Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

(ЦВЕТАН РАКЬОВСКИ. П. К. ЯВОРОВ И БЪЛГАРСКИТЕ ПОЕТИЧЕСКИ СИЛУЕТИ. С., 1998)

Антония Велкова-Гайдаржиева

web

Цветан Ракьовски "П. К. Яворов и българските поетически силуети"Краят на столетието като че ли изисква от литературоведския "логос" да търси нова интерпретативна сглобка на съществуващите литературни модели, да активизира паметта спрямо забравените, въобще глобалистично да обгледа литературноисторическия и херменевтичен наратив. Тази тенденция се потвърждава от новопоявили се изследвания спрямо определени персонални или спрямо "единния национален митопоетически и митокритически контекст".

Преобръщайки смислите, реконструирайки текстуални цялости, създавайки трансформативни интерпретативни полета чрез един модерен "междувековен" инструментариум, вслушващ се в полифонията на българските поетически гласове, Цв. Ракъовски търси дълбинните причини, поради които "всред обилието от референции на личността "Яворов" противоречието прави непреодолим Аза на поета". Защото социокултовият образопис "Яворов" не може да бъде идентифициран чрез съществуващите конвенции и модели. Към него трябва да се подходи не чрез дескриптивно-рационализаторски механизми, а чрез мистични дирения. Мистиката от своя страна не е пътят на всички или на мнозина, но "в нея поетично се изразява същината на една вяра, замислена за всички". Или, както казва изследвачът, "подобен автор не подлежи на телеологически предначертавания. Причината е в самия него - твърде едър е Яворовият силует..., за да може неговата авторска и извънавторова изява да се делят или да се ориентират тематично, според литературни критерии или според жанрови белези".

Спиритуалистьт, мистикът, метафизикът, странният поет извървява не "царския път" (via regia, макар че скорострелно става от провинциален - култов поет, а "трудния път" (via labocosa) към идентификация на личността и към постигане на земно-метафизични опции.

Немската изследвачка на световните мистични традиции Доротее Зьоле сплита в единна релация мистиката и съпротивата (вж. едноименната й книга "Мистика и съпротива", С., 1998). Защото мистиката е креативно познание за единството и хармоничността на битието; в същото време мистичното възприятие е и безутешно възприемане на релативистичната земна раздробеност. "Да страдаш - пише Д. Зьоле - от тази раздробеност и да я намиращ непоносима - това усещане принадлежи на мистиката." Именно между висшето и низшето, между страданието и разбирането, между сакралното и профанното скита Яворовият герой, а поетът е "разнолик, изплъзващ се в поетически визии от предишно създаден за себе си модел". Това е човекът, говорещ с всевечните и бездънни води на Нирвана, но и бунтуващият се, несмирен болезнен дух.

Това, което налага Цв. Ракьовски като основен концепт в своята книга, е, че най-неконвенционалният, най-изненадващият следосвобожденски творец "изписва" матрицата на българските поетологични модели. Авторът на "Яворов и българските поетически силуети" концептуално и аргументирано внушава тезата, че Яворов "през цялото време експериментира, за да въплъти в стих, във форма всяка една от очертаващите се поетически тенденции в българската литература..."

Постановката на Ракьовски е радикална спрямо утвърдени идеологеми и тривиализирани митологеми, спрямо мисленето за националния литературен макротекст и контексти, за палимпсестно дочуващите се говори в паметта на родната култура. Тя съвсем не предлага пропедевтичен модел, а уплътнена, аргументирана стратегия за разчитане, разплитане, съшиване на яворовските смисли. Защото гениалната поетическа енергия на Яворов едновременно обглежда съществуващите тенденции и ги руши. Творецът имитира, симулира, преобръща началните поетически модели, но и по странен начин ги кодифицира в съборността на своите макротекстове, в телоса на своите книги.

Авторът на изследването се опитва чрез засичането на различни интерпретаторски опуси да очертае уникалната пейзажна яворовска сфера, сплела в трагически възел "свръхземните въпроси". "Яворов" е явление, сложен поетически, културен и драматургичен новоговор, който глобалистично преобръща националната литературна парадигма.

Представяната книга не цели ретроспективен поглед към литературата на началото на века, а синхронен и диахронен сглоб на хармонични или палинодични, но непрестанно диалогизиращн културни езици. А националният литературен телос се осмисля като травестираща, цитираща, сценографирана матрица, "плод на силни писания и още по-радикални изтривания".

Яворовият уникален и универсализиращ нов глас трудно се вписва в национално-идентификационните "мъжки" поетологични модели - патетични, гръмогласни, романтично-героически. Неслучайно Яворовата поетическа осанка се откроява сред съвременниците като "елегантна", "виртуозна", "мистична". Тя прекосява традиционно устойчивите институционни и интелектуални стратегии и отвежда към дълбините на мистичните пространства. Яворовият логос търси не толкова "смисъла" и "паметта", "аналитиката" и "разума", той е интуитивно-прозренчески и се докосва до трансцендентното - трудно разчетим е, измъчващ, но и безвъзвратно покоряващ.

В интерпретаторските разрези на митологемите "Безсъници", "Песен на песента ми", "Теменуги" Ракьовски разчита идеологемните "описи", текстоцентричните ядра на Яворовите послания. Така например "Песен на песента ми" е "наратив за едно начало и един финал" - финалът на символизма. Тъй като творбата е метатекст, обясняващ, улесняващ декодирането на символистичната поетика, а не манифест на символизма. Нормално е текстът да породи множество интерпретативни подходи, но и "метафорични грешки", каквато допуска Божан Ангелов, назовавайки я с библейско-архетипното "Песен на песните". Защото извън контекста на "Безсъници" "Песен на песента ми" е текст-ключ, превръщащ всичко писано до нея в алегории. В контекста на "единствената цялостна книга на Яворов" - "Безсъници", обаче, тя е пролог на "безсъницата" като перманентна песенна ситуация, на трагическото битие на тьжно-самотния човек и страстите на отчаянието му.

Предложеното изследване от Ракьовски е силно в генерализациите спрямо Яворовите поетологически жестове и текстове. "Подир сенките на облаците" според него "за първи път дава плът на една глобална идея за българската литература, за нейните проблемни и опорни идеи, теми и език". Авторът убедително аргументира, че "Подир сенките на облаците" заработва в националното културно пространство като фундамент, като "първата глобална антология на българската поетологическа мисъл". Тя действително фундира в плътта си чрез символната идентификация българските поетически модели, които се намират в динамичен разноговор помежду си - рефлексивно-социална, рефлексивно-сантиментална, импресионистична, философска... Тази книга не е телеологична, тя е книга-матрица, книга-парадигма, но и "книга-мистификат". В нея нарцистично-рефлектиращият Автор чрез собствените си текстове среща различни поетически силуети от литературния процес, а Книгата му заработва като металитературен проект за глобалното българско поетическо пространство.

Интерпретативно-генериращо е твърдението на Ракьовски, свързано с необичайното палимпсестно писане на Яворов върху силуетите на българската поезия. Оказва се, че творецът визира националния художествен процес не единствено чрез радикалните сблъсъци "млади и стари", "преди и сега", но и чрез конституиране на литературните езици в границите на една книга, чрез която очертава телоса на българския поетически наратив. Проблематизирайки логиката на модела "българска поезия", нейните жестове, рефлекси, тоналности, Яворов показва и доказва безсилието на едни езици и усилията на други в иначе единния национален митопоетически текст.

Не може да не отбележим находчивия прочит на "изсъхналите" "Теменуги" в Дневника на Яворов, в чиито епистеми "авторът симулира кода на сантименталната поетика, усещан в увлеченията и в текстовете на кръга от млади поетеси, които смятат негласно Яворов за свой патрон". Яворов не толкова симулира, колкото интерпретира модела на женската поезия, въвличайки я в други контексти. Така или иначе чрез алегорията на Дневника и символа на "теменугите" се срещаме "с небивал по своята поетическа разностранност и функционалност опит на един поет чрез изпитани средства (алегории, сантиментални нотки и образи) да въдвори един глобален образ на известна поетика. А между това и да направи равносметка на своите личностни емоции и отношения". Всъщност тази способност на поета да "говори" интуитивно-лирически и същевременно метатекстсво предполага да възприемем творчеството му като имплицитно коментиращо образотворческите усилия на околните поетически енергии в родното литературно пространство. Естествено тук не става дума за коментар на известни или неизвестни имена (както прави П. П. Славейков), а на съществуващите поетологически и философски мотивации, без те да бъдат йерархизирани. Това наистина не е версификаторство, а поетическа мощ.

Интересна е и концепцията на Ракьовски, отнасяща се до "епистоларната лирика" на поета, до смесените функции на писмото и лирическото откровение. Обяснимо е, тъй като цикълът "Писма. Денът на самолъжата" е текст, съставен от реални и имагинерни писма, а всяка творба Е и НЕ Е писмо. Разколебаността, разполовеността, двумирието проличават на всички равнища в цикъла. Писмото като културен код и език в случая е знак откровение за любовта, съмненията, томителните блянове: "Чрез лирическите "писма" човекът опитва да гради свое, интимно, пространство за любовта си." В същото време обаче его-пространството на интимната любовност, на слиянието, на мъжко-женското единство е трансцендентно, метафизическо и поради това непостижимо тук, на земята. Оказва се, че земната любов е непобедима самолъжа, а автентичната любов се осъществява единствено "отвъд света", "над глупостта световна". Така между писмовността и лириката Яворов очертава една фундаментална за земно-божествената същност на човека "география", чиито контури са между тялото и духа, между бляна и самолъжата, между поведението и спасението, между "смъртта-единение" и "смъртта-изход". Според Ракьовски "писмо" и "лъжа" като контрапункт в заглавието са уникално проблематизирани: "писмовността и въобще интимността са миг и илюзия, те са илюзия в този свят". И още: "Ако човекът Яворов се опива от чувството и прави писмата си образец на интимността и на споделената любовна емоция, то поетът Яворов остава чрез текста на лирическия си къс съмняващ се, несигурен, без тази толкова огласена в писмото своя вяра." Впрочем - нещо присъщо на мистично настроеното поетическо съзнание, вслушващо се в гласа, който крещи в самите нас, в пропадналата своя земна същност, но и стремящо се към трансценденталната хармония.

Убедително са тълкувани от Ракьовски механизмите на прехвърляне на значения между писмата от и до Яворов и неговата поезия. Защото неговият силует перманентно функционира като двойствен Аз - лирически и реален, възможен и невъзможен. Именно затова, "заслепени от контекстите на стиха, жените волно или неволно влизат в ролята на лирическия субект или пък успоредяват своя хоризонт от мисли и чувства всред значенията на поетическия код, или пък провокират смисли и образи в стиха чрез емоционалните изблици в писмата им". Или Яворов до такава степен не успява да излезе извън собственото си образотворчество, че вклинявайки поетическите си символи в дискурса на писмата, той неволно ги клишира, превръща ги в реторически средства на едно друго, извънлирическо равнище - междуличностното споделяне. Така или иначе, реконструирането на няколко различни контекста - писмата и художественостга - имплицира интерпретативни хоризонти, отнасящи се до фундаменталната характеристика на Яворовата поезия - непобедимия трагизъм и катастрофичност.

Ракьовски привлича в изследването си и още един аргумент, този на пародираните Яворови текстове, на въвличането на "Яворов" в смеховата култура по това време, и то преди всичко в дискурса на в. "Българан". Многократното пародиране-деформиране на Яворовите творби, особено на "Хайдушки песни", сочи, че дори преобръщането на един поетически цикъл разгръща нов аспект към мита за сложната Яворова литературна личност.

Естествено, не може да се говори за Яворов извън контекста "Македония" - като рана и памет, но и като тема и текст. Ако "Хайдушки песни" са провокирани от историчността, "Хайдушки .копнения" се раждат от поезията. Това наистина е книга, която се движи по следите на "изгубеното време", на романтичните блянове и сънища. А сред случващото се през 1912 г.романтиката изчезва. Крещящата действителност е неспособна да роди съновидения, блянове и копнежи, неспособна е и да утеши болезнената чувствителност на поета. Защото интуитивният поет, мистикът и метафизикът Яворов не издържа съществуването в тривиализирания и десакрализиран свят на сенките и ледените стени...

Няма съмнение, че познанието на такава уникална фигура като Яворов не може да се удържи единствено в рамките на неговите творби, а и чрез обкръжаващите го социални, културни, интимни, идеологически интереси. Яворов е поетът, който съумява да изгради в книгите си глобален металтературен проект за българската поезия: "Творчеството на Яворов не сумира, то просто дава шанс на поетическите силуети да съществуват в полето на неговата книга - противоречиво настроени един към друг, пародийно разколебаващи се или пък излъчващи модели за поведение и роли, които се усвояват от читателя." Яворовата поезия пише и "вкопава" в културната памет фундаменталните измерения на националното познание.

 

 

© Антония Велкова-Гайдаржиева
=============================
© Български език и литература (електронна версия), 1999, № 5
© Електронно списание LiterNet, 27.03.2001, № 3 (16)

Други публикации:
Български език и литература, 1999, № 5.