ТИХО Е, ИЛИ ЗА МЕТАФИЗИКАТА НА ЕСЕННИТЕ ЗАЛЕЗИ

Антония Велкова-Гайдаржиева

web

Неведнъж в модерната българска литература утихва. Лирическите гласове замлъкват, стъписани пред ужасите на историята, смирени пред загадките на битието, застинали над метафизичните бездни. Но и успокоени, загърбили шума на тълпата, заслушани в шепотите на душата. Тишината в българската литература звучи различно, резонира в различни гами, в светло-мажорни или в резигнирано-минорни тоналности. Веднъж тишината е пуста и мрачна, безизходно трагична, зловеща дори, друг път е трансцендентно възвисяваща, светло окриляваща, трети път е философски-съзерцателна, рефлексивно-прозираща. Тишината е отсамна, тукашна, но и битийно-отвъдна. Тя е делнично кротка, но и екзистенциално напрегната. Тишината може да е около нас, в екстериорите на заспали улици и вечерни пейзажи, но най-вече вътре, в интериорните пространства на душата, търсеща да съзре "другия бряг".

В стихосбирката на Н. Димитров тишината е преди всичко "модусът" на вечността в тукашно делничното, измерението на абсолютното в пределите на бита. Неслучайно първият дял е онасловен "Дните". Тук лирическият човек е сякаш абстрахиран от безсмислието на заобикалящото, от абсурдите, "притаени във всеки ъгъл", устремен към приласкаващите обятия на битийната тишина: "всичко се изплъзва в безразличната ми длан/ машинални движения/ думи без възторг/ без мечти/ без свян...". Той е взрян отвъд границите на погледа, отвъд чертата на хоризонта. Тукашното е низ от разпилени надежди, от празни, празни ръждясали вагонетки, от овдовели слова и разбягващи се неща. Има нещо далчевско в дните на Н. Димитров. Животът в тях не се случва ("и водата не покълна/ напразно дъждът я очакваше", "Отдавна никой за вода не идва./ Пресъхнал зее стария геран"), човекът е без спомен, без сън, без смърт, без очакване...

Празнотата на битието в отсамното е толкова смазваща, че провокира стъписващи метафори като тази за времето, родено измежду бедрата на "разчекната вдовица". Престъпни дела и фалшиви мемоарни слова тържествуват "по паради и трамваи/ по редакции и гари/ кръчми тротоари", но лирическият герой е някак о-странен, отчужден в екзистенциалисткия смисъл, не-тукашен. Защото това, което предлага пребиваването тук на земята, бележи съществуването с някакво отсъствие на основателност, би казал Калин Янакиев. Светът наоколо е без опори, той разтваря миг след миг, ден след ден своите натрапващи безсмислието да бъдеш бездни. Затова лирическият аз на Н. Димитров не спира да търси онова, което е оттатък, което го надхвърля - по-нависоко и по-надълбоко.

Артикулирайки речника на тишината, тази книга внушава, че "има трансценденция, че има нещо повече, което е повече от - абсолютно - всичко" (К. Янакиев). Затова и тишината е оня метафизичен унес, онази готовност на тялото и душата да съзрат невидимото "на отсрещния хълм след сто години".

Смятам, че "Тихо е" е поетическият аналог на изследването на Н. Димитров "Отчуждения. Екзистенциалната проблематика в българската литература" (2004). И двете книги поставят съществуването тук на земята под въпрос. Светът в отсамното е представен като недостатъчен, като обиталище на "многото отсъствия", като отключващ перманентни страхове и екзистенциална тревожност, като фундаментална лишеност "не от нещо конкретно, а от това самото, че освен него няма нищо друго, няма нищо повече" (К. Янакиев).

Ето защо взорът на лирическия субект е отправен към най-скритите пластове на интимността, към онова "по-дълбоко в мен от мен самия", където "е тихо" и "някак тъжно", и "хубаво". Това е време-пространството на "есeнта" на душата, когато кестените се изпичат до кафяво, до тъмнокафяво и в сънищата се явяват "живи баба и дядо, завърнали се след толкова време". Те са най-значимите образи, най-скъпите фрагменти от спомена, които "упражняват мислите ни в носталгия и тишина". Те, от една страна, пробуждат горестта по невъзможната вечност, по безвъзвратната отминалост, но от друга, сдобиват с "опит за трансценденцията" вътре в субекта. Те са проявления на онези битийни вълшебства, които правят аз-а споделим, тих и смирен. Именно тези онирични видения са из-скока от непосилната тегоба тук на земята, от безутешността и безнадеждността. Макар и крехки, изплъзващи се, ефимерни, макар и пронизани от тъга, тези образи на семейния дух са сетивно-осезаеми, топло приютяващи. Именно чрез тях лирическият герой на Н. Димитров "прескача" в отвъдната тишина, където отсъстващите баба и дядо присъстват, приласкават, утешават. За да се роди разказът за добротата и светлината, за "зимния врабец", за "любимото момиче", за "недочетения одисей" - онези чудеса в измеренията на тукашното, които изтеглят от пропастите на отчаянието, които спасяват.

Така героят в тази поетическа книга, от една страна, е връхлетян от "брътвежите" на човешкия род, от циганската музика отсреща, от радиопрограмите по "Хоризонт", от суматохата в чакалнята на гарата в София, от разговорите с познати на теми важни - от хаоса на света. Но той, човекът, отсъства от него, потопен "в дъждовните вадички на спомена", в светлината на "ореховия лист", в томчето "със стиховете на Верлен", "в цъфналия мак край купчината пясък", "в тишината на думите"... Те именно са метафизичните процепи за този, който е тук, но и който го няма. Човекът на Н. Димитров е направил своя екзистенциален избор, той "няма време" да реди "пъзелчетата на всекидневното ни щастие". Той загърбва всякакви житейски конвенции и битови стереотипи. Като Далчевия герой той иска да се радва "на "простите" неща, на битийните чудеса, спотаени в есенния дъжд, в дрезгавия саксофонен ритъм, в късните есенни смокини, в големите бели хризантеми с дъх на влажна есен, в игрите на новите хлапаци... Той е избрал тишината срещу шумотевиците на деня. И този избор "придобива екзистенциална цена - като тишина, легнала между двама души, като поредица от непосилни питания, заострени навътре" (Дойнов 2015: 57).

И така, самоотчужден от "жуженето" на земната суета, човекът на Н. Димитров всъщност не е сам. С него е "стария люцкан", "просякът с дъждовния шлифер", мелодиите на Армстронг, "недочетения одисей", блажените гледки всяка сутрин, когато съседът отсреща почиства перваза на прозореца от навалелия сняг, "като че ли това е най-важното нещо на света"...

Тук, в гръмогласието на живота, е тясно, душно, непосилно. Но там, в томителната тишина на "вчерашното лято", на "есенната пейка", на танца с "есенни светулки", на "зимния залез", на "брезовата горичка през октомври" на "щърковото гнездо на есен" засиява светлината на другия бряг. Те са онези Беняминови "вратички", през които проблясва вечността.

Чужденец в света на отсамното, героят на Н. Димитров е отвъден спрямо него. И именно пребивавайки в модуса на отвъдността, той потъва в тишината "като Причастие и като Път". Отсамното е действително прорязано от нищетата, от безпощадната тъмнина, изскачаща дори изпод елхата в снега. Но там, дълбоко в душата - "светло е", "леко е". Защото лирическият аз усеща магията на битието като "тук-пребиваваща-отвъдност". Дълбоко рефлексивен по природа, този герой мисли, зре битието не толкова в неговата вещна материалност, колкото в неговата отвъдна идеалност.

Натам води и толкова обичаната улица, "която ме прибира у дома/ и по която детска глъч до късно/ съпровожда/ изгасването на деня". Любимата улица е пътят към отвъдните хоризонти на душата. В края по нейния път е светло и смълчано. Улицата към дома завръща, "прибира в себе си" странника в "дните предишни": "Сега е вечер/ поглеждам през вратата/ по успокоения паваж/ отблясъци на лампи и позлата". Вечерта тук не е яворовската кошмарно безизходна нощ, а времето, в което светът се възвръща, подслонява, затваря в себе си. "Вечер пътеките - размишлява К. Янакиев в своите духовни записки - се прибират към дома си и по тях дните се завръщат от своя "гурбет", ръцете спират, ударите се прибират в брадвите, а всички вещи - в имената си. И това е битието-в-своя-при-ют (у-ют)" (Янакиев 2015: 203).

Именно вечер Н.-Димитровият лирическият герой е у дома си, заключващ вратите за всичко, което дебне отвън, за да изпее своите "импресии". Така е онасловена втората част на книгата, включваща кратки лирически стихове, в които отекват тихите мелодии на душата. Ограждането зад вратите е опитът на субекта да опази екзистенциалните си пространства, да ги направи недостъпни за пазарната глъч.

Следващият дял "Лунният просяк" цитира заглавието на предходната поетическа книга на Н. Димитров. Очевидно Лунният просяк е не само скъп на автора образ, но и изразител на неговата контемплативна нагласа спрямо света. Лунният просяк е отвъдната гледна точка, метафизичната оптика спрямо тукашното. Той е "Онзи, който го няма", но е и някъде тук. Той е Онзи, който притегля към светлината на лунните пътеки. Лунният просяк е огледалната проекция на аз-а, трансцендентното му възвишение. Срещата с него е обръщането на погледа и способността да се види Другото.

"Малките истории" от четвъртия дял впечатляват със съкровеността на преживените "срещи" и "раздели" - със стария приятел от казармата, със съседа, който почиства навалелия сняг отсреща, със стареца в черно с червени лалета в ръката. Истории, в които малкото и голямото се засрещат и в които лирическият аз вижда лицето на другия, а виждайки го, проглежда за "най-важните неща" - доброто, красотата, споделеността, вечността...

Финалната част на тази тиха, екзистенциално безпокойна, но и някак омиротворяваща сбирка, е озаглавена "Тихо е". Лирическият герой, хипнотично заслушан в самотата на душата си, живее тишината, чува тишината, изговаря тишината. А тя разтърсва, преломява. Тя ни прави толкова крехки, уязвими, безпомощни, но и толкова окрилени, ликуващи, прояснени. Едно от последните стихотворения "Тишината като..." е философско-концептуалният център на книгата, синтезиращо мисленето, осезаването, съществуването в тишината, която в безбройните си преображения и модулации надраства човешкото. Тишината проблематизира и хармонизира, тревожи и успокоява. Тя е "като грак на сокол", но и "като гугукане на гълъб", "като замислен гарван на перона", но и "като дъха на спящото дете", "като ноктюрно на Шопен", но и "като отвъден хор на Палестрина в мистична катедрала"... Тя е въплътена, но и ефирна, отелесена, но и вглъбено прошепната като "скрит вопъл". Тишината захвърля в откритостта и безучастността на битието, но и приютява в своите трансцендентни пазви.

Тишината е родина за лирическия герой на Н. Димитров. Откъдето и светлият мистицизъм на съзерцаващата душа, постигнала тишината като Причастие и като Път. А да пътуваш по небесните пътеки на Лунния просяк, значи да утвърждаваш самотата, неприютността на света, но значи и да удвояваш светлината "на отсрещния хълм след сто години".

В последните акорди на тази тиха книжка лирическият аз се усамотява в интимност с битието, докоснат от лунните отблясъци на небесното.

"Тихо е" започва, но и завършва с едно упътено към метафизичните залези есенно piano pianissimo.

ЦИТИРАНА ЛИТЕРАТУРА

Дойнов 2015: Дойнов, Пл. Политика на тишината. // "Тихата лирика" в българската литература. София - Велико Търново, 2015.

Янакиев 2015: Янакиев, К. Европа. Паметта. Църквата. София, 2015.

© Антония Велкова-Гайдаржиева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 16.02.2018, № 2 (219)