Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ЗА ЛИРИЧЕСКОТО ДЕСЕТИЛЕТИЕ НА 70-ТЕ

Антония Велкова-Гайдаржиева

web | НРБ-литературата

Антоанета Алипиева. Българската лирика през 70-те години на XX векПознавайки "отвътре" (по обясними биографични причини) силно идеологизираните литературноисторически контексти, но и автентичните, неполитизирани творчески позиции, Антоанета Алипиева успява увлекателно да "сюжетира" поетическото десетилетие на 70-те. Тя очертава основните му "тенденции, модели, имена", благодарение на които се конституират каноничните и до днес "списъци" с представителни книги и авторски персони.

Може би най-важният принос на Алипиева в последната книга е начинанието да се обособи, да се профилира десетилетието на 70-те като вътрешно напрегнато и полифонично, но заедно с това ярко почерково, силно идентично, самостойно. През 70-те години на ХХ век - убеждава авторката - наистина се случват "важни неща, различни от предходното десетилетие". В известна степен подобни начинания са опит за "колективно портретуване", за поставяне под общ знаменател на явления, заглавия, човешки присъствия. Както неведнъж е ставало дума, литературоведските абстракции от рода на "поколение", "десетилетие" повече улесняват литературноисторическите систематизации и периодизации. При което ярки фигури и неповторими творчески почерци потъват в общите списъци и усреднени оценъчни клишета. И все пак те са повече от необходими при извършването на определена "инвентаризационна и анализационна работа" (Пл. Дойнов).

"Българската лирика през 70-те години на XX век" е своеобразно продължение на предходната книга на авторката, посветена на 60-те. Изследването не е цялостна монография от класически тип, а своеобразна поредица от проблемни статии и студии, насочени към различни аспекти в развоя на десетилетието. Отново Алипиева ни въвлича в една своя любима теза - за "разцепените културни енергии на две - официозни и същинско творчески". "Правоверните" спрямо културната doxa са неталантливите "апликатори" на външноидеологическото статукво, а "неправоверните" са стойностните лирически гласове. Една на пръв план схематизирана конструкция, която се нуждае от доуплътняване, нещо, което през последните години правят и други автори в редица текстове и сборници.

С двете си книги за формиралите се тенденции в българската лирика, съответно през 60-те и през 70-те години, Алипиева всъщност неотстъпно гради устойчивия национален алтернативен канон. Неслучайно Пламен Дойнов, един от най-задълбочените историци, теоретизиращи върху "(не) възможната персоналистичност на алтернативния канон", аргументирано убеждава, че неговата горна граница преминава "някъде около дебютантите през 70-те и самото начало на 80-те години". Така че съвсем резонно първият "ескиз" в книгата на Алипиева е опит да се очертаят "културните, поведенчески и политически" граници на десетилетието. Нормално е официозно стабилизираният след 1956-а социалистически литературен канон да стои твърд и непоклатим и през 70-те години. Време, през което административно-идеологическите алибита естествено доминират над интуитивно-творческите пориви. Но това наистина е само "на повърхността".

70-те всъщност е десетилетието на автентичната "нова вълна" в българската поезия, представлявана от лирици "без ярки обществени биографии". Макар и елиминирани, "заглушавани", изтласквани в периферията, поети като Николай Кънчев, Иван Теофилов, Константин Павлов, Петър Алипиев отстояват, всеки по своему, плуралистичността на контекста. Плуралистичност, заявена като естетическа позиция, но и като духовна кауза през 60-те и "еволюционно продължена" през 70-те.

Познавач на интимно-творческите колебания, интелектуално-артистични мимикрии, официално-публични разигравания на отношенията с властта, белязали литературния бит на времето, Алипиева се съсредоточава върху естетическите търсения и гражданско-етична мяра на етапните ни национални поети. Именно в неформалните, недотам засегнати от властта маргинални полета се разгръщат алтернативните творчески поведения и сюжети, но се създават и отстояват и алтернативните художествени светове. 70-те - категорична е авторката - е десетилетието на тихите, но неколебливи избори, на замлъкващите, но политически неангажирани гласове.

След направения бърз културологичен преглед на времето, Алипиева заключава, че е повече от необходимо десетилетието на 70-те да бъде мислено като: "...обект на самостоятелна визия, като, разбира се, се зачетат здравите му връзки с предходните 60-те години и подготвящата му роля за разбунените 80-те години на 20. в."

Несъмнено трудно и отговорно е да се отграничават, обособяват 70-те спрямо 60-те, но именно такава е задачата на коментираната тук книга. Тръгвайки от "генеалогията на 60-те", Алипиева търси възможните оптики, през които да огледа сравнително изкристализиралите поетически модели и културни тенденции, стоящи контраидеологически спрямо привидно либерализиралата се соцреалистическа действителност. Напрежението между "двата канона" изследвачката не съвсем ясно от терминологично-понятийна гледна точка ще определи така: "Единоборството между официоз и същина избива в разни мълчаливи съпротиви на същината, документирани в дневници, впоследствие в мемоари, във вербални опозиционни разговори, протичащи по кафенета, домове и отделни литературни кръгове".

Втората глава, проследяваща "поетичната ивица на общността и разделенията", маркира един важен, стратегически спор, белязал по-нататъшния облик на българската литературнокритическа проза. Става дума за сблъсъка между тепърва утвърждаващата се културноерудитска, "университетска" критика (Н. Георгиев) и модерната националноидеологически ориентирана критика (Т. Жечев) по повод една от емблематичните книги на времето "Диви разкази".

Смятам, че генеративността на този спор, засягащ различните рецептивни нагласи, концепции, методологии, херменевтични разрези, критически подходи, предполага по-разгърнати типологически наблюдения и изводи с оглед очертаването на нееднозначността на анализирания културен контекст. Тъй като, знаем, литературната критика е най-податливата на идеологически манипулации, но и най-охраняваната зона от страна на властовия политестетически дискурс. Все пак, самият факт, че е предоставена трибуна на две крупни фигури на националната критико-философска и интерпретативно-ерудитска мисъл, е повече от красноречив за станалата възможна алтернативност в хуманитарните занимания. Въпреки всичко.

И ето че наред с фаворизираните от институционализирания социолект линии "Башев - Левчев - Стефан Цанев" (гражданско-площадната, трибунно-патетичната) и "Андрей Германов - Първан Стефанов - Петър Караангов" (философско-психологическата, интровертно-съсредоточената) в официалната естетическа йерархия се допускат вече и гласовете на различните, другите - "тихите", "интелектуалните", "парадоксалните" поети. Онези, които отказват преки външно наложени обвързаности в сферата на художественото. Иван Цанев, Биньо Иванов, Николай Кънчев, всеки по свой начин, дистанциращи се от нормативността и "здравето" на официозно създаденото "монолитно априлско поколение".

Така постепенно литературноисторическият "колаж" на Алипиева ни повежда към все по-интериоризирано-самотното, вглъбено-утихналото, скептично-ироничното или абсурдистко-нонсенсовото съществуване на "човека от ъгъла". "Новата вълна" поети не просто се отдръпват, а поставят под въпрос градивно-оптимистичното, социалноутопичното чрез естетизиране на делничното, чрез деконструкция на реалното, чрез демаскиране на привидното. 70-те "тихо", "недекларативно" взривяват еднолинейното, неусъмнено прогресистко живеене на "трудовите хора". Затова апоретичното, екзистенциално-трагичното, амбивалентното все повече изпълват лирическите светове. Незнайното, непроницаемото, неразбираемото са доминиращите светогледни нагласи спрямо текущата действителност, но те засягат човешкото съществуване в най-универсалните му, а-социални, отвъдисторически измерения.

Изгубил традиционните си убежища и ценностни матрици, лирическият герой през 70-те броди из глухи улици, задава тежки въпроси, подлага на изпитание връзки и отношения. Отчужден, "зазидан" в урбанистичните пространства на неотзивчивостта и автоматизацията, "героят на новото време" се чувства все по-незащитен и разрушен. Раздвоен между онова, което си отива, и онова, което обещава да дойде, човекът на 70-те се потапя примирено в делника: "...единственото нещо без илюзии, смисълът на живота, който ражда най-истинското живеене, който единствен дава плодове". И ако тялото е безпомощно заклещено в тесните и задушаващи пространства на урбанистичната тоталност, духът не престава да мечтае и рисува своите блянове.

Една от същностните разлики, откроени от авторката, между поетическите визии на 60-те и 70-те години е пространствената ситуираност на лирическия субект. 60-те предпочитат отворените територии, носещи усещането за безпределност, освободеност, "космическа" изпълненост. 70-те - обратно, затварят човека "вътре в" тесните, ограничени, "клаустрофобични" пространства. Боравейки с цялото разнообразие от художествени почерци и философско-психологически нагласи в този така важен за "модерната българска библиотека" период, Алипиева илюстрира тезите си с уместно подбрани лирически фрагменти. Силни примери в тази посока са наситените с резигнираност, уплаха, покруса изповеди на Марин-Георгиевия "преселник", озовал се в един напълно чужд свят без опори. Свят, изпълнен с домовете на хиляди бездомници, със здраво залостените врати на безприютността, с "церемониите" на бездуховността. За да останат единствено възможните приключения - на интимно делничното, на фикционално въобразеното. (Тук ми се ще да вметна, че детайлното познаване на българското поетическо наследство от 60-те и 70-те години предполага и по-аргументирани теоретико-типологически обобщения).

Друг важен маркер, който създава общия профил на десетилетието, е духовно-интелектуалната отвореност към гласовете на "другите". Поезията на 70-те е наситена с посвещения, епиграфи, "културни цитати", които откровено плурализират контекста, създават усещането за равнопоставеност с утвърдените и предпочитаните родни и световни поети, но също така дават възможност за травестийно разиграване или артистически-асоциативно преосмисляне на традицията. На преден план вече не е героичният строител на грандиозното светло бъдеще, а "малкият човек" с неговите "тихи победи", приглушени драми, несподелени радости. Традиционно любими теми и "сюжети" на българската поезия от предходни нейни периоди през 70-те се "пренаписват" най-вече с оглед на екзистенциалните им основания.

Изгубените естественост на рустикалното, топлина на патриархалното, романтика на революционното, еуфоричност на социалното трансформират образа на любимия на социалистическия канон ентусиазиран строител на новото общество в затворен, чужд на себе си и света самотник. Оттук 70-те задават една нова мисия на Поета. Той вече не е актуалният и престижен през 60-те години бард, изпяващ по площади и митинги своите шлагерни стихове, а е субективно вглъбеният, философски рефлексиращият творец. Той вече не е бодрият, енергичният соцактивист, а дълбаещият в тайните на битието, прозиращият отвъд границите на реалното духовен избраник. Ето как изследователката пресъздава тази същностна промяна в поетическите нагласи: "Въпреки че десетилетието трудно конструира единно движение и единен език, то безспорното общо място в темите и философията на поезията е Поетът, човекът на изкуството, изкуството въобще. "Духовното" като опозиция на отелесените символи на соцреализма, на шлагерната струна, завладяла душите на битовата тълпа".

Предпочитана тема от А. Алипиева са "кулоарите" като силно енергийно пространство на неформалните общувания, на артистическите заклинания, на ироничните подхвърляния. Естествено, и по повод на 70-те авторката няма как да ги подмине. Обратно, в изложението те са видени като "метафоричното пространство на несъгласие и индивидуалност". Кулоарите се налагат като символно свръхнатоварена територия, алтернативна и опозитивна на социалистическите културни институции. Срещу официалните годишни "априлски дискусии", критически обзори, редакции на вестници и списания - провинциалните сдружения, частни квартири, почивни станции. В "кулоарите" свободно и нецензурирано се рецитират антиканонични стихове, превеждат се забранени западни автори, пародират се емблематични фигури на властта, споделят се интелектуални тревоги, възкресяват се тенденциозно забравяни автори. И най-важното, в тях художествено-естетическото не се подменя, не се загърбва в името на официозно-публичното. А се преживява и сътворява като автентичен духовен опит.

"Кулоарите" са "паралелният", понякога абсурдно съществуващ, но болезнено необходим "топос" за създателите и ценителите на автономно художественото. Кулоарите пренареждат, коригират, проблематизират фаворитите и символите на властта. Освен това, настоява Алипиева, могат да се мислят чисто метафорично като пространство на интимното, авторефлексивното - далече от трибунните изяви и патетични скандирания: "Ето това са кулоарите, културният топос, който пръв започва подмолната си дейност срещу "администрираната литература", срещу изкуствено охраняваната поезия на правилата, на тематичната предпоставеност, на естетическата немощ".

Важен момент в книгата е "прегледът" на преводното дело през десетилетието. Защото, за една до крайност капсулирана, монополизирана от държавната идеология култура от изключителна важност е диалогът с "другите". Оглеждането, съизмерването, успоредяването са част от пътищата към самопознанието и самонадмогването. Помним, че непосредствено след Освобождението българските държавни мъже, строителите на "нова България" залагат на чуждия опит в областта на изкуствата, на преките съприкосновения със западноевропейската художественоестетическа и културно-философска мисъл. Знаем какви усилия полагат интелектуалци от ранга на проф. Ив. Шишманов, на д-р К. Кръстев да осигурят престоя на изявените ни поети, писатели, критици във всепризнати духовни центрове на Европа. За съжаление, през 60-те и 70-те години държавата повече цензурира, отколкото инвестира в широкото отваряне към опита на чуждите култури. За сметка на това интересът на българските творци към непознатото, забраняваното все повече се засилва и става трудно контролируем.

Богато представеният списък с излезлите през 70-те преводни антологии дава основание на авторката да осмисли този своеобразен бум от преводи на световната класическа и съвременна поезия като "есенциалистки поглед върху поетическите процеси". Съвсем разбираемо е с оглед на очертания социокултурен контекст, че в литературни събития се превръщат преводите на Стефан Гечев, Цветан Стоянов, Атанас Далчев, Александър Шурбанов, Григор Ленков, Христо Радевски и др. Става дума за творци с вроден, но и култивиран художествено-естетически усет, както и за авторитетни фигури, заемащи най-високите етажи на националната литература. И макар че все още е трудно да се говори за мащабно промислена програма, свързана с преводаческото изкуство: "Държавата постепенно преотстъпва своите права на подготвени преводачи, налагащи с високите си професионални преводи световната култура като необходим диалог през 70-те."

Според мен най-въздействаща като критико-оценъчна инвентивност и литературноисторическа концептуалност е последната част на коментираната книга, озаглавена "Автобиографичното десетилетие. Време на литературните портрети". Тук Алипиева твърдо прокарва тезата, че 70-те са началото на силния персонализъм, че автобиографизмът на "тихите поети" можем да търсим изцяло в полето на фикционалното, на художествено-текстуалното, а не в разиграването на социални и културни роли. Нещо, което обяснява и престижността на портрета като най-моден критически жанр. Портретът е езикът на уникално персоналистичното срещу естетиката на колективистичното, на неповторимо личностното срещу уравновиловъчно-списъчното, на художествено-идентичното срещу идеологически каноничното. Критическият портрет е жанр, поставящ на изпитание естетическите сетива, интерпретаторската дарба, оценъчната интуиция и пр. Сред майсторите на портрета през 70-те литературната историчка с право откроява Минко Бенчев, Здравко Недков, Светлозар Игов, Кръстьо Куюмджиев, Атанас Свиленов, сами по себе си заслужаващи отделни изследователски усилия. Не бива да се подминава и настояването, че в контекста на времето критическото портретиране на безспорните дарования, конструирането на задълбочени психографски и естетико-философски профили на съвременните художници на словото е "позволеното бягство" на родната критика от натиска на идеологическите клишета и социални конюнктури.

Ето защо към края на книгата самата Алипиева няма да удържи на изкушението да представи и своите портретиращи щрихи, посветени на някои от най-важните за десетилетието поети. Показателни са съответните надслови, които по един лаконично-метафоричен начин задават ключовите посоки в рецепцията на тези средищни за развойните тенденции на лириката ни светове: "Графиката" на съдбата (Борис Христов)", "Битието - тази метафорична необятност (Иван Цанев)" или "Говорещото мълчание (Иван Методиев)".

Без съмнение "Графика" е от репрезентативните творби на Б. Христов, носеща в себе си мощни смислотворчески енергии и разтърсващи екзистенциални взирания. Някои от тях Алипиева ще "транскрибира" така: "...сетивността е вход към метафизичността", "смъртта е проблем на тялото", а "душата, отделила се от гниещото тяло, напуснала "долу", разпукала графиката-менгеме, ще литне из света и с нея безнадеждността ще стане надежда, "долу" в земята ще стане "горе" при бога, смъртта ще бъде живот."

На места почти натуралистично пресъздаваща психофизическите "сърдечни удари" на лирическия аз, интерпретаторката се докосва до болезнената резигнация спрямо света на отсамно-тленното, но и до въздигането към трансцендентно-безмерното. За да се завърне човешкият дух след небесните посвещения отново на земята и усети радостта от "изконните живи, осезаеми, проверени, изстрадани, земни, земни, много земни и обикновени ценности: майка, родина, любов". "Долу", "горе", "долу" - ето я Борис-Христовата графика на съдбата, побрала в своите кривулици мъчителния, но просветлен път към смирението.

Към екзистенциалните дълбочини, към битийните прозрения ни отвеждат и стиховете на Иван Цанев, чийто лирически герой "частиците съединява и вдъхва сладост на нещата". И. Цанев е от "тихите", но най-високостоящи поети на 70-те, който, общувайки със светлите гласове на съвременниците си, разбулващи човешките енигми, гради общите духовни полета на националната култура.

И ако Иван-Цаневата поезия говори заедно с "гласовете" на "другите", Иван-Методиевата говори с мълчание. Мълчанието при него е вглъбена съзерцателност, звънтяща тишина, космическа пълнота, убежище на духовността.

Своя "портрет" на десетилетието Алипиева симптоматично финализира с "мекото женско смирение на оттеглянето в самотата на деня, в липсата на изключителното, в радостта от подарените от живота неща". Или с "новия автентизъм" (по Пламен Дойнов), който внася в родната лирика Екатерина Йосифова. "Делничното" е ключова категория за този поетически свят. Делничното като смисъла на екзистенцията, като лично извоюваната одухотвореност на живота с неговите така необходими присъствия и неизменни обкръжения - майки и бебешки дрешки, баби и внуци, синове и невести... Но и с неогласените надежди, с неугасналите вери, със смиреното утихване в здрача и с просветленото дочакване на новия делник.

Ако трябва да обобщим: "Българската лирика през 70-те години на XX век" аналитично "дисектира", но и любопитно разказва десетилетието (нерядко с присъщия за времето делничен интелигентски жаргон). Езикът на А. Алипиева внася колорит, свежест, непринуденост и нестандартност в професионалното говорене, на места без да постига нужната терминологична обоснованост и методологическа последователност. Предложената книга е интригуващо литературноисторическо повествование, което за сетен път убеждава, че автономията на литературата се удържа въпреки попълзновенията на идеологията; че и най-тоталитарните системи раждат възможно най-провиденческите поетически визии за човека и неговото време.

 


Антоанета Алипиева. Българската лирика през 70-те години на XX век. Тенденции, модели, имена. Велико Търново: Слово, 2010.

 

 

© Антония Велкова-Гайдаржиева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 07.02.2012, № 2 (147)
© Електронно издателство LiterNet, 21.04.2013
НРБ-литературата: История, понятия, подходи. Съставител Пламен Дойнов. Варна: LiterNet, 2013.

Други публикации:
НРБ-литературата: История, понятия, подходи. Съставител Пламен Дойнов. София: Кралица Маб, Варна: Силуети, 2013.