Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ВЪЗМОЖЕН ЛИ Е ЖЕНСКИ ЛИТЕРАТУРЕН КАНОН?

Антония Велкова-Гайдаржиева

web

Двата сборника от поредицата "Неслученият канон" със съставител и редактор проф. Милена Кирова представляват интригуващ разказ, който повествува от литературоведска и по-общо от хуманитарна гледна точка за изпитанията и битките на българската литература, писана от жени, в името на самоопределението и еманципацията спрямо доминиращо мъжкия национален литературен канон. Това е разказ, воден от различни автори, в широк методологически диапазон - за ярки писателски фигури и по-скромни творчески силуети, за запомнящи се лирически и белетристични гласове, но и за не толкова впечатляващи тембри и почерци на женското писане.

Задълбочените литературноисторически реконструкции и критически анализи в предговорите към първия и втория том продължават от съвременни концептуални позиции един дебат за канона, започнал в българското литературно поле още през 20-те години на 20. в. Става дума за професионалните проблематизации на разбирането за литературен канон у нас, за настояванията още от времето на Мих. Арнаудов и Васил Пундев литературният канон да се изгражда в резултат на съвместните усилия на литературната история и литературната критика, на органическата връзка между литературноисторическия разказ и "жанра на списъците". Именно отношенията между женското творчество и преобладаващо мъжкия български литературен канон дискутират респектиращите въвеждащи студии към двете части на посочения проект. Показателни са самите им заглавия ("Жените и канонът: мярката, която не е една..." и "Между традицията и еманципацията. Българските писателки във времето 1944-1989 г."), които, поставяйки проблемни ядра, създават нагласа за отварянето на канона, за динамизирането на традицията, за преосмислянето на втвърдени светогледни модели, теоретико-методологически стереотипи, литературноисторически докси.

Главната задача на двата сборника е чрез ресурсите на съвременното литературознание да се направят видими алтернативните места в канона, да се открехнат нови врати, да се отворят непознати хоризонти при възприемането и концептуализирането на националното художествено наследство.

Така че "Неслученият канон" е впечатляващ проект, в който литературоведи от различни поколения, изповядващи различни възгледи и пристрастия, аргументирано, последователно и внимателно отказват да мислят през матриците на "мъжкото господство", на андроцентричния светоглед в литературата и изкуството. Това е първият мащабен систематичен "разказ", който озвучава десетки имена и заглавия на български писателки, създавайки непозната картина на активно присъствие на жените в целокупния литературен процес1. Показани и анализирани в тяхната множественост, продуктивност и естетическа стойностност, жените творци започват да се осмислят като явление, притежаващо собствен символен капитал, често пъти не по-малко ценен от този на "мъжете генерали".

Залагайки на алтернативните полета на канона, този разказ уплътнява и обогатява литературноисторическия корпус с автор(к)и, заглавия, тенденции. Почти всички текстове в сборниците "дешифрират" женската другост. Показателна е изследователската реторика на следния фрагмент от предговора на М. Кирова към първия том: "Не спира да ме преследва изумено-тъжният тон на въпроса, който Карима задава на Яворов, без всякаква видима причина окарикатурил (доста злостно) нейното присъствие в единствената им и случайна среща: "Правото, не мога да се начудя, не мога да отгадая с що съм могла да навлека озлоблението Ви?" Това "озлобление" в някакъв смисъл не принадлежи на Яворов; то е подигравката страх, с която патриархалният свят отблъсква заплахата на една болезнено чужда, неразбираема, непоместима в нормите за женственост (и така ненормална или гротескна) женскост".

Мъжкоцентричното виждане не се нуждае от извинения и оправдания. Но втълпявайки определени предразположения, вменявайки зададени роли или загърбвайки очевидни женски преимущества, патриархалният социален ред прикрива комплекси и нежелание за диалог, за разбиране на женската различност.

Във въвеждащата статия към първия сборник М. Кирова разрушава някои неглижирани през десетилетията и закостенели културни представи и митове, свързани с мястото на жените в литературата. Понеже са и майки, и съпруги, и дъщери, те, жените, не търсят публичност и солидаризация помежду си, поради което не участват в групи, школи, кръгове. Творчеството им, доколкото може да се оценности от естетическа гледна точка, е по-скоро изключение от очевидното правило, екзотика. Опирайки се на малко известни, но идейногенериращи факти от литературната и общокултурната ни история, авторката аргументирано сочи, че подобни "аксиоми" лесно се лансират и се сдобиват с авторитет поради господстващите обществени регламенти. Но те са дълбоко неверни. Те са плод на изграждащите социалния ред разделения: на мъжете се падат високите, официалните, институционалните, публичните, творческите позиции, а на жените - ниските, тривиалните, маргиналните. Те са осъдени на социално отредената им "подценена идентичност" (П. Бурдийо). Например: "...още един мит, който трябва да бъде преосмислен и коригиран в съответствие с литературните факти. Става въпрос за упоритата и много разпространена представа, че жените умеят и обичат да пишат главно поезия, че лириката специално - поради нейната "спонтанност" и "личност" - е жанр, който подхожда и някак естествено съответства на техните дарби" (с. 21 от предговора към първи том). Една такава продължително налагана "предопределеност" е форма на символна власт, която се упражнява по различни канали и която стигматизира присъствието на жените писателки "не толкова в отделните им прояви, колкото в отношението към тяхната способност да пишат по принцип". Подобни внушения функционират като труднооборими стереотипи. Оспорването им изисква търпелива работа както в полето на литературната емпирия, така и в посока на концептуалните теоретически построения, на социокултурните стратегии.

Патосът на предговора към първия том преобръща представата за профила на българската жена в литературата - изявяваща се предимно като поетеса и то в модулациите на болезнено-чувствителното, на спонтанно-емоционалното. Изложението не само запознава с белетристичните постижения на нашите писателки в различни жанрови посоки, но и се опитва чрез дълбинен срез на конфигурациите в литературното поле, на анализ на творческите изяви, на рецептивните нагласи и пр. да обясни защо за жената в националната литературна традиция се мисли най-вече като за поет(ка). Отговорите са повече от находчиви и убедителни - защото първите авторки (Ел. Багряна и Д. Габе), допуснати до място във високата литература, са поетеси и "колкото повече критическият канон хвали и обговаря тяхното творчество, толкова повече се сгъстява сянката, в която остават сгушени останалите писателки". Втората причина е, че лириката (по-скоро лиризмът) дълготрайно се мисли като съзвучна на женските душевни преживявания: "Добрата поетеса става критерий за добре пишеща жена".

Опирайки се на фактологични натрупвания, текстологични съпоставки, изградени възприемателски модели, М. Кирова прави изключително важни за литературноисторическото ни и канонформиращо познание констатации. В средата на 20-те години на 20. в. новият еталон се казва Багряна - не толкова защото поетесата изобретява модела "жена" за българската култура, а защото "улучва с крачка преднина вече започналия да се осъзнава като културна потребност (пореден) популярен модел на представите за жена творец". Автономната, еманципираната, космополитната, смелата, влюбената, неподвластната на предписания и статуква жена вече се налага като образец в българската духовност. А това са характеристики, традиционно възприемани като мъжки. Така че: "Революцията Багряна тръгва точно от опита на лирическата героиня да се вмести в кътче пространство, отвоювано от полето на тези роли". Цитираното е едно от силните откривателски наблюдения на въвеждащия етюд за българските вариации на женското писане.

Сред инвентивните проникновени вглеждания в литературата, писана от жени отвъд популярните лирически стандарти за женственост, е прочитът на втората част на цикъла "Ветрове" от сбирката "Земен път" на Дора Габе. Анализирайки трансформациите на майчинската тема в женските художествени визии, М. Кирова открива поразително различна интерпретация на "майчинството" в стиховете на поетесата: "Това е истински лирически спазъм на "празното" женско сърце, смело изразена болка по неродената рожба". Нещо, което мъжкият критически канон или не забелязва, или отказва да разпознае. А трайното практическо непризнаване е форма на стабилизиране на символното мъжко господство спрямо женските литературни опити. Оказва се, че за да бъдат отличени като творчески значими, на жените не им остава друго, освен да подражават на мъжете или да откликват на техните очаквания, на техните предписания. С други думи, за да бъдат откроени, пишещите жени е нужно не толкова да се дистанцират и оразличат, колкото да се впишат плътно, да се припознаят в мъжките настроения, погледи, ценности.

Ролите са предзададени, социално узаконени, художествено отрепетирани. Самите господстващи представи за "достойна" женска литература поощряват "мъжките" модели на художествено визионерство. Да пишат като мъжете, да отговарят на актуалните и популярни представи за това, как трябва да пише (чувства) "жената" - е шансът на българските писателки да достигнат поне преддверието на канона, а защо не и да се окичат с някоя награда от Министерството на народната просвета.

Друго провокативно настояване на авторката по отношение консерватизма на канонформирането у нас е да се преразгледа поезията на Магда Петканова. Прочетена през непреднамерен литературноисторически и интерпретативен филтър, Петканова изпъква като "най-мислещата, най-разнообразната и най-интелектуално оригиналната българска поетеса на 30-те години". За да обясни все пак фрапиращия характер на пренебрежението на критическия канон към нея, литературоведката прибягва отново до съпоставка с "най-важната" жена творец в българската литературна и културна публичност - Ел. Багряна. Предложеният паралел обяснява в синтетично-сентенционална форма въпросното отсъствие на Петканова от канона: "Най-общо казано, М. Петканова няма лирическото поведение на мъж, който вмъква в своето творчество женски теми. Тя въвежда наистина женски теми - неуместно и малко срамни женски теми според канона. За разлика от Багряна, която пее мъжкия индивидуализъм на женска лира, М. Петканова си позволява да отвори едно голямо пространство, в което - от различни тематични посоки - изрича въображаемото единство на много жени". А съзнанието за общност, за солидаризация, за сестринска отзивчивост, за споделеност създава самочувствие, което трудно може да бъде простено от канона, особено ако то е "забравило" за "великата фигура на мъжа".

Целият проект "Неслученият канон" е основан върху необходимостта изследователски аргументирано да се провокира литературноисторическата традиция, да се разклати статуквото, но без излишния наивизъм, че то е готово за промени. Задачата освен амбициозна е и твърде отговорна, тъй като всяко ново предизвикателство трябва да бъде наистина подплътено литературноисторически, интерпретативно-критически, теоретико-естетически.

М. Кирова предлага три "хипотетични стратегии за корекция на канона". И трите имат своите пълни основания като усилие, като алтернатива на десетилетно застиналите канонформиращи класификации и категоризации. Първата стратегия настоява за попълване на "празните" места в канона, за вписване на тенденциозно забравяни или изтривани имена на жени писателки в литературноисторическия разказ, както и за въвличане в културен оборот на персони и заглавия, останали в перифериите или в "чекмеджетата" на националната духовна памет. Амбицията на тази стратегия е "да върнем жените - ако не чак в канона, то поне във видимото пространство на българската литературна история, съграждайки ретроспективно и постъпателно нейната нарушена цялост". Като ръководител на проекта и съставител на сборниците М. Кирова залага най-вече на това усилие - като най-навременно и най-адекватно.

Вторият подход апелира към съграждане на автономен женски канон, паралелен на съществуващия. Този самостоятелен женски "ред" в литературата може да се отнася различно към "официалния и популярен" канон - с уважение или с намигване - като към паметник на една епоха. Тази перспектива е примамлива, признава литературоведката, но крие сериозни опасности, сред които един възможен методологически радикализъм, който на свой ред ще се превърне "в нов тип сегрегация на литературноисторическите процеси и явления". В заявеното проличава изследователската сериозност, отказът от лесни провокации и "бунтове" с краткосрочен ефект. А и голяма е вероятността съграждането на алтернативен канон да хвърли в още по-голяма изолация женските почерци и гласове, които, отделени в свое обособено пространство, трудно биха догонили влиянието на съществуващия утвърден каноничен ред.

Третата стратегия представя високата литературнокритическа и литературноисторическа утопия на М. Кирова и нейните съмишленици - да се отхвърли идеята за канона като рестриктивно-дискриминираща мярка за стойността на литературните явления, да се атакува авторитарният му и монофоничен характер, за да се съгради един "политопичен и полифоничен" канон, който "ще говори в едно и също време от различни "места" и с различни гласове на литературното творчество". Или, литературната история да се представя като множество литературни истории, да постига своите внушения чрез алтернативни разкази и предложения. За да има възможност за избори и преоценки, за разнобойни тълкувания, но и за сговаряния по общите, универсалните ценности.

Важното е обосновано да се толерира нагласата за методологически плурализъм на литературноисторическото и канонформиращото говорене. Защото нерядко "малките", "частните", непознатите истории разкрепостяват тълкувателски схеми, преобръщат банализирани литературноисторически клишета, коригират идеологически моделирани представи. Така че осемнадесетте автори на първата част на проекта, привлечени от интереса към генеалогията, развоя и завоеванията на женските почерци, действително конструират алтернативна посока на българската литературна история.

Тази посока добива своята относителна завършеност във втория том от поредицата, в който тринадесет литературоведи с помощтана седемнадесет текста детайлизирано осмислят присъствието на жените писателки в българската литература от 1944 г. до наши дни. Става дума за един наистина сериозен подстъп към написването на съвременна история на женската литература в България. Задълбоченият предговор на М. Кирова прецизно поставя явленията и процесите в контекста на времето, задава въпроси, предлага множество отговори, теоретически обобщава, фактологически уплътнява, преплита психобиографични щрихи с художествено-естетически анализи и оценъчно-критически синтези.

1944-а пропуква натрупания опит, самочувствие, успехи на българските писателки в културното поле от междувоенния период. Започват публичните акции на изобличаване, репресии, остракизъм спрямо "буржоазно-фашизоидните елементи" в писателските среди. Сред потърпевшите са знакови имена - от Фани Попова-Мутафова и Жана Николова-Гълъбова до Яна Язова. Не е случайно, че някои от утвърдените авторки между войните като Санда Йовчева и Слава Щиплева спират да пишат, прекратяват с писателските си амбиции в новата политическа обстановка.

Още по-тъжен и "неуютен" обаче е разказът за онези представителки на гилдията, които ще станат най-признатите, най-фаворизираните, "образцовите български писателки" през първите две десетилетия от новия строй. Елисавета Багряна и Дора Габе, разбира се, оглавяват йерархията, след тях Анна Каменова и Мария Грубешлиева, донякъде Бленика и Виринея Вихра, по-малко М. Петканова, Калина Малина и Веса Паспалеева в литературата за деца. В общи линии те изпълват представителния женски "списък" на социалистическото изкуство. Самите те успяват да мимикрират, да се приспособят към новите политико-идеологически повели, така че не остава "и сянка от алтернативността на женското писане", позната от междувоенното време. Особено поразява случаят с Багряна и Габе, които без никаква съпротива предават изкуството и поетическата си дарба на доктрината. Във въвеждащия текст към втория том М. Кирова с нужната изследователска дистанция проследява приспособленческите стъпки на двете изтъкнати поетеси по пътя им към социалистическата слава. Имайки предвид осанките им, духовно-интелектуалното им влияние в предходните десетилетия, няма как да не се съгласим със скептицизма на следните редове: "Някъде между тъгата, отчаянието и срама се движи преживяването на съвременния изследовател, който за пръв път попада в лабиринта на техните усилия да се удържат в полето на славата и всенародното почитание докъм края на 50-те години".

След като е маркирала външно недраматичните, даже напротив, ентусиазирано-еуфорични съглашателски моменти от творческата биография на поетесите, извикали възторга и респекта на авторитетната ни литературна критика до 1944 г., авторката на встъпителната студия очертава имената и жанрово-тематичните реализации на първото поколение следдеветосептемврийски писателки. За да дойде и важното обобщение във връзка с 15-годишнината от установяването на новата културно-политическа власт: "Старите" писателки пробват - не успяват - забравят да пишат както преди; "младите" трупат опит единствено в контекста на новите (бригадирско-комсомолски) условия".

Продуктивни за литературноисторическото концептуализиране на периода са наблюденията, свързани с времето след средата на 50-те и така нареченото размразяване на идеологическото статукво. Преплитайки разсъждения от различен характер (психо-социологически, родово-полови, културологически), авторката на предговарящия текст конструира убедителни типологии относно усложнената подмолно-двойствена ситуация след Априлския пленум.

Поставила за пореден път под въпрос термина Априлско поколение, неговия протеев и коварно метафоричен характер, М. Кирова акцентира върху набиващото се на очи отсъствие на жени под неговия "покрив". Знаем, че "априлските поети" са поколение не толкова в хронологическия, колкото в институционално-протоколния смисъл. В него обаче не намират място българските поетеси от 50-60-те години, те не успяват да се наложат в публичното пространство със специфичните характеристики на априлското писане - от разчупения стих през провокативната дързост до разговорната лексика. Големият въпрос е защо жените не проявяват склонност да пишат в модния и престижен априлски формат на своето време.

Вече подчертахме, че в уводните студии към двата сборника авторката задава поредица от същностни въпроси, но предлага и концептуални отговори, които засягат целокупното литературно наследство и провокират мисленето за литературните процеси и явления, за литературноисторическото изобщо.

В случая основната причина за това, поетесите ни да не влязат в априлската матрица, изследователката вижда в модела Багряна. Багряна се оказва още към средата на 50-те години канонизираният връх и граница, мощен, "вечен" образец за женско лирическо писане. С нея се съизмерват, по нея се равняват пишещите жени особено след 44-а г. Багряна е всепризнатата мяра за българските поетеси, а не мъжете априлци. Освен това, отбелязва литературоведката, поетесата успява да се наложи като най-висок пример не с творчеството, създадено след Девети септември, а с първите си три стихосбирки. При което еманципиращият характер на нейното писане и най-вече лирическо чувстване се оказва институционално регенериран по много причини в едно много различно време. Така че "стилът Багряна като квинтесенция на женското умение да се прави еманципирана и модерна поезия" извиква възторзи и подражания, от една страна, но, от друга, стопира, парира всякакви експерименти и непознати лирически преживявания: "И ако в периода до края на 50-те години "багрянинството" все още има някакъв освежителен потенциал, то през 60-70-те години канонът Багряна започва да работи като капана Багряна".

И тук личи концептуалната дарба на авторката, способността й да усеща сложността и амбивалентността на явленията, да типологизира художествените феномени, да конструира културни модели, да профилира литературноисторическите периоди. И ето, че тя дефинира четири различни аспекта в съграждането на женската лирическа идентичност по времето на "размразена" активност през 60-70-те години. И ги обосновава както с многобройни примери, така и с прецизирани социокултурни, общественопсихологически, текстуално-аналитични разрези: автотематизиране, саморазпитване, самопроблематизиране, автомитологизиране.

Изключително интересни са наблюденията във връзка с четвъртия аспект. Българската лирическа жена е обсебена от порива да може всичко, да съвместява крайностите - "вечер да бъде кротка съпруга, сутрин - неукротим борец за световния мир". Реалностите обаче съвсем не са толкова прости и схематични. Да, от една страна, процесът на еманципация се е случил, българските писателки са добили самочувствие и свобода на изразяване. Но, от друга, личи сянката на институционалния контрол над индивидуалността, дирижираният характер на еуфоричната еманципация.

Навлизаща все по-надълбоко в метаморфозите на женската лирическа идентичност, авторката стига до най-интересния й аспект - нейната "социална андрогинност". В годините на режисираното романтично социалистическо строителство жената, по съветски модел, е комбайнерка и трактористка, строителка на проходи и язовири. Тя е в работнически дрехи, с панталон и риза крачи по пътищата на трудовия ентусиазъм. Естествено, за да се наложи нейният по новому еманципиран образ, са нужни не само усилията на официалните публични институции, но и силният пропаганден ресурс на изкуството. Социалистическите мъжки момичета са неудържими в "отгоре" раздадените им "модерни" роли, приемат ги насериозно и присърце. Те са жетварки и звеноводки, "от мъжете почти не се различават", "трябва ли - повишават тон". Но в края на 50-те лирическото преживяване се усложнява - "някогашната текезесарска мъжкарана се е превърнала в нещо ново - в социално андрогинен образ", в "жената-и-мъж", която обича, след като се върне у дома, косите си да причеше гладко и "да бъде просто жена". Най-интересното е, че традиция и еманципация, "мъжко" и "женско" не успяват да се слеят в единство. Те просто съжителстват едно до друго, съседстват кротко и безпроблемно - без да водят до драма, до трагически катаклизми. И това е така, тъй като явлението "мъжко момиче" или според терминологията на М. Кирова "жена-и-мъж" - е външно присадено, политико-идеологически режисирано. Затова и след граничната 89-а "мъжките момичета" постепенно изчезват от поетическата сцена - "някогашната звеноводка се преражда в Радка пиратка", а интелектуалната женска лирика придобива феминистичен нюанс, при което скъсва напълно със социалистическото си минало.

Убеждаваме се в концептуалната идейност на изложените тези и аргументи. Доводите на литературоведката са трудно оборими. Изобщо целият встъпителен текст към втори том представлява вътрешно диалогично пространство от поставени есенциални за литературноисторическото и теоретичното осмисляне на женското художествено визионерство проблеми и поредица от последователно доказани отговори с литературоведски, социологически и културологичен заряд. При това респектиращо е познаването в дълбочина на целокупното творчество на българските писателки за периода. Проследени са трансформациите на гласовете и почерците в отделни книги, промените в езиковите поведения, в моралните избори, в лирическите идентификации.

Проникновени са разсъжденията в посока на неслучения "феминизъм" на държавния социализъм, на симулативната природа на социалистическия джендър режим, който играе между женската еманципация и патриархалната стагнация. Най-голямото коварство на тоталитарната култура, убеждава М. Кирова, е, че в името на психическото си равновесие и оцеляване човекът се примирява с абсурда, нормализира ненормалността.

Постепенно литературната изследователка стига до десетилетието на 80-те, към което принадлежат поетеси от различни възрасти и с още по-различни почерци. Сред тях са В. Петкова и Ек. Йосифова, М. Томова и Р. Панчовска, М. Башева и В. Радинска, К. Ковачева и Ф. Филкова, Р. Александрова и Ж. Балтаджиева, а също и дебютантки като М. Петкова, М. Иванова, М. Николчина. За да се стигне до удовлетворяващото заключение: "...за пръв път в българската поезия след 1944 г. женската лирика е придобила значимо разнообразие". През 80-те женствеността се завръща, но не в контурите на багрянинския модел, а в пластовете на делнично-обикновеното, на битово-урбанистичното, на екзистенциално-апоретичното.

Встъпителната студия обстойно проблематизира и белетристиката, създадена от жени в периода на тотализиращия творческите усилия нов обществен строй. Политическите промени безспорно водят до сътресение в крехката традиция на женската проза. През първите две десетилетия на жените изобщо не им се признават разказвачески умения. Излизането от "белетристичната летаргия" започва в средата на 60-те. Появяват се поредица от романи на Бл. Димитрова и В. Мутафчиева, на М. Колчакова и М. Гръбчева, на Н. Драгова и Св. Бъчварова. Изследователката не само упоменава скрупульозно имена и заглавия, но и окрупнява модели, анализира процеси, коментира тенденции. Най-важната сред тях е, че с изключение на Бл. Димитрова всички останали произведения "с някаква художествена значимост" са в областта на историческия роман. Не бива да подминаваме израза "някаква художествена значимост". Той е показателен за високите оценъчни критерии, за критическата мяра на М. Кирова и нейния "екип". Начинанието да се осветлят творбите на българските писателки, да се вместят по достойнство в националния литературен канон не дава право на изследователите безпроблемно да ги етикират като естетически стойностни, с безспорни художествени качества.

През 70-те и 80-те години в контекста на сложните игри на литературата с властта сред пишещите жени съзрява необходимостта да се защитава интелектуалната независимост и писателската автономия. Безспорно сред тях има фигури на духовния авторитет, на общопризнатия ценностен и обществен престиж. И все пак нужно е да дойде големият водораздел на 1989-а, за да се разкрепостят мисленето и писането, за да се освободят почерците и гласовете, за да заблестят женските думи и да завладеят женските избори.

Няма ги вече политически предпоставените поведения, идеологически контролираните еманципаторски еуфории, партийно режисираните публични жестове на позицията жена. След 89-а женскостта е творчески избор, индивидуален модус на мислене и светоотношение.

Като че ли най-"отзивчив" на промените е романът, който след десетилетни усилия успява да се пребори с мъжкоцентричните модели и да наложи модерната женственост като тема и текст.

 

* * *

Когато през 20-те години на миналия век В. Пундев влиза в спор с учителя си проф. Б. Пенев, "ученикът" убеждава, че глобални, ерудитско-дистанцирани характеристики и изводи за една литература могат да се правят, когато тя е относително завършена. И М. Кирова с днешна дата настоява, че въпреки отминалата краевековна вълна на дълбоки промени в българската литература, процесите са все още в състояние на развитие, поради което всяко обобщение е относително.

Така или иначе двата тома от проекта "Неслученият канон" са вече факт. Повдигнатите в тях въпроси, отворените дискусии, анализираните теми и персонажи, проблематизираните процеси и тенденции, свързани с женското авторство, предполагат скорошната поява на трета част. Дори само прегледът на съдържанието на втория том подсказва за задълбочените наблюдения и открития, за фактологичните находки и литературноисторическите сюжети, за модерните интерпретаторски оптики към малко познати и почти необговаряни явления: как Дора Габе и Елисавета Багряна успяват да се впишат във високите етажи на литературно-политическата пирамида в НРБ (Пл. Дойнов); как се ражда и умира голямата илюзия в женската поезия през 50-те (Р. Радев); какви нови речници се втълпяват на децата от "жените демиурзи на социалистическия детски свят" (Св. Стойчева); какво е мястото на жените в "априлската лирика" (М. Костова-Панайотова); как и доколко жените авторки се вписват в традициите на българския исторически роман (С. Ангелова); как се пишат и цензурират биографическите четива (Кр. Даскалова); в каква констелация се намират център и периферия в социалистическия канон (А. Вачева); кои са открояващите се женски гласове в поезията на 70-те и 80-те години (Ам. Личева); как "многосърцатата, стоцветна, различна" лирическа героиня на П. Дубарова се противопоставя на "сивопоточността" в литературата ни през 70-те (Л. Хр. Малинова); как говорят жените в научната фантастика на социализма (Вл. Трендафилов); има ли постмодерна женска поезия на 90-те (М. Кирова); как работи "автофикцията" (Кр. Йорданова) и как се функционализират матриците на популярното (И. Пелева) в съвременната женска проза... Всяка една от предложените статии е ценна сама по себе си, но е и приносна спрямо общия замисъл и архитектоника на сборника. Съставителката задълбочено е коментирала и коректно е отбелязала достойнствата на отделните авторски етюди в предговарящите думи.

Текстовете правят видими идентификационните усилия на "женската литература", на нейните създателки, които не остават безразлични към необходимостта да отвоюват собствено пространство в националния литературен канон, да легитимират по подобаващ начин смисъла и ценността на творчеството си. Така че "Неслученият Канон" е призив да се мисли женското, женскостта в българската литературна традиция не като "придатък", не като "извънредност", а като органическа част от целокупното художествено наследство. Знаем, че през определени периоди е добре канонът да бъде поставян под въпрос, да бъде дискутиран. Една от стъпките към неговото проблематизиране е отварянето за забравени стари или за провокативни нови "езици" и "гласове". Както М. Кирова, така и нейните съмишленици настояват, че присъствието на жените писателки в тяхната незаменима идентичност е дълг на родните "литературни законодатели".

И двете части на проекта свързват българските авторки в една обща участ - те са по-скоро изключвани, отколкото включвани в художествено-естетическите йерархии, в периметъра на каноничността. Най-малкото съвременните изследователи не бива да продължават с лека ръка да поддържат статуквото, да втвърдяват зависимостите и предразположенията, изобщо да налагат мъжкия монопол спрямо канона. Многобройните текстове в двата сборника убеждават, че е важно да се избегнат клопките на десетилетно институционализираната литературна мъжкоцентричност, да се пренаредят етажите на националния литературен канон, да се отстояват автентичните художествени ценности независимо от техния произход, класа, пол, душа...

Проектът "Неслученият канон" успява въз основа на различни методологически подходи и аналитично-интерпретативни практики да провокира усъмняване в непроменяемостта на канона, да промени перспективите на четене и разбиране на класическите и литературноисторическите образци. Авторите споделят тази важна кауза на съвременната хуманитаристика и, както личи, няма да спрат да я отстояват.

Редица от зададените въпроси в "Неслученият канон" излизат отвъд реторичността, други очакват още по-убедителни отговори, а трети продължават да питат защо въпреки популярността си редица творби, писани от жени в съответното време, остават отвъд престижните полета на канона. Някои от последните, макар и да "не им се иска", предчувстват отговора...

Защо все пак канонът на българските писателки е (не)случен?...

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. Приносен в тази посока е наскоро излезлият труд на Албена Вачева (2014). [обратно]

 

 

ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА

Вачева 2014: Вачева, Албена. В периферията на канона. Българските писателки през първата половина на 20. век. София: Просвета, 2014.

 

 


Неслученият канон. Български писателки от Възраждането до Втората световна война. София, 2009.
Неслученият канон. Български писателки от 1944 година до наши дни. Съст. и ред. Милена Кирова. София, 2013.

 

 

© Антония Велкова-Гайдаржиева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 26.12.2014, № 12 (181)