването и ранеността. В стихотворението "Без път" тялото се превръща в универсализиращ код, чиито внушения се основават на техники, близки до ритуалните, въвели жертвоприносимостта и нейния инструментариум - посвещението. В този случай действието върху телесното цели собствена пластификация - нейната мотивировка окончателно е напуснала традиционно-културната описателност и реализира единствено процесуалността на ритуалното. Образната система се преповтаря - обекти на манипулация са най-вече гърдите и сърцето като средоточие на духа и душата, като метонимичен израз на човешката целокупност. Разтръгването (в проекцията на действие върху-себе-си) поражда по-различна сензитивност, която асоциативно бихме отнесли не към болката, а към желанието за болка. Особено показателно (може би заради спорадичното си присъствие) е развит мотивът в "Без път" чрез доброволната отрадност ("на саможертвата нерад..."), чрез все-отдадеността ("и да не те разбудя, съм готов // на всичко...") и най-вече чрез "спираловидното" движение на ощетеността на тялото ("разтръгнал гръд, разкъсал и сърце, // облял те с кръв..."). В развоя на лирическата идея към дистрофията на телесното се добавят о-глушаването и о-слепяването, които разширяват санкциониращите практики. Самопожертвователните актове напълно съответстват на ритуалното посвещаване, прието от лирическия Аз като единствена същност на собственото битие. В "Дни в нощта" "студената непрогледна нощ" ритуално "разкъсва" телесността ("...ето я разкъсва // гърдите ми и кърваво сърце // в ръцете си разглежда; ето с нокът // чертай по него..."), а отстраненото й наблюдение-рефлексия постига мъченическото познание на битието. Чрез нарушената единност на целокупното тяло, вьзвестила "победността" на хтоничната воля, се осъществяват екзистенциите на Аз-а. По този начин ритуалното е реализирало абсолютния си гносеологичен смисъл, осъществил сливане с оттвъдното, полагане в сакрума на Духа, игнорирайки тленното Тяло. Движението на тази логика отпраща към раз-делящата диалогичност между Дух и Тяло в "Ще дойдеш ти" (1905):

И в умиление тогаз -
безплътен дух - ще плача аз
самси над своя труп студен.

Двойствеността е очевидно изразена чрез анагогичното "отвъд", което, абсолютизирано от поетическия Аз, "проявява" своята о-различеност спрямо телесното "тук" чрез скръбта по неговата смърт.

Метаморфозата на психо-соматичното, реализираща се чрез модуса изсушено тяло, онагледява интервенцията на външното (света) спрямо вътрешното (тялото-природа на Аза) не само като поразяване, но и като обсебване. Мотивът за слабостта и безсилието, за изтляващата мощ е изразен чрез подобна операционалност. Към него се добавят и нови екзистенции на образа на тялото сянка и тялото пепел. Още в поемата "Нощ" всмукването-изчерпване на телесното е систематизирано чрез асоциативното поглъщане: "фурия... // засмуква в устни и не мога // не мога дих, не мога да поема". Обсебването на дъха-Душа е директно назовано, не-опосредствано от метонимичен израз. Дъхът е алегоричната проекция на Живота, на Битието, той е единственият соматичен "вместител" на Душата. В по-късни текстове ("Угасна слънце" - 1905, "Ще дойдеш ти" - 1905, "Моето сърце" - 1906, "Тома" - 1907) риториката на поетическия комплекс - техники към тялото и образ-метонимична проекция - е усложнена чрез образа на кръвта. Изсмуканата-изпита кръв асоциира изгубената жизнена енергия, отнемането на вътрешния живот на тялото. Чрез рушителната процедура то се превръща в суха обковка, във Форма без Смисъл. Подобен процес релативира смъртта - тя е само етап от движението на екзистенциите. След смъртта на тялото (да се върнем отново на примера: "...- ще плача аз // самси над своя труп студен" ("Ще дойдеш ти") следва Апологията на Душата. Това обяснява до известна степен не-функционалността на мотива за изсмуканите кърви в ранните текстове. Доколкото се среща, проявлението на образа е ориентирано "на-вътре" и има друга смислова стойност ("...кръв застива в сърцето страдно..." ("На нивата" - 1901). Възможните тълкувания се разпростират в множество посоки, една от които се основава на традиционната за този културен и естетически контекст аналогия с Ботев ("кръвта се ядно в жили вълнува" - "Борба"). Яворовата интенция "прецитира" с обратен знак Ботевата парадигма - "ядното" вълнение е заменено от застиване, а кръвните "жили" (вместилище на жизнената динамика) - от "сърце страдно". Диалогът на идеологическите комплекси откроява противопоставеността на борба и страдание, на риторизиран героичен жест и мъченическа рефлексия. От друга гледна точка, застиналата кръв ("не-живот") е същевременно съхранение на целокупното тяло, негово "смразяващо" херметизиране, което ще опази ненакърнен страдалческия дух. Движението "от-вътре на-вън" обаче структурира нов образен комплекс, изразен чрез фигурите на чудовища, вампири, пиявици, съскащи змии и скорпиони, които "гмежно се влекат". Хтоничната образност може да се мисли като израз и на сублимирани енергии, и на неоромантично увлечение по ужасното (готическото). За нас е по-важно, че тя опосредства движението към о-без-плът-яване, интензира лишението от енергиен жизнен поток и постепенното чезнене.

В този смисъл е ясна поетическата обвързаност между мотива за изсмуканата кръв (изцеденото тяло) и мотива за слабостта в "Угасна слънце". "Лежа безсилен да се вдигна" е едновременно контрапункт на поетическия смислов код в "Хаджи Димитър" 11 и знак за естествената съдба на тялото, снемаща безсилието като екзистенциален статус 12. Категоричното "и няма да се дигна да извикам" алюзира бъдещо изчезване - изтляване чрез дублираната статичност на тялото корпус ("да се дигна") и на гласа ("да извикам"); асоциативно отвежда към затварянето - отделяне, осъществило невъзможната (или нежеланата) - комуникативност на Аза. Стагнацията на тялото обезоръжава неговата креативност и опосредства превръщането му в метафизична природа. От тази гледна точка "стратегията" на образа в ранните текстове (активно проявен чрез вариациите изнуреност, немощ: "Главата тегне изнурена, // в гърдите нито капка мощ;" ("Желание" - 1900) гравитира към овъншнено-пластичните форми, въвеждайки метафорично обвързаността със социокултурната знаковост (тегло, страдание и т.н.). Подобна конфигуративност не удържа в себе си алюзията за смъртта. Нейната репрезентация (доколкото комплексът от асоциации я предполага вторично) е риторично ограничена. Напрежението между концептуалната асоциативност и "език" на образа в ранните текстове се поражда от отсъстващата "смърт" на тялото.

Възможностите, които модусът "изсушено тяло" създава за трансформиране на образа, са разнопосочни - от една страна, той визира естественото развитие на мотива за увяхването и за изчезването-стопяване, опосредено от болността и Сенките. От друга гледна точка, в екстатизма на изгарянето, на екстремалното изчерпване е заявена антиномичната битийност на телесното - неговата безпрекословна смърт (вж. "Завет" - 1904). Поетическата логика е обозрима в текстове с различна идеологическа конвенционалност - от конкретиката на "пот въз-вряла гори снагата" ("На нивата" - 1901), асоциираща все още целокупност и жизненост, през абстрактната обобщителност на мъртвото тяло ("в прах трупа ми превърнете..." ("Завет" - 1904) до анагогичното "промисляне" на тялото в неговата "отвъдност" - билост чрез "остатъчния" референт - Следата - "пепел из тъмен безкрай" ("Две души" - 1907). В "Завет" разпадът се ознаменува чрез мотива за гниенето ("...в пръстта, за черви мърша"). Модусът изгниващо тяло, познат в традиционалистичния манталитет чрез мотива "изгнивам в гроба", в модернистичен контекст се оказва слабо актуален не заради не-дозволителни конвенции (достатъчно е само да припомним Бодлеровата "Мърша" и отчетливите влияния на естетическия "код" върху българския модернистичен "проект" от началото на века), а поради възможността чрез телесния модус да се съгради нов поетически смисъл. Изгарянето на тялото труп и превръщането му в прах гарантира изключителен енергетизъм, изграждащ противоположна аксеологична парадигма спрямо реда на гниенето, разложението, тлението на плътта. Тялото труп и тялото пепел (прах) придобиват амбивалентно "протичаща" смисловост - изгарянето симптоматизира висока, героична жестовост. Романтизиращата патетика, боравеща с антиномии като мир - борба, аз - другите ("братя"), земя - море ("бури...талази"), субект - космизирана природа, не допуска внедряването на изтънчения вкус към благородния разпад. Смислите могат да обслужват носталгията по традиционен идеологически и поетически модел, по-важното е, че се отнасят към него твърдe противоречиво - с измамното чувство за близост и различие.

Ритуалното "пречистване" чрез огъня отнема визията за гроба, който безспорно в този контекст не притежава аксеологични означения. Ценностната парадигма се строи в "обратната перспектива" - чрез разтваряне на тленно-телесното във вселенните стихии (бури, талази). Гниенето (като стратегия на бавното изчерпване, успоредизирана с реда на увяхването и болността) в "Завет" има "непрепоръчителна употреба" - необходимата съдба на тялото е екстатичната му напрегнатост и пълното самоизчерпване. По различен начин се структурират внушенията на изгарящо-изсъхващото тяло в "Две души". "Раздвоята несносна" мотивира комплекс от усещания ("те пламъци дишат и плам ме суши"), чиято процесуалност, сигнализирана и чрез граматологичния език (време, вид на глагола), функционализира Следата като означение на бавното умиране, лишено от блясъка на екстатизма. Ако прахът асоциира мигновеността на трансформационния акт, същевременно е натоварен с ритуализиращи значения, пепелта въвежда алюзията за остатъчност (следа), което атакува активитета на сакралното "пренасяне". Темпоритъмът на изтляване асоциативно се доближава до изтънченото умиране (концептуална антитеза на динамичния разпад); техниките към тялото са принципно несъвместими - обективно о-външнена в "Завет" ("...о братя... // недейте ме заравя") и разгърната като субективирана инвазия "вътре" - в "Две души" ("В гърдите ми // те пламъци дишат..."). Образът "бури и талази" е проектиран в абстрактното "тъмен безкрай", който ведно със следата пепел отваря територията на символизираните значения - хаос, разрушение. Сходните - на пръв поглед - поетологически конструкти (изгорено тяло - "Завет", и изгарящо тяло - "Две души") са моделирали различни значения. В първия случай "от-въд-телесността" е мислена като съ-битие на човека и всемира, а във втория - като лишение от подобна екзистенциална опора, опосредстващо постепенното стопяване (,,...с пепел вятъра навсъде // следите ми засипва: кой ги знай?") и нищността.

Модусът изтляващо тяло е реализиран и чрез други "унищожителни процедури", заменили движението "отвътре навън" (изтичане, изсмукване, изцеждане) с естествено последвалото увяхване. Този мотив предполага нови идеологически внушения на образа, включване в единен ред с бледността и болността. Увяхването е безалтернативната еманация на изтънчеността в смъртта. Във "В часа на синята мъгла" (1909) наблюдаваме неговата естетизация чрез алегоризиращия пренос върху друг образ тяло ("един ли цвят пред моите очи увяхна?"). В "Сфинкс" (1906) ("повехнали тела на блянове омайни...") е снета типична пластификационна техника на изразяване (срв. "на хаоса змиите" ("Видения" - 1906), при която анагогичното значение се о-предметява, картинно се "натурализира". Същевременно образът "тела на блянове омайни" връща отново към стереометричната визия. "Тялото" на нещата търпи инвазията на о-външнения свят, която пространствено се изразява не като действие отвътре-навън (еднопосочно или двупосочно), а като действие тотално, "изцяло". Този смисъл опосредства "символизирането" на образа, неговото развитие като знак за метафизична природа, откъснала се от систематичния ред на "здравото" и телесно единното и търсеща анагогичните си проекции. Развитието на мотивите за увяхването, болността, безплодието, мъртвостта оформя общ поетически код в естетиката на символизма, алюзиращ влиянието на Бодлеровата "странна красота" и изтънчения естетизъм на разпадащите се модерни светове. Логиката "Благородството е в болката прикрита..." (Бодлер, "Благословение") имплицитно присъства и в поетическата интенция на "Сфинкс" - Аз-ът там е "камък неподвижен", с поглед "без лъчи, замръзнал... непостижен".

Систематизирането на "отсъствията" позволява да се проследи "историята" на соматичния образ и динамиката на неговото конструиране. В модуса ранено, изсушено, изцедено тяло механизмът за "изтляване" на телесното-в-света се основава на разчленението на телесния център - гърди, и на изчерпването на жизнената енергия - кръв. В поетическите варианти, развиващи мотива за чезнещо-изтляващото тяло, доближило се до Сенките и Призрачността, лишението от живот-плът е съпроводено от накърнението на духовните енергии и предизвиква изключителна сензитивност, страдност, шизофренно-демонологична рефлексия. Именно това битие на тялото отвъд-себе-си, изразимо като екзистенция на Духа, интензира болезнената чувственост. Интересното в случая е, че мисълта за тялото сянка гравитира между усещането за чуждост, Другост, позволила отделяне-обективиране на светове "тук" и "отвъд", и усещането за "присъствие-в", което моделира сянката като вторично-дълбинно ниво в психометрията на Аз-а. Първият случай ни отвежда към образна система, развита в "Сенки" (1906), "Призраци" (1908) и отчасти във "Видения" (1906). Тъмните сенки "в поле от светлина" и "виденията, далеч ... откроени" ("Призраци") позволяват ситуиране на гледната точка като о-външнена спрямо метаморфозиралото тяло. Тя наблюдава движението "отвъд", знак за което е обезплътената природност на обекта, запазила външното подобие ("...глава се към глава навежда - ръце се към ръце протягат..." - "Сенки"), но отнела вътрешния му живот. Симптоматизирането на отвъдността е опосредствано от означаване на граничността - "бялата завеса" ("Сенки"), огледалното отразяване ("Видения") или времевото конструиране на Другостга ("дали то не е от миналото ек, // отхвърлен в бъдещето недогледно?" - "Призраци"). Във "Видения" проблематичният комплекс развива различни внушения, експлоатирайки антитетична зрителна проекция ("ни ден, ни нощ - безцветен здрач-мъгла..."), която предполага невъзможността да се проникне отчетливо във вертикално конструираното анагогично битие - на светлини, слънце, прозрения и т.н. Видението през мъгла извежда "сенки рой", но заедно с тях и сянката на Аза. Самотно коленичилото на леда тяло придобива хтонично-демонологична визия чрез асоцииращите готическа орнаменталност поетически конвенции - "чело изранено", "през моите уста... змиите // подават сноп езици", "камък остър на гърдите ми тежи". Едновременно с това над тази визия се "надстройва" и ефектът на сянката. Движението "вертикално надолу" ("през ледена кора в куршумени води") асоциативно предполага развитие на интравертивен процес. Ако в "Сенки" погледът конструира светове "напред" ("там, зад..."), а в "Призраци" те са "далеч пред мене", то във "Видения" чрез фокуса "през" ("през него гледам аз...") по-скоро се конструира светът "вътре", пластически израз на психологическата интравертивност, позволяваща аналитизма на про-виждането "вътре-в-себе-си". Така феноменологията на сянката в смисъла на нашите наблюдения обобщава различни проекции:

1. На равнище риторика на образа тя развива соматичния корпус в перспективата на неговото изчерпване - "стопяване".

2. На равнище концептуализация тя опосредства собствен комплекс от екзистенциални измерения, които най-пълно могат да се обозначат чрез понятийния дискурс на аналитичната психология 13. Сянката символира "нещото, което човек не желае да бъде" 14 (срв. "Не съм аз там - не съм това - не съм!...", "Видения"), живата част от личността (тяло), "която иска да живее с нея"15. Сблъсъкът със сянката "терапевтично" довежда до конвулсията на Аз-а от откритите нови проекции на идентичността. Тялото, превърнато в Сянка, окончателно е заявило собствената си Смърт и превръщането си в Душа 16. Следвайки доминантните модуси на телесното, трансформативната логика конструира следния "поетологичен" ред:

Риторичната динамика на образния комплекс ТЯЛО/ДУША осигурява нови херменевтични проекции. Комуникативността между "непосредствено наблюдаваното явление", притежаващо вещност и пластичност, и "умопостигаемото явление" 17, формиращо анагогическата реалност, изгражда двойствената природа на символистичния свят като "нещо прехождащо, сочещо оттатък, раздвоено между буквалното и алегоричното си значение" 18.

Твърде интересна би била съпоставката на тези образи чрез модуса болност. "Болестта на тялото - твърди Ангел Ангелов - не предизвиква у нас ценностна съпротива, тя може да предизвика цялата ни жизнена съпротива..., съпротивата срещу душевната болест е ценностна, тя не е само жизнената съпротива срещу болестта на тялото, а усилието да се запази вечната и съкровена човешка цялост - неговата душа" 19. Именно рефлексията на болната (ранена, страдалческа, раздвоена, без-покойна) духовност провокира собствената си Другост в съзнанието на Яворовия лирически субект. Ранено-разкъсаното тяло не е"моята" Другост, то ще изчезне в призрачното "отвъд", за да изтласка оттам кошмарите на болезненото съзнание. В текстовете на късния Яворов болността е характеристика, неприложима към образите - метонимични проекции на "разрушеното тяло" - гърди, сърце, кръв, лице и т.н., тя не обслужва образна система, изразяваща реалитета на човешката природа. Нейните параметри се пренасят върху символни "фигури" -"ден", "месец", "лебед", "теменуги", вмествайки в поетическата визия вторичното, алегоризиращо значение. Именно синкретичната употреба на тези образни конструкти, основани на Тялото на Нещата и Душата (в реда на Болността), може да се проследи в стихотворението "Въздишка" (1906).

Образът "болен лебед" е парадоксално "раз-яснен" чрез последвалото назоваване като "душата ми самотна и нейната печал..." Във втората строфа "широките крила... без мощ" о-значават "душата вече мъртва". Така текстът сам онагледява конструирането чрез аналогии като първичният ред ("лебед", "крила" или дори "покъсани" рози) е в-отношение-към категорията телесно. "Отпуснатите без мощ крила" трябва да сигнализират значения, които по-късно трансцендентивно се обобщават ("душата вече мъртва"). Модусът "наранено, обезсилено Тяло" на Нещата продължава да развива окрупнен пластифициран свят ("рози, по-късани без жал", "храсти оголели"). Отделен, фундиращ идеологически и естетически внушения проблем е структурирането на тази система, което снема традиционната "похватност" на огледалните симетрии (вж. аналогиите между първите, вторите и т.н. стихове на двете строфи), които по обясними причини не бихме разглеждали. В изследователския интерес попада обаче фокусирането на зрителната позиция. Приемайки идеята, че поетологичният смисъл се осъществява в трансформативната динамика на психофизиологичния комплекс, то логиката "душата вече мъртва" "симетрично" припомня рефлексията в "Ще дойдеш ти" ("...безплътен дух - ще плача аз // самси над своя труп студен"). Конструкцията "плач по тялото труп" в този случай е обозрима като "въздишка по мъртвата душа". Трансформациите са осъществени, екстатичността е смекчена - тялото труп не е предизвикало самодостатьчна "ценностна съпротива". Печалната "въздишка на зефир" (ситуирана и в гледната точка на безлично-наблюдаващия глас "отвън") е само примирено-приглушен стон по битието-в-света. В този смисъл в управлението на психо-соматичната образност е проявима и динамиката на поетологичното случване. Болността на тялото "изписва пространството" на друга онтологична реалност - "последна пристан и заслона". Разпадналата се телесност и болезнено деструктиралата духовност бележат екзистенциите с онази "красота и поезия, която липсва в живота" 20, но която прави възможно изтънченото "прехождане" в анагогичното Отвъд.

 

III. "ПОЧЕРКЪТ" НА ТЯЛОТО И КОНСТРУИРАНЕТО НА РЕАЛНОСТТА

Динамиката на социокултурните и литературните интенции на тялото код позволява да се огледа трансформативността в плана на двата дискурса. Несъмнено в българската културна среда от началото на века се ситуира неимоверното разширяване на аксеологичния хоризонт, в който "редовете на изключванията" (М. Фуко) се разширяват - до лабораторизирането на чудака (В. Стефанов) ще се добавят освободилите се (макар и проблематично) от маргиналността болност, разпад, смърт. Трансформативните процеси в модусите Тяло и Душа в социокултурното пространство по думите на Мери Дъглас 21 снемат динамиката от отворени - комусни - форми на обществото към затворено, йерархизирано общество. Подобно движение в естетическата реалност очертава както прехода от "соматизиране" към "ефиризиране" на поетическия език, така и всичко онова, което откъсва модерната литература от началото на века от "отворените" форми на традицията и фиксира нейния затворен йерархизъм (на елитарност, семиотичност или дори мистифициране); което я прави Институция.

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. Фуко, М. Ницше, генеалогията, историята. В: Генеалогия на модерността. С., 1992, с. 124. [обратно]

2. Пак там, с. 124. [обратно]

3. Богданов, Б. Човешкото тяло и културата. - Философска мисъл, 1990, № 4, с. 27. [обратно]

4. Според D. le Breton това са социалните и културни "логики на тялото", социалното "въобразяване на тялото" и "тялото в огледалото на колективното". По-подробно вж. Breton, D. La Sociolofgie du corps. P., 1992. [обратно]

5. Вж. "археологията" на маргинализираните дискурси, блестящо систематизирана от Мишел Фуко в: "История на лудостта в класическата епоха", "Раждането на клиниката", "История на сексуалността", "Надзор и наказание". [обратно]

6. Вж. по-подробно позицията на Жак Ревел и Жан-Пиер Петер, според които болестното събитие е "привилегированото място, от което по-добре се наблюдава... представата, което едно общество има за самото себе си." (Ревел, Жак, Жан-Пнер Петер. Тялото: болният човек и неговата история. В: Духът на "Анали". Съст. Лиляна Деянова. С., 1997, с. 181). [обратно]

7. Натоварването на телесното с интерпретиращи смисли позволява мисленето му като "вторична моделираща система". Вж. Дерпнг-Смирнова, И. Р., И. П. Смирнов. Очерки по исторической типологии культуры... Реализм (...) Постсимволизм (Авангард)..., NRL-Almanach, Sonderband, Salzburg, 1982, 19-20. [обратно]

8. Опит за тяхното проследяване откриваме в интересната, макар и пределно обзорна, статия на Инна Пелева "Физиология на културното самосъзнание". В: Пелева, Инна. Четени текстове. Пловдив, 1994. [обратно]

9. Вж. по-подробно ироничното отбелязване на липсващия препрочит в статията на Пламен Антов "Българското народностно тяло или Оптимизмите ни". - Литературен вестник, 28.V..-З.VI.1997. [обратно]

10. По въпроса за оразличаващите аспекти в комуникацията автентичен - чужд текст, породили напрежението между нулевата и абсолютизираната интенция вж. Протохристова, Клео. За междутекстовия анализ и историческата поетика. В: Благозвучното на дисонанса. Опити върху междутекстовостта. С., 1991, с. 65-67. [обратно]

11. Върху "дискретните алюзии" към Ботевия текст вж. по-подробно Протохристова, Клео. Цит. съч., с. 64-65. [обратно]

12. Както интересно отбелязва Константин Каранов - "Азът е унищожен като присъствие в това тяло". Логиката безпроблематично би могла да се прецизира - битието на тялото е унищожено като присъствие: "Последната частица е върху устните на чудовището". Вж. Каранов, К. Към анализа на позната творба. П. К. Яворов "Угасна слънце" - Литературна мисъл, 1990, № 2. [обратно]

13. Прочитьт през психоаналитичния дискурс на юнгеанството е може би добра възможност за окрупняване на интерпретативния контекст. [обратно]

14. Самюелз, Андрю и др. Критически речник на аналитичната психология на К. Г. Юнг. Плевен, 1993, с. 176. [обратно]

15. Юнг, К. Г. Избрано. Кн. втора. Плевен, 1993, с. 167. [обратно]

16. За близостта между архетипите на Сянката и Душата - Анима вж. по-подробно Юнг, К. Цит. съч., с. 168-181. [обратно]

17. В случая ползваме терминологията на 3. Скард ("optical appearance") и А. Вежбицка ("epistemic appearance"), осмислящи ссмиотизацията на цвета. Аналогична логика би могла да се снеме и по отношение на трансформативните процеси в образната система Тяло/Душа. [обратно]

18. Пенчев, Б. "Теменуги" на Яворов и женската самоизпълненост, или Как мъжете изобразиха и си присвоиха чуждата сексуалност, за да я превърнат в алегория на Душата. - Литературен вестник, бр. 6, 12.06.1994. [обратно]

19. Ангелов, А. Възгледът на Юнг за поетическото произведение. - Литературна мисъл, 1990, № 10, с. 30. [обратно]

20. За естетизацията на болността в тази културна ситуация свидетелства и гледната точка на самия Яворов в есето му "Туберкулозата" от 1912 г.: "Аз нямам нищо против туберкулозата, защото намирам полезна смъртта в младост: без болестите много красота - и поезия - в живота би липсвала..." [обратно]

21. Dougias, M. Ritual und Korpersymbolik. F. a. M.., 1986. [обратно]

 

 

© Бисерка Стоименова
=============================
© Български език и литература (електронна версия), 2000, № 3-4
© Електронно списание LiterNet, 13.08.2001, № 8 (21)

Други публикации:
Български език и литература, 2000, № 3-4.