ПЕЙО ЯВОРОВ. ГЕНЕАЛОГИЧНИЯТ ПРОЧИТ
(Генеалогия на българската модерност. Яворов., В.Т., 2001, Виолета Русева)

Антония Велкова-Гайдаржиева

web

Яворовата поезия - тайнствена, прокълната, еротично поглъщаща в бездните на страстта и смъртта и в същото време вербализираща метафизичната взряност на човека, неговия неподвижен лик, вдълбан в изтичащото. Яворовският дискурс - трудно овладяем, разтърсващ, влудяващ, предизвикващ кошмари, болести на душата, кризи на съзнанието, поради което книгата на В. Русева го представя като най-същностния възел от зададени въпроси, от ненамерени и намерени отговори за раждащата се българска модерност. Този текст е блян по "една овладяна история, която се е върнала към генеалогичните си основания". А това е вече стратегия, свързана с рационалистки и интуитивистки употреби на миналото, с афинитет към дисконтинуитетите, към деконструкциите на тоталността, към зевовете, хиатусите, синкопите на историчното. Генеалогичното четене (писане) е остро скептично спрямо видимости и аксиоматичности. То е почеркът на парадокса, усъмняванията, на размиващите се физиономии, но и на сглобките на строшени парчета от миналото, на различни конфигурации на паметта, конструиращи и настоящето. Генеалогията провокира интерпретации, произвежда идентичности, сплита в едно фигури, думи, неща, времена, спомени и утопии, ретроспекции и проспекции.

Генеалогичният дискурс непрестанно се разтваря и умножава, той казва неща, различни от наличните - тайнствени, просветващи и угасващи: "Основанието да се пише (история) е винаги лично. Ние преписваме миналото с индигото на собствената си личност, то от своя страна също намира своите начини да ни промени". Генеалогията е мрежа от различни ценностни хоризонти, перспективи, от речи и текстове, писания и предания, практики и институции, от любовни жестове и театрализирани пози, от откровения и симулирани сцени, от светлини и сенки, от апологии и омрази. Така генеалогията на българската модерност, според В. Русева, предполага в езика, с който я описваме днес, "да попаднат отломъци от собствената й дискурсивност, да бъде архивирана в система от изкази за нея, но и за себе си - тези, в които модерното съзнание постановява, осъществява, коментира собствената си същност". С други думи, генеалогичният прочит на българската модерност е проект за сглобяване на миналото от фрагменти, от наличности и отсъствия, от граници и процеси. Той е концептуален "колаж" от обекти и субекти, от графеми и писма, от багри и аромати: "Никъде миналото не е повече тайна и съкровеност и никъде не е толкова живо, колкото тук, където диша, шумоли, пази аромата на изсушени цветя, гледа ни от пожълтели фотографии".

Генеалогичното четене и писане никога не казва всичко - то е палимпсестно мълчаливо и палимпсестно проговарящо. То разчита на удвояванията между литература и бит, минали и сегашни пейзажи, на частни истини и колективни употреби. Генеалогията е зона на преписите и копията, но и на преводите и приписките. Сложна мозайка, чувствителна към прекъсванията, настроена да обсъжда сривовете.

Така, според изследването, в началото на ХХ в. различието е обявено за норма, при което се задейства дискурсивна машина за произвеждане на персоналните литературни митове. Интимното битие и публичният образ на поета взаимно се превеждат, конструират, четат. Появява се институцията "Мисъл" - прозелитски градивна и драматургична, преобразуваща речевите практики и явления на литературния бит - писма, картички, дневници, анкети, награди - във феномени на раждащата се модерност. В. Русева разполага уникалните изкази на модерността в обединяваща ги цялост и в същото време коментира механизмите на тяхната мултипликация. За авторката класически интерпретативни жанрове и посвещенски жестове - прижизнени и посмъртни - сдвоено изричат принципите на естетическото. Първото десетилетие на ХХ в е време на създаването на нов календар - преломен, трансформативен - генеалогичният календар на модерността. Той е и календар на персоналиите, на онези субективности, които прекосяват историята, които са над- и под- нея, за да я конструират - по-тайна, по-съдбовна, по-фундаментална. Така литературната история се разбира като вечно променящо се хранилище от следи, дири на духа, от архиви, които проектират и проекции, които се връщат в архивите; от функционализации и трансформации.

Яворовата поезия се оказва онази зона на модерността, която предполага разиграващата се в реалността фикция (legal fiction). Конструирана реалност, която прекосява действителността, която спи, сънува, пробужда се в кошмари, пътува в релефите и зигзагите между "безсъници" и "прозрения". За да се произведе силуетът на българската модерност, чиито същностни концепти стават "сънят и безсъниците", "просветлените нощи" и "нощните бездни". Накратко: "Мисъл" има статут и функция на своеобразна институция, която създава и поддържа определена идентичност на литературната система".

Една система на двуборство между аристократични и плебейски вкусове, между художници и публицисти. Една система, която обмислено произвежда бъдещето, огласява отсъстващото, за да моделира желаното; пренаписва семплия образ на реалното, за да легитимира концептуалното. Именно така критическото писане на д-р Кръстев, П. Славейков, а и самокоментарите на Яворов произвеждат чрез и в самия него реално-въобразения образ на "модерния поет". "Яворов" е едновременно обект и субект, "сянка" и "огледало", виртуозност на поетическата реч и болезнено препъване в думите. Той е "инструментът" на магическото познание, което е страдание.

Твърде интересно В. Русева чете рефлексията на модерното съзнание спрямо традицията чрез изминатия път от "Стихотворения" (1901), "Стихотворения" (1904) до "Антология" (1910). За авторката тези книги представляват своеобразен пренаписващ се в повторението поетически цикъл - реплика на Яворов, в която традицията е вторично изживяна и модерно преекспонирана. Всъщност в тази различно хипостазираща се книга през времето целият корпус от устойчиви тематизми, мотиви, образни стереотипи - същият и различен едновременно - конструира едно поле на "привидната традиция", на вторичната моделировка, на версификаторството "на уж". В нея се разгръщат формални тъждества, висококултурни закачки, полемични игри, мними автентичности. Така модерното съзнание "редактира" традицията, за да легитимира себе си.

Многоезичният и в същото време единен дискурс на модерността "пробягва" през художествени и паралитературни текстове - през поезии и идилии, критики и самокритики, спомени и документи, "за да изтрие различията и очертае в езика зони, които независимо от жанра и от авторския почерк изписват сходни неща по аналогичен начин".

Проблематизирайки "археологията на литературния бит", В. Русева сюжетира раждането на модерната субективност в полетата на всекидневното. Авторката разполага на мегасцената на българския интелигентски социум салони, локали, театри и концертни зали, за да покаже, че в социално и естетически престижните им пространства се разиграва една и съща драма - на модерния индивид в кризисните му сблъсъци с обществото. Така и социалният стил на светските карнавални забави превръща маскарада в "идиом" на разколебаната, разпадаща се идентичност на личността. Става дума за особена изоморфност и прекодируемост на различни функционални редове. Реално и мистифицирано са взаимопропускащи се и взаимопросмукващи се полета, при което любовният сюжет "Лора-Яворов" прераства в културен сюжет. И обратно, невротично пулсиращият и разкъсван от болезнени страсти и смърт дискурс на модерността се проектира върху частните зони на интимното.

Именно поезията на Яворов сублимира в езика толкова казани неща от толкова много хора, утаени през десетилетието страхове, кризиси, тревожности - като общ опит на индивидуалността. Нещо повече - Яворов дава "назаем език, с който другите резонират сходни битийни усети". Език, който се мултиплицира в дневници и писма, в културни клишета, в жестове и въздишки, в пози и естетически нагласи. Език, който демонично проблясва в "метафизичната нощ", който завлича и погубва. "Езикът се разцепва, за да изрази всички конвулсии на страстта", "Езикът се разраства до единствен дом на чувствата", "Емоцията потъва в плътността на словото, а то - в неизбродимите дълбини на чувствата" - паремийно заключава изследвачката. Тяло, Лудост, Болест, Смърт са онези "сенки" на езика, в които се блъска, но не спира "мазохистично" да търси субектът на модерността.

В "Генеалогията на един сюжет" любовният сюжет "Лора-Яворов" е осмислен като матрично предписан от автора на "Неразделни", който, наричайки непознатите все още Лора Каравелова и Пейо Крачолов с имена на дървета, "сякаш ги е обрекъл да изживеят наяве живота на неговите герои - разделени приживе, събрани в смъртта". Само там - в смъртта, всъщност преживявана и в тукашното - "двамата постигат, обагрено от кръвта, разтръгнато от страдание, непостижимо приживе сливане на душите си, сладостния покой на единение с другия". Дори повече - самият Яворов, Поетът, режисира смъртта си, обмисля последната си драма като текст на изкуството.

И тук текстът "Яворов" отново обърква, заплита - фикция и действителност сменят местата си, поезия и живот се случват в обратен ред. И биографичното у Яворов е парадоксално - преди сюжетът слепота - прозрение - смърт в любовта - любов в смъртта да се случи в живота на Яворов, той е повтарящ се мотив в неговата лирика. Биографичният архив никога не е абсолютен, а следите му пулсират напред и назад във времето. Следите са "автори" едновременно на текстове-предписания и текстове-послеписи, на предговори и следговори.

Главите "Яворов: Приютяване на смъртта в езика", "Сексуалност - смисъл - език в поезията на Яворов", "Яворов и поетическото наречие на символизма" са философизиращ прочит на "лоното на езика" като уникалното случване на смисъла. Така голямото събитие на Яворовата поезия в езиковофилософските проблематизации на В. Русева е смъртта - не толкова в стиховете, които я тематизират, колкото в структурата на езика. Тя е в белите полета, в сенките и маските, в трансисторичните предусети. Тя е хоризонт и граница на битието, съзерцание на универсума; много лична и пределно свръхлична категория. Смъртта е процепът на омиротворената вечност, която обичайният език не би могъл да изрече. Но Яворовият поетически език изрича "невъзможната в обичайния порядък на битието свидетелска форма за собствената смърт".

Дискурсът на модерността наистина се превръща в мястото, в което се развихрят фантазми, инвестират се емоции, въобразени светове, несбъднатости. Любов, страст и смърт непрестанно изписват и изтриват текста на мъжко-женските отношения. За да се слеят в края литургични и литийни звуци "сред брачни тържества камбани погребални".

Единствено във феноменологията на символа универсалната екзистенция идва, изчезва и отново се възвръща като разтвореност в езика, като трансцендентирана действителност. "Яворов и поетическото наречие на символизма" е теоретично плътен текст, идейно генеративен, предписващ задачи: да бъде описана поезията на българските символисти от гледна точка на интертекстуалната връзка между тях - всички ония прояви на осъзнати или не, забравени или явни препратки, цитирания, аналогии, поетически перифрази, представляващи сгъстяването на поетическия език при символистите, което го затваря в система и го прави наречие за посветени. С поемата "Нощ" например - генеалогична за българския символизъм творба - Яворов задава "речника на нощта", който останалите поети ще втвърдят в интертекстуални повторения. Именно теоретичните проблематизации на интертекста са другото голямо постижение на "Генеалогия на българската модерност. Яворов". Интертекстът е видян като феномен на езика, на уникалната му способност да утаява смисли, да втвърдява повторения, в които никой не повтаря другия, а словото едновременно помни и изговаря уникалността на духа.

Краят-начало на книгата на В. Русева "Българската модерност - някои незададени въпроси" аксиоматично извежда изкристализирали концепти за българската култура от началото на ХХ в.: "От Яворов до 20-те години българската модерност е изградила своя хоризонт - от генеалогията си през собствената си традиция и история", "Двадесетте години на двадесети век са точката, в която модерната естетика се обръща назад към собственото си минало и поставя въпроса за началото си. Яворов е авторът, около когото могат да се подирят неполучените отговори за раждането на модерността". И още - модерността предполага да се мисли като естетическа цялост.

Времето от началото на ХХ в. до края на 20-те години е тотално време на българската модерност. Между раждането на модерността и превръщането й в традиция нейният дискурс разкрива разклоненията и единството на една естетическа практика, позволяваща на изказите едновременно да се самополагат, взаимопознават и променят. Културната фигура на Яворов е възелът - архив и актуалност заедно, - около който се заплитат въпросите и отговорите на случилата се модерност. Възел, в който се взираме, и в който ослепяваме...

© Антония Велкова-Гайдаржиева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 23.02.2002, № 2 (27)

Други публикации:
Литературен форум, № 7, 19-25. 02. 2002.