ЕЛИСАВЕТА БАГРЯНА: ИГРАЕЩАТА СЪС СТИХИИТЕ

Антония Велкова-Гайдаржиева

web

2013-а година е година на "вечната и святата" Елисавета Багряна. Българската култура чества 120-годишнината от рождението на голямата поетеса. Нормално е във връзка с "календарните" ритуали около почитането на крупни фигури от националния духовен живот да се появяват задълбочени изследвания, непубликувани до момента архивни материали, биографични опуси, неизвестни страни от техния житейски и творчески път. Веднага искам да отбележа, че в юбилейната за Багряна година излязоха няколко важни издания, които обогатяват, окръглят, оцелостяват портрета на знаменитата българска и световна поетеса. Сред тях са "Багряна и Словения" от Людмила Малинова и Людмил Димитров, "Елисавета Багряна. Писма", съставтилество, предговор, редакция и коментар от Людмила Хр. Малинова. И, разбира се, книгата на Катя Зографова "Играещата със стихиите Елисавета Багряна".

Като че ли след портретната студия на Иван Мешеков "Греховната и свята песен на Багряна" и портретната статия на Владимир Василев "Звездата на Багряна" - в интерпретаторски и творчески-профилиращ план трудно може да се каже нещо значително и оригинално. С това не омаловажавам всички следващи тълкувателски опити до наши дни, които оглеждат наследството на поетесата от различни аналитично-интерпретаторски оптики. И все пак Ив. Мешеков е критикът, който канонизира Багряна сред големите класици на българската литература, а преди него Вл. Василев е този, който я налага не просто като обещаващ, а като свръхавторитетен златорожки автор. Става въпрос, че двама от най-видните представители на родната литературнокритическа мисъл очертават физиономичното в творческия й профил, характерологичното в художествения й свят и то в синхронията на времето, още при появата на първите й стихове. С други думи - с проницателните си текстове те изграждат, "изчерпват" смислотворческия образ на "волната" и "непокорната", на "кукувицата" и "скитницата", на "самодивата" и "амазонката" (Ив. Мешеков), но и на по-"смирената", "умъдрената" космополитна българка (Вл. Василев).

Като сериозен литературен историк Катя Зографова си дава сметка за тези жалонни, базисни за българското интерпретаторско изкуство текстове, които поради силата на внушенията си "блокират", както би се изразил Св. Игов, налагането на други литературноисторически и критически визии. Така че в "Играещата със стихиите" авторката се съсредоточава към по-различни аспекти при портретирането на героинята си. В интерпретаторско отношение тя не толкова "дълбае" "текста Багряна", колкото залага на философско-естетическите и мирогледно-поетологични съпоставки с творчеството на нейни именити съвременници - от Т. Траянов, Ем. Попдимитров и Гео Милев до Ат. Далчев и Н. Фурнаджиев. А във втората част на книгата се съприкосновяваме с архивно-документални находки, които разкриват нови и нови възможности за възприемане на жената, майката, любимата, гражданката, интелектуалката, приятелката, сестрата Багряна.

Така че приносът на тази книга е в посока най-вече на биографично-психографиращите щрихи и разгръщането на малко известни житейски истории, които надмогват конкретния индивидуален смисъл и стойност и се превръщат в общонационални културни сюжети. Зографова изпъква освен като страстен homo arhivarius - и като вещ и обективен "хронист" на битието на поетесата след 30-те години на 20. в. и особено в тоталитарните години след 1944-а, когато Багряна, в резултат на редица компромиси с творческия си светоглед и почерк, се интегрира в новата соцреалистическа културна доктрина.

Авторката признава, че работи върху наследството на потесата повече от две десетилетия, откъдето и на пръв поглед текстуалната нехомогенност на книжното тяло, зигзагите в изследователския почерк. Но по-дълбоката причина за тази "неединност" тя търси в социокултурните превратности на времето и опитите на поетесата да се "преустрои" спрямо железните догми на новия политически режим. Така, от една страна, Зографова укрепва, доуплътнява с днешна дата литературния мит за "звездната", дръзката "амазонка" и летящата "самодива", а, от друга, се старае да дешифрира колебанията в художествените й текстове и социалните жестове, следствие от колаборациите със следдеветосептемврийската власт.

В първата част на книгата, озаглавена "Митопоетика", Багряна е видяна в противоположност на "Неразделната" Мара Белчева или на вечно влюбената и изоставена "Самотница" Дора Габе - като Разделна и Разделяща, като "водоразделна"; като оповестяваща своята самоценност и равнозначност на избраника, на влюбения в нея и обичан от нея мъж. Но наред с образа на еманципираната бунтовна, рушаща всякакви битово-патриархални прегради жена, изследователката обръща внимание на "тайнствената" странност в облика на поетесата - нейната волева твърдост, смела решителност, своеобразната й мъжкост. Така "самодивското", като обратното на майчината грижа и родовото начало, не изключва "раждането и откърмянето на своя рожба", за която е "в ролята и на майката, и на бащата".

Акцентът е върху многоликостта, върху многоролевостта на "амазонката" и "потомката", на "грешната" и "коварната", но и на "опитомената" и "вярната" жена... С тълкувателско вживяване в есеистичен дух е написана главата "Летящата". Става дума за жената, която игнорира гравитационните сили, обсебена от непрестанен устрем напред и нагоре, завихрена от шеметно движение към примамливите хоризонти на любовта и живота. В света на поетесата духът и тялото политат не "подир сенките на облаците", а между земята и небесата, там където живият човек докосва звездите. При Багряна устремът към път и полет не е Яворовият устрем "отвъд сребровъздушните стени на кръгозора" - към смъртта като "свръхсмисъл вековечна", а светъл порив към "слънце и простор". Това е опитът на жизнелюбивата, непокорната да надмогне пространствените и времевите граници, да разбие всякакви бариери в духовно-психологически и в обективно-материален план.

В главата "Звездната" авторката проникновено обвързва биографичните преживелици на детето Елисавета, станало свидетел на сензационната Халеева комета през 1910 г., със заложената в природата на поетесата стръв за пътешествия не само по земната твърд, но и "сред звездите". Тук е коментирана и двойствената символика на кометата като митопоетичен образ, вещаеща Любов, тясно сплетена със Смъртта. В прочита на Катя Зографова Халеевата комета е сред най-съдбовните природни феномени в житиеписа на Багряна; знак, оставил трайна следа върху психологическия й релеф. Халеевата комета е дар и прокоба едновременно. А що се отнася до метафоричното определение, изведено в заглавието "звездната Багряна", авторката го избира, тъй като е убедена, че звездите са не само образен реквизит в поезията й, а и нейна "лична митология". Звездното, искрометното, пътешественическото, полетното са най-същностните "модуси" на живеене и "езици" на изразяване.

Сред вълнуващите текстове в книгата е "Играещата със стихиите (Багряна и Бретан)". Това е лично преживян от авторката текст, посветен на любовно-поетическата връзка между поетесата и проф. Боян Пенев, родила великолепния цикъл "Бретан", поместен в емблематичната книга "Вечната и святата". Бретан е разчетен като приказно-митологичен топос, като страна на легендите, на двуликия Океан, "баща и убиец на своите чеда". Катя Зографова се подготвя за пътешествието си до тази магическа земя в пределите на Франция, прочитайки внимателно прочутата сказка на Багряна за Бретан, която синът Любомир Шапкарев подарява на Националния литературен музей. (В скоби искам да отбележа, че във връзка със споменатото пътешествие на четирима български интелектуалци през 2010 г. до Бретан проф. Мих. Неделчев също публикува изключително вживяната и проникновена статия "Бретан в българската литература и култура", в която Бретан е осмислен като съградената "щастлива хетеротопия", като духовно убежище за любовта между изгряващата звезда, бъдещата най-голяма поетеса на България, и големия литературен историк, критик, познавач на полската, руската и още няколко литератури университетски професор Боян Пенев).

И действително за Багряна, която през дългия си живот посещава и "присвоява" творчески различни кътчета от световната карта, Бретан си остава най-интимно съкровеното, най-любовно споделеното, най-съдбовно-изповедното място, където двамата стигат до прозрения за пълноценното изживяване на любовта и за драмата на битието: "Но на картата на нескончаемите Багрянини пътувания Бретан заема уникално място, защото е върховното събитие в емоционалния и духовния й живот". Бретан за Багряна е митопоетично пространство, върху което се случват сакрални събития, изричат се магически пароли, артикулират се заклинания: "Да ослепеят очите ми - и двете,/ да ме сполети от Бога проклятие,/ ако забравя някога това лято,/ Атлантика, и на Лейта бреговете". Там, на границата между земята и водните стихии на Атлантическия океан, брулена от ураганните ветрове и изгаряна от огъня на любовната страст, жената и поетесата Багряна изживява най-разтърсващите, вечни мигове в жизнетворческия си път: "В стихотворението "Бретан" любовта е преживяна като висше мистериално сливане, след което животът не може да има следващ, по-висок връх".

Емоционално наситен е и "опусът" "Парижанката", в който са анализирани стихотворенията от цикъла "Париж" във втората Багрянина стихосбирка "Звезда на моряка", но също така майсторски е психографирана привързаността на поетесата към френския метрополис, усещането й за Париж като родина ("...и болна от носталгия, се вдигам и пристигам, като в родина, може би от друг живот предишен"). Артистично привързващ, магически очароващ, щедър и празничен, "Париж пръв всред всички световни градове удържа с вълшебствата си стари мита за вечната младост и вечната женственост!"

Втората част "Биографика" е опит да се "картографира" жаждата на поетесата по "петте материка". Проникновено е наблюдението, че "Еросът на пътя е багрянинската тръпка на новата Амазонка, яхнала не кон, а ...кораб, трен, самолет..." Багряниното скитничество не е Яворовото скиталчество из път, на който "се не вижда краят". Напротив, навсякъде поетесата открива своите любими топоси, обживява ги, отдава им творческия си хъс, но и те й се отблагодаряват. Български, балкански, европейски, световни, те привличат пишещата жена, енергийно я зареждат с хората и с пейзажите си, със старините и с модерността си, с екзотичните си послания и с енигматичните си гледки. Затова изследователката внимателно ще изреди всички вълнуващи стихотворни цикли, родени от реалните срещи с десетки родни и чужди градове, но и от копнежите и носталгиите на "вечно младия Колумб на поезията ни" Ел. Багряна. Защото поетесата не само опознава, не само въобразява тези места, но ги превръща в духовно усвоени територии. Безбройните пътища по света и у нас, които Багряна прекосява, са пространствата на нейното вдъхновение, посвещение, прозиране.

Сред силните текстове в книгата е посветеният на един от сензационно продуцираните, умишлено афиширани и даже политически режисирани епизоди в посмъртното битие на Вапцаровата литературна личност, свързан с името на Елисавета Багряна, с вменяваната й вина и отговорност за погубения живот на Огняроинтелигента. Всъщност слухът за пълната индиферентност на националната поетеса по отношение спасението на младия й събрат по перо се възражда през определени периоди от време, при това наситен с "убийствена масова неприязън". Клеймото "виновница за смъртта на Вапцаров" тегне над поетесата до края на живота й, тъкмо защото е резултат на идеологически организирана акция с цел "да се отклони вниманието от вината на пролетарските съмишленици на поета, несторили нищо за спасението му".

Катя Зографова буквално "разследва" всяко отронено слово, всеки отправен поглед, всяка прошепната под сурдинка фраза, за да внуши на българските поколения, че: "Не, Багряна не е виновница за гибелта на Вапцаров. Тя е негова неуспяла защитница в един фатално предрешен политически процес". В ескиза, посветен на този скандално известен епизод, изследователката завладяващо очертава аристократичната осанка, поведенческата сдържаност на модерната еманципирана "кукувица". Неслучайно за първи път тук е проблематизирано и поведението на другия "приближен на двореца" интелигент и приятел на Вапцарови - акварелиста Константин Щъркелов, държал се дистанцирано по време на процеса. Тези факти още веднъж показват, че биографичният разказ, посветен на творческата публична личност, е разказ за различните гледни точки, за прецедентите, за драматизма и за загадките на човешкото.

В този и в следващите етюди Зографова напълно опровергава мита за Багряна като галеница на режимите. Обратно, тя е представена като творец с безспорна гражданска съвест, заставаща зад каузи, зад конкретни човешки съдби. Такива са случаите и със спасителските жестове спрямо комуниста Асен Босев, спрямо левия демократ Делчо Василев Демирев: "Винаги когато е можела, тя е помагала на политически угнетени и преследвани хора".

Познаваща целокупното наследство на поетесата, изследователката анализира "взаимопреливанията" на творческия и интимния диалог между талантите. В тази посока са разгърнати страниците от главата "Бродницата и Босяка", посветени на връзката между Багряна и Матвей Вълев. Интерпретирайки с днешна дата отношенията между творците, авторката идентифицира техни творби като рожба на взаимното им общуване - "Балада за котвата" на Багряна и "На котва" на М. Вълев.

С много любопитни факти, съкровени срещи, тайни знаци, кодирани думи е наситен бразилският сюжет Багряна - Петър (Педру) Русев. В текста "Бразилският тайнопис" Катя Зографова е в качеството си на литературен детектив, който отстоява тезата, че стихотворения като "Шепа сняг", "Носталгична любов", "Уиски с лед и сълзи" са посветени на "стария бохем и авантюрист" Педру Русев, баща на днешната президентка на Бразилия Дилма Русев. Бразилския сюжет от 1960 г. авторката коментира като артистичен опит на поетесата да надхитри тоталитарната система чрез публични изявления, напомнящи откровени социалистически агитки, които служат за параван, за да може тя да осъществи срещите си със скъпи хора и приятели в "неблагонадеждните" задгранични предели.

В частта, озаглавена със саркастичния епиграмен стих "Поетеса, на два режима метреса...", чието авторство вероятно принадлежи на Радой Ралин, е обективно проследено поведението на Багряна след септември 1944-а г. Не са спестени акуратните стъпки на адаптация към новия политически режим, насищането на творбите й с партийно-идеологически образи и лозунги. Щателно е анализирана и стихосбирката "Пет звезди" като един от големите творчески компромиси в реверансите към властта: "Впечатляваща е честотната поява на клишето в следдеветосептемврийската стихосбирка на Багряна... Понякога образите са на ръба на кича!"

Наблюденията, разбира се, не целят да уязвят голямата поетеса, по-скоро те свидетелстват за "попълзновенията", за гаврата на тоталитарната власт с величината на таланта. Макар че напълно резонно е следното твърдение на литературния биограф: "Багряна се е презастраховала и е превърнала "флирта" с тоталитаризма в брак по сметка. Така в голяма степен предава Вечната и Святата у себе си. А би могла да се дистанцира с финес от почетните президиуми и насила писането! И може би дори най-хищната власт би я оставила в тази полунезависима позиция, би пощадила достойнството й на световна поетеса".

В документално-биографичните и културологично-интерпретаторски етюди авторката успява да внуши световния ранг на героинята си - и поради високата естетическа и хуманитарна стойност на творбите й, и поради многобройните й контакти с представители на десетки национални култури.

В четвърта част на настоящата книга "Неизвестни страници от Багряна" пазителката на литературните архиви Катя Зографова помества няколко текста, които се вписват по достойнство в българската духовна съкровищница (Очерк за младата българска драматична артистка Иванка Димитрова, документи, доказващи участието на Багряна в защита на Дора Габе и на българските евреи и др.). Сред тях е "Сказка за Бретан", за която вече стана дума, дала конкретен повод на изследвачката да озаглави книгата си "Играещата със стихиите". Именно във въпросната сказка, изнасяна на десетки места из страната, поетесата споделя свои съкровени моменти по време на престоя си във френската провинция. Разказът разкрива истинската природа на младата жена, надарена с поетическо въображение, витална енергия и творческа смелост. Всеки ден тя сяда на най-долното стъпало на една каменна мелница, издълбана в скалата, и зачаква океанския прилив: "Аз почвах да се изкачвам нагоре, от стъпало на стъпало, а океанът с всяка нова вълна, все повече стремително следваше подире ми, докато най-после ме прогонваше. Това беше една моя любима игра със стихията". Тук в почти притчов дух Багряна се автопортретира, разкривайки дълбоките си вътрешни потребности и нагласи.

Последните страници на това вълнуващо архивно-документално "повествование" са озаглавени "Из кореспонденцията на Багряна". Писмата от и до нея съприкосновяват с изпълнената с любови и раздели, с възходи и падения, с драматични превратности и щастливи изходи съдба на един голям български творец, но също така въвличат в панорамата на националния духовен живот за повече от половин столетие. Може да се каже, че авторката чрез героинята си извършва същностна литературноисторическа реконструкция на динамичната социокултурна среда в България през 20. в.

Разменените писма с Вл. Василев, Боян Пенев, Йордан Стубел, Анна Каменова, Петър Увалиев, Мара Белчева, Михаил Кремен, Н. Лилиев, Иван Мешеков, Иван Мирчев, Петър Динеков, Николай Дончев, Блага Димитрова са достатъчно показателни, че поетесата е във връзка с едни от най-престижните фигури на родния художественотворчески елит. В повечето епистоларни текстове Багряна изпъква като родолюбива българка и като еманципирана, равностойна на другите гражданка на света ("Затова се чувствам аз тук у дома си... Не ме обърка, не ме зашемети милионния, неизходен Берлин. От първия ден се ориентирах и пътешествах из града с всевъзможните подземни и надземни железници, като че там съм се родила...").

Чрез книгата на К. Зогряфова за пореден път се убеждаваме, че всички, които познават творчеството и личността на поетесата, признават нейната покоряваща различност, разкрепостеност и аристократичност едновременно, респектиращата й твърдост да отстоява индивидуалната свобода и женска уникалност. Показателни са писмата на приятели и почитатели, на поети и преводачи, на културни дипломати и университетски преподаватели - Владислав Шак, Миха Осолин, Изидор Цанкар, проф. Роже Бернар, Ален Боске, акад. Дмитрий Лихачов, Зденек Урбан, Тадеуш Рос, Дивна Денкович-Братич, Десанка Максимович, Иво Балентович...

Поместената кореспонденция на Багряна по невероятно увлекателен начин представя обществено-културните процеси в Западна и в Източна Европа, видени не само през погледа на голямата родна поетеса, но и през призмата на европейския интелектуалец. Безспорно осанката на самата Багряна не е позволявала на познатите и приятелите й да изпадат в тоналностите на оплакването, съжалението и хленча. Но местата, от които Багряна пише писмата си и от които ги получава, както и разгърнатите духовни сюжети в тях, показват нашата интелигенция като равностойна на европейската, без каквото и да е чувство за малоценност и българско-балкански комплекс за изостаналост.

Книгата "Играещата със стихиите" е не само книга за Елисавета Багряна, а и книга за българската - като достойна европейска култура.

© Антония Велкова-Гайдаржиева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 11.06.2014, № 6 (175)