Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

КЛАСИЧЕСКИ ПРОЧИТ НА "ТРИ КЛАСИЧЕСКИ СЛУЧАЯ"

Антоания Велкова-Гайдаржиева

web

Светлозар Игов. Три класически случая. Романите на Димитър Димов, Димитър Талев и Емилиян Станев"Три класически случая. Романите на Димитър Димов, Димитър Талев и Емилиян Станев" (2014) е класическа книга на българското литературознание. Не само защото ни завръща към безспорни шедьоври на родната класика, а и защото конструира завинаги запомнящи се тълкувателски формули, превръщащи се в генеративни модели на мислене и възприемане на три ключови творби, утвърдени като непоклатим художественофилософски фундамент на българската литература. И литературноисторическата ерудиция на Св. Игов, и интерпретаторската му дарба имат силата не просто да пренасят, а да произвеждат смисли, да отключват значения там, където на пръв поглед всичко е отдавна видяно, изяснено, изречено. Това, което превръща Св. Игов в най-средищната фигура на българската литературна мисъл, са не само завидните му познания върху родните, балканските, славянските, световните литературни и културни контексти, но и винаги различните, неординерни гледни точки, които предлага към автори и текстове от миналото и съвременността. Не само защото е убеден, че най-същностната мисия на критиката е интерпретаторската, Св. Игов в своите книги наистина пристъпва с неочаквани оптики към канонични художествени творби. Оптики обаче, които нито стъписват, нито объркват, нито смущават поради свръхинтерпретаторски амбиции за оригиналничене, а, напротив, възхищават с прозренческата си и откривателска енергия.

Познаването на художествените факти у Игов никога не е водило до самоцелни емпирико-описателни възстановки на миналото, нито до манипулативни литературноисторически реконструкции, съобразени с идеологическите новоговори, а до различни, алтернативни прочити и рецептивни модели. Ерудитски-асоциативното, философски-рефлексивно мислене на Св. Игов намира изумителни връзки и неразгърнати смислови пластове в отдавна застинали в канона текстове. При това новаторските му интерпретации неизменно се отличават със завидна категориална дълбочина и философскоисторическа мъдрост. Той нито робува на банализирали се с времето изследователски схеми, нито се подчинява на ефимерни литературоведски моди. Защото неговите теоретико-методологически подходи се "раждат" в процеса на самата интерпретация, при навлизането в "дълбините" и "висините" на художествения текст. Той е сред малцината модерни български литератори концептуалисти, чиито тълкувателски разрези никога не са извънлитературно насилени, а са смислотворчески адекватни на "обекта на коментара".

Св. Игов притежава невероятната дарба да предлага и прилага гледни точки и ориентири в иначе ширещата се вавилония на духовно-естетическите ценности. При това във всички свои трудове той демонстрира "бляскаво умение в боравенето с понятия". Поредният пример е последната му книга, в която литературоведът не просто проблематизира, а вкарва в професионално обращение концептуално-рецептивната формула "три класически случая". Убедена съм, че след въпросното изследване за репрезентативните романи на Д. Димов, Д. Талев и Ем. Станев ще говорим и като за "три класически случая", влагайки в понятието и литературноисторически, и социокултурен, и критикооценъчен, и обществено-исторически, и хуманитарно-философски смисъл.

В уводните думи, тръгвайки от появата през 50-те години на трите романови шедьовъра, Св. Игов за сетен път ни завръща към една своя любима естетико-идеалистическа художествено-философска теза, че: "...литературата и изкуството се развиват не само и не толкова благодарение, но и въпреки социално-историческите обстоятелства, че имат собствени, иманентни развойни "закономерности" и че литературата е наистина автономна република на духовната свобода, "обществена алтернатива на обществото".

Далечен наследник, в най-широкия смисъл, на естетическите принципи и на "уроците по критика" на бележития д-р К. Кръстев, Св. Игов като него често се завръща към любими автори и произведения, преоткрива творческия им свят и философско-етически послания, подлага ги на различни херменевтични разрези и обществено-исторически контекстуализации. Сам Игов определя тези свои текстове като "портрети в движение", превръщащи се в основа на монографични изследвания за етапни автори от Алеко Константинов, П. П. Славейков, Й. Йовков и Иво Андрич до Н. Кънчев, Ив. Цанев и Зл. Златанов. Впечатляващ е и изборът на Св. Игов към средищни имена в родната класическа библиотека. Когато става дума за по-младите, той ги разпознава в синхронията на времето и ги канонизира чрез своите проникновени критически портрети. Що се отнася до имената от миналото, той прилага към тях непознати интерпретаторски призми и ги разглежда като наши съвременници, живеещи със собствените ни "болки по текущото". Така или иначе, дали става дума за автори от литературната история или от актуалното литературно настояще, всички "избраници" на Св. Игов са част от устойчивия български "sillabus"1. За много от тях именно критикът се явява първият им адепт-канонизатор.

Въпреки че съдържа класически литературоведски формулировки и критически прозрения, книгата на Св. Игов не е класическа монография от традиционен тип за тримата български романисти. Но тя не е и механичен сбор от писани по различно време в продължение на десетилетия и в различен жанров формат текстове, а е по-скоро книга за генеалогията, развойните процеси и поетика на романовата проза и в частност на българския роман. Независимо от времето на появата си (някои от текстовете се публикуват през втората половина на 60-те години на миналия век, а други - за пръв път в настоящото издание) статиите, студиите, рецензиите са концептуално обединени в общата архитектоника на книгата, подчинени преди всичко на идеята за "трите случая", за несъвпадението между официалните културно-властови алибита и дълбинните философскоисторически, нравствено-хуманистични потенции на творбите.

В изследването Св. Игов не само предлага оригинални теоретико-анализационни конструкции, но преди всичко "деконструира" различните идеологически стратегии на четене и институционализиране на творби от националната класика в годините на тоталитаризма. В тази посока е настояването му, че подобни деконструктивистки усилия по отношение на различните политико-идеологически инвазии са нужни за "новите", естетически независими спрямо художествеността прочити, включително и на творбите от днешната литература. Това е позиция на критика, която той отстоява от началото на творческия си път.

Първата част "Разцвет на епическия роман" поставя литературноисторическата рамка на изследването. В нея е контекстуализирано и литературоведски дешифрирано "времето на романа" от 50-те години на 20. век, когато се случва едно от "чудесата" на новата ни литература, а именно разцветът на епическия роман. Чудо, тъй като това е време на господство на най-мракобесните "естетически" норми на соцреалистическата доктрина. Време на тотален диктат на държавата и властта над литературата. Но въпреки външните социално-исторически обстоятелства същата тази литература ражда своите романови шедьоври, при това оспорващи тържествуващите скудоумни предписания на политестетическата догма.

"Победата" на жанровата формация на романа над политическата конюнктура Св. Игов обяснява не само с качествата на големите писатели, но и с "природата", с "феноменологията" на романа, този "Феникс, Протей и Левиатан на литературата". Силните "сезони", пролетите в литературата са обратно пропорционални на могъществото на една обществено-политическа система. Казано с думите на Умберто Еко, когато държавата е твърде могъща, изкуството се умълчава. През 50-те години на 20. век обаче могъществото на НРБ е привидно, мракобесническо. Романовата проза процъфтява тъкмо в контекста на драстична културна стагнация, но и се преборва с "бесовете" на диктатурата. Парадоксалния на пръв поглед институционализиран престиж на големите епически платна в условията на тоталитарна власт дискутират много от страниците на Св.-Иговата книга.

В първата част авторът помества три кратки синтетични портрета на романистите. Подобни медальонни портрети, както по друг повод се изразява сам Игов, са постижими единствено от тънки познавачи на цялостното творчество на съответния автор; от интерпретатори, проникнали във философията на целокупния визионерски свят. И най-важното, от изследователи, способни на заживяване с вътрешноприсъщата мяра на даден художествен космос. Така, макар и само да маркира ранните творби на тримата писатели, Св. Игов изтъква най-физиономичното за техните романови повествования.

Убеждаваме се, че всички наблюдения, които ни поднася Св. Игов, са наситени с проницателна понятийно-тълкувателска рефлексивност и висока естетическа оценъчност. Именно този култивиран и рафиниран художествено-критически вкус превръща глобализациите и заключенията му в свръхавторитетна критическа инстанция.

Св. Игов има око за новото, провокативното в контекста на цялостния литературен ред от творби; за онова, което раздвижва, обновява традицията. Безспорно с романите си Д. Димов придава една друга, не само географска, а светогледна европейска "ширина" на българската художественост. Но най-голямата победа на писателя срещу статуквото на соцреалистическата норма е романът "Тютюн". Защото тук освен че майсторството на писателя като "психолог и пластик изобразител е достигнало зрелия си апогей", той израства и като трагически философ на националното битие, на кръстопътната балканска геополитическа съдба. Неговата любима героиня Ирина не само се превръща в символ на драмата на един народ от катастрофалната епоха на Втората световна война, но и в образно въплъщение на авторовата еклизиастовска печална философия на живота. Ирина, а и не само тя, е израз на Д.-Димовия модерен скепсис, на една универсалистка скръб, продиктувана от съзнанието, че всичко, родено на земята, е обречено да умре. Романовата тъга, "фундаменталната" безутешност в творбите на Димов е следствие от знаенето за осъдеността, за преходността, за гибелта на всичко живо.

В авторовите повествования зеят пропасти, в които дебне единствено смърт(ност)та. Това е свят на есента, на захода, на умирането и именно затова е дълбоко рефлексивен, тъжно проницателен: "Димов не виждаше нищо "отвъд" преходната материя и именно това прави визията му за живота трагична. Но от съзерцанието на устремения към разрухата и смъртта живот в неговата проза струи някакъв натуралистичен мистицизъм, като художник Димов беше естет, който превръща предсмъртните издихания на хора, епохи, светове в безсмъртната красота на изкуството".

Виждаме, че изследователят реконструира тълкувателски синтетично най-дълбинните функции, най-съкровените послания на художествения космос. Така да се каже, интерпретаторът разгадава "вдъхновението" на твореца, неговите открития за съществуването, неговия "философски патос" - целостността на светогледа му.

Тази цялостност на светогледа у другия класик романист Д. Талев е продиктувана от "единствената му тема" - Македония. И макар че Игов не е сред литературоведите, залагащи на "биографическия" метод, минипортрета си за художествения философ на македонската съдба той започва тъкмо с трагическите следдеветосептемврийски факти в "житиеписа" му. Без да има каквато и да е склонност към ровене в интимни случки и битови сведения, Св. Игов е литератор, конструиращ проникновени психобиографични щрихи, тъй като умее зад видимата обективност да разгадае невидимите "пружини" в духовния свят на твореца. По-скоро Игов осмисля живота на писателя през призмата на неговото творчество, а не обратно. Именно творчеството е, което озарява, метафизира мъченическия земен път на писателя. Творчеството е и средището, и върхът в живота на твореца, казва Йован Христич. То е и пробивът, изходът от заклещеността в социално-историческото. Маркирайки следдеветосептемврийските перипетии на Д. Талев (затвори, концлагери, интернации), Св. Игов прави следното ключово обобщение: "Така по парадоксалната логика на живота (да си спомним заточението на Достоевски) личното страдание и болката от трагичната съдба на родната му Македония извисяват творческото вдъхновение на Талев до озарени от носталгична светлина художествени видения за съдбата на родния му край и неговите хора". Именно с драматичната си, трагически героична история Македония е засегнала завинаги, обладала е ума и сърцето на един голям белетрист. Той живее върху нейната земя, диша нейния въздух, говори с нейните обитатели, чува техните гласове. Македония у Талев е не просто тема или проблеснал за миг образ, тя наистина се превръща в светоусещане, в опоетизирана действителност, в духовно-сетивен порядък от истини и опори на съществуването.

И тъй като характерно за почерка на Св. Игов е да разполага българската класика в контекста на собствената й и на световната литературна традиция, и тук, в рамките на няколко страници той, успоредявайки Талевия с Вазовия епос, откроява модерните повествователни техники и философскоисторически разрези у по-младия романист, при това съполага жизнената и творческата му съдба с тази на писатели от ранга на Достоевски и Андрич. Удивително е как в рамките само на две изречения Талев е характеризиран и като "последния възрожденец", и като "модерен" разказвач в българската романова традиция.

И третият портретен "медальон", посветен на Ем. Станев, по синтетично-сентенционален път очертава творческия профил на бележития ни белетрист. С въвеждащия щрих към творчеството на романиста Св. Игов ни подготвя за анализа и интерпретацията на определения от него "трети случай". Впрочем говоренето за трите романа, както винаги при този литератор, е говорене върху основополагащи философско-хуманистични, етико-социални, геополитически проблеми. Защото за Св. Игов литературната критика е човекознание, мислене върху най-значимите и нерешимите въпроси на историята и съществуването. И във въпросния минипортрет Ем. Станев е представен като най-прозорливия "жесток реалист", като най-проникновения философ на историята и майстор психолог, "изобразил опасната близост между двамата представители на тоталитарните идеологии - домораслия идеолог на болшевизма Иван Кондарев и изтънчено декадентния нашенски идеолог на фашизма Христакиев". Така, заявявайки една от основните си тези, които аналитично ще разгърне по-нататък в книгата, още в тези начални страници Игов не пропуска да разположи творбата на съвременния български романист в редицата на световни шедьоври, поставили най-проклетите въпроси на човечеството, като "Престъпление и наказание", "Бесове", "Братя Карамазови". Но аналогиите са не само с "идейно-полифоничния" романист Достоевски, а и с другия руски колос в романовото изкуство - Толстой. Отвъд съизмерванията и асоциациите с чуждите литератури обаче - величината на Ем. Станев е в неговите художествено-философски прозирания в българското битие и съдба, в "снемането" на високите политически и философски идеи на времето "в низините на балканската провинция".

Следващата част, "Третият случай", също може да бъде четена като въвеждаща, но тя проблематизира бележитите творби не в генеалогичен план, т.е. в контекста на творческия път на техните автори, а ги разполага в синхронията на времето, в което се появяват, в собствената им критико-рецептивна среда. Основната задача на тази глава е да покаже как в условията на груба държавно-политическа диктатура и погазване на автономиите на духа, трите романови платна, снабдени с прецизно изработени от културната власт идеологически алибита, успяват да "надхитрят" капаните на соцреалистическата доктрина.

Специално при първия скандал, разразил се около "Тютюн", "бият на очи" два факта. А Св. Игов умее да превръща конкретни, недотам забележими на пръв поглед факти в същностни концептуални проблеми. След като идеологическите "цербери" създават за "Тютюн" най-остри дискредитиращи етикети - че е упадъчна декадентска творба, че е пронизана от буржоазно-фройдистки възгледи, че в нея не заемат подобаващо място работническата класа и комунистите, парадоксално романът е защитен от диктаторската особа - от самия Вълко Червенков, който все пак настоява романът да бъде преработен. Жестът на партийния вожд извиква, разбира се, множество литературни и извънлитературни въпроси - демагогска игра с широката публика, която харесва романа, ли е това, или управленски ход на имитиране на курс към културна либерализация; демонстриране на висок естетически вкус, пък бил той и в разрез с комунистическата идеология ли е, или е начин за разчистване на сметки в груповските партийни среди. Изследователят натрупва въпросите, заинтригува любопитствата. Тук той ще изведе едно от най-същностните наблюдения върху романа, превърнало се през годините в аксиоматично за критическата гилдия. Става дума за образа на комунистите във второто преработено издание, който образ едновременно подкрепя тогавашния им идеологически "имидж", но и го демаскира от хуманистични позиции като "фанатизъм".

Безспорно големият романист само привидно се съобразява с препоръките, продължавайки да отстоява художествената си концепция за пагубните последици и демонични измерения на фанатизма, независимо от неговите импулси и мотивации.

Макар че около излизането на "Железният светилник" не се разразяват скандали и събитията около него не се квалифицират като "случай", Св. Игов разглежда механизмите на институционализиране на творбата, на канонизиране на доскорошния "великобългарски шовинист" и "фашист" в "жив класик" и то тъкмо в зенита на господството на Сталиновия комунистически модел в Източна Европа. И всичко, както отбелязва проницателният литератор, става тихомълком, без скандали и декларации, без обяснения и извинения. Едни и същи хора интернират, забраняват писателя след септември 44-а и съответно му засвидетелстват височайше внимание и държавни почести през 52-а. А обективно, на повърхността - нищо не се е променило - нито в идеологическия климат, нито в стратегиите на комунистическия режим.

След като е очертал културнополитическия фон и ни е "разширил зениците" за почти невидими, "скрити" от властта прояви и ходове, Св. Игов се впуска към аналитична дисекция или "деконструкция" на социалните институции и политически инструментариуми за подчиняване на литературата на държавно-партийната машина.

Реторично озаглавената подчаст "Идеология или технология на властта?" представлява дълбинен геополитически и културносоциологически срез на тоталитарното време, размисъл върху феномена на тоталитаризма от високи интелектуални, философскоисторически, хуманитаристични позиции. Притежаващ невероятен "усет за история", Игов преподрежда шахматната карта на тогавашните "международни" политически интриги, пионка в които се оказва българският писател Д. Талев, безусловно отдаден на македонската идея. И когато в монолитния комунистически блок се появава "ренегатът" Тито, опълчил се срещу грубата намеса на "вожда на прогресивното човечество" в югославянските държавнически дела, Сталин изработва поредица от механизми да накаже доскорошния си съратник и брат. В "оборот" влиза т.нар. "македонски въпрос".

Глобалистично мислещ хуманитарист обаче, Игов отива отвъд класификаторството на очевидни или скрити факти и се впуска в забележителна интерпретация на феномена на властта. Използвайки ясни и труднооборими аргументи от социалноисторически и философско-политически характер, авторът стига до аксиоматични определения за природата на тоталитаризма.

След като е дефинирал тоталитаризма като "чиста технология на властта на всяка цена и с всички средства" и като "типично конспиративна власт", литераторът анализира как именно "се случва" "Железният светилник" в литературната публичност. Оказва се, че Талевият "националистически роман" е само "инструмент" на Москва в подетата битка срещу югославския водач. Всъщност, навлизайки в подмолните механизми на властта от сталински тип, изследвачът стига до глобални обобщения за нейната мракобесна, "волунтаристическа", отвъдразумна същност. Никакви външно логически доводи и още по-малко естетически аргументи не могат да се търсят в официалното канонизиране на "Тютюн" и "Железният светилник" по едно и също време чрез "различни и на пръв поглед противоположни идеологически алибита".

От една страна, "Тютюн" изглежда утвърден благодарение на вождовския жест на Червенков, от друга, Талевият роман "обслужва" в конкретния случай кремълската външна политика. С други думи, двата романа са официално канонизирани не заради безспорните им естетически достойнства, а са присвоени, приватизирани от властта с оглед на нейни конкретни политически ходове. Невероятните смислови обеми и многоплановост на романовите шедьоври обаче не просто предполагат, а пораждат различни, често пъти противоположни прочити, инспирират конфликти на интерпретациите и тъкмо така успяват да "надхитрят" властта, залъгвайки я, че могат да се държат и като идеологически правоверни.

Това, което най-вече занимава изследователя, са механизмите на злоупотреба на властта с литературата, но и механизмите, чрез които литературата брани свещената си автономия.

Така Игов стига до специфичното "случване" на Ем.-Станевия "Иван Кондарев" в тогавашната литературна среда. Знаем, че литературната критика през 50-те години е критика на белите полета, на изтритите културни пластове. Тя и не може, и не иска да постигне херменевтичната тъждественост на творбата. Единствената й функция е вместо да отвори очите - да затвори устите на тези, които четат и дебатират художествените явления. Именно поради страх от мощните подводни течения на романа тогавашната критика бърза да създаде и лансира "погрешни прочити" и етикети на творбата като роман за комунистическото движение и Септемврийското въстание. Какъвто "Иван Кондарев" не е.

Литературоведът създава може би най-философски концептуалния прочит на романа, осмисляйки го като "пълноценен художествен модел на епохата на "бунта на масите" и раждането на тоталитарните идеологии и практики". Което, разбира се, издига Ем. Станев до един от най-мащабните и прозорливи художествени философи на драматичния 20. век.

Тук интерпретаторът тезисно излага една от най-инвентивните си идеи по повод творбата, а именно, че двамата на пръв поглед политически антагонисти Кондарев и Христакиев са всъщност "глъбинни" идеологически и политически съмишленици в разбирането си за "употребата" на човека в политиката. Концептуализирайки Ницшевото понятие ressentiment (използвано и в други литературоведски разработки), авторът го превръща в мощен смислотворчески ключ при интерпретацията на романа: "Лявата идеология (на социалния ressentiment) и дясната идеология (на националния ressentiment) се оказват единосъщи в общото си разбиране за човека като обикновен инструмент в името на "високата" цел". Идеята за сходството между възгледите на комуниста Кондарев и на фашиста Христакиев относно инструментализирането, превръщането на човека в материал и средство за постигането на политически цели е едно от големите открития на майстора интерпретатор и гражданина мислител. Откритие, което го нарежда до най-авторитетни имена в световната философска мисъл и хуманитаристика. Но в тези уводни редове за Ем.-Станевия шедьовър е някак мимоходом поднесено и друго изключително откритие, свързано с типологията на героя Корфонозов, "преминал на страната на левичарите не поради произхода си, а като ренегат, разочарован националист", обявил се срещу своите събратя, проиграли националните идеали. Всъщност неговият твърде бърз, неколеблив преход отдясно наляво изцяло работи в подкрепа на Св.-Иговата теза за "взаимообратимостта между идеологиите и практиките на левия и десен тоталитаризъм и тероризъм, по-късно постоянно реализирана и на държавно равнище от тоталитарните режими".

Убеждаваме се, че познавайки в дълбочина идеите и концепциите на световната философска и литературоведска мисъл, Игов притежава усета да ги превърне в адекватен инструмент за разчитане на ключови национални творби и болезнени социополитически феномени.

Както го е показвал в редица свои трудове, Игов почти никога не се "затваря" самоцелно в прочита, а неизменно отпраща към наболели за съвременното ни битие обществено-етически, културно-цивилизационни, националноидеологически проблеми. И в този случай на него не му е достатъчно да коментира връзката между двамата "стратегически" герои на романа - Кондарев и Христакиев, но и да типологизира конкретните проявления на тоталитарните режими през втората половина на мракобесния 20. век: "В демагогията на фашизма се преплитат и десен (национал-") и ляв ("-социализъм") ресантиман, а държавническите практики на комунизма през 20. век показаха, че той може да се превъплъщава в различни идеологии, почти всички комунистически диктатори завършиха като националистически вождове в последната си маска и роля. Тези "заигравания" (ако си послужа с техния речник) ту с идеята за социална справедливост, ту с идеята за национална справедливост показват, че тоталитаризмите нямат своя неизменна идеологическа същност, а само една постоянна "идеология" - власт на всяка цена зад паравана на всяка удобна за момента "идеология". Личи философскоисторическият мащаб на мисленето, глобалистичният обществено-културен и социологически поглед на литератора.

И в настоящата книга на Св. Игов не можем да не се удивим на откритията и находките, които изпълват почти всеки неин ред. Прочитът на "Иван Кондарев" е от най-смелите и проницателни прочити на Ем.-Станевия шедьовър, които познавам и които изключително убедително разкриват фундаментални истини за мракобесието, абсурдността и манипулативността на тоталитарния свят и низвергнатостта на човека в него. Всъщност подобни открития със "сентенционална гъстота" не могат да бъдат постигнати и изказани от всекиго. Те са възможни само при авторите на такива интелектуално-ерудитски и дълбоко човешки книги, каквато е "Три класически случая".

 

* * *

Интелектуалната мощ на Св. Игов се проявява преди всичко в майсторството му на интерпретатор. Ето защо средищна за книгата е следващата част, в която литературоведът предлага неподражаемите си рефлексии върху романовото творчество на тримата писатели. Още самото заглавие на първия тълкувателски етюд "Романът като картинна галерия" е откривателско. То задава изцяло нов ракурс към света на Д.-Димовата творба "Осъдени души". Текстът е писан през 1999 г. като предговор към поредното издание на романа и естествено, го поставя в контекста на издателския климат в годините между първите две издания от 1945 и 1957 г.

Битката между основните герои на романа отец Ередия и доктор Морено интерпретаторът разглежда не толкова като битка на воюващите лагери на политическата левица и десница в Испанската гражданска война, а от една по-универсалистична гледна точка - като битка между фанатизма и хуманизма. В тази посока творбата е разчетена като тревожно хуманистино предупреждение за утрешните дни, независимо за коя точка от геополитическата карта става дума.

Това, което откроява обаче опуса "Романът като картинна галерия" е идеята да се разглежда творбата през фокуса на тримата велики испански художници Веласкес, Ел Греко и Гойя.

Както "обикновено", и този текст на Игов задава тема за обширни изследвания, за дисертационни разработки. Концептуалното, идейногенериращо присъствие на тримата велики художници за първи път е така проницателно и интригуващо разчетено именно от Св. Игов. Считам за изключително проницателно наблюдението, че световните испански художници придават не само ерудитския пласт на романа, но се налагат и като парадигматични структурни и изобразителни модели. Св. Игов е от литераторите, които с "лекота" общуват с постиженията на световната култура, философия, естетика, притежавайки умението да прави дълбинни асоциативни връзки и типологически обобщения. В тази оригинална интерпретация виждаме как анализаторът възприема различните проявления на изкуството в тяхната органика и пълнота, в тяхната вътрешна диалогичност и взаимодопълняемост. Присъствието на тримата велики испански творци в романа на Димов - от откритото им цитиране и разговори за творчеството им през свързването на местата на действие в романа с места от биографиите им до използването на техните изобразителни принципи, колорит, патос и философия на световете им - е сред постиженията на българския романист. Повече от убедително звучи твърдението, че творбата на Димов може да бъде четена и като "особен "пренос" на друго изкуство в литературата, като оригинален жанров синтез и художествена трансформация". Оттук и едно от възможно най-находчивите структурно-концептуални определения за "Осъдени души" като "роман-музей, чиито три зали са изпълнени с картините на Веласкес, Ел Греко и Гойя". Този естетико-пространствен и заедно с това универсалистки-надвременен критически прочит може да бъде ползван като модел за интерпретация и на други творби от родната и световната литература. Защото, както често се случва, тълкувателските инвенции на Св. Игов се превръщат в парадигматични вечни прочити на класиката.

Интригуващо провокативна е и реториката на заглавието на следващия текст, който излиза за първи път като предговор към изданието от 2002 г. - "Самоубива ли се поручик Бенц?". Тук интерпретаторът смислотворчески "разиграва" и по-точно превръща в ключ към цялостното творчество на Димов една допусната грешка от романиста в автобиографичен разказ. Говорейки за първия си роман, писателят споменава, че главният герой се самоубива. Художествен факт или не, "любовният суициден синдром", самоубийството като "структура" на съзнанието е типологическа черта на Д.-Димовите персонажи. Неволно или умишлено допуснатата "грешка" на писателя е всъщност подсказване, как точно е трябвало да завърши романът му: "...Самоубийството на Бенц би било по-истински финал на "Поручик Бенц", така, както самоубийството на Ирина и двете смърти в "Осъдени души" са истинските финали на следващите романи на Димов - за разлика от последвалите "фалшиви" финали, които са платен данък на задължителния за времето исторически оптимизъм".

Виждаме как един на пръв поглед незначителен конкретен повод Св. Игов превръща в интерпретаторска призма, в херменевтичен проблем. Д.-Димовите герои са устремени към смъртта, тя е техен избор и тяхна съдба. Цялата автоагресивна, самоубийствена любовна страст у хората на Димов в трите му романа носи печата на съдбовността. Защото именно тази изпепеляваща страст, отвеждаща към смъртта, ги прави цялостни и идентични. Друг път за тях няма и не може да има. Любовните самоубийствени изгаряния за героите на романиста не са ин-цидентни, а "субстанциални", иманентни на природата им, за която съвременната българска литература за първи път говори. В тази посока е и друго фундаментално критическо наблюдение на Св. Игов - Димов е "един от първите, които четат "българското" не като патриотично самочувствие или национално самолюбуване, а като оглеждане чрез другите и в другите, също и като разбиране на "българското" не като монолитна и "здрава" патриархална традиция, а като сложно, диференцирано, социално и индивидуално структурирано, противоречиво смислово единство".

Винаги бдителен, с повишено внимание към "тайните знаци", към полуизречените истини, към подривните или латентни пластове на фикционалното, към "откритите" думи, отвеждащи обаче към скритите същности, Св. Игов търси да постигне цялостната смислова пълнота на творбата, херменевтичната й тъждественост, ползвайки различни методологически подходи в зависимост от тяхната адекватност спрямо художествения текст. Така например той прави блестящ психоаналитичен разрез на героите на "Поручик Бенц" чрез метафизичните интериорни пейзажи на "стаите" и "дома", но и чрез съкровените топоси на "пътя" и "хълма". Интериорът е вселената на частния индивид, казва Бенямин. Той събира ведно далечината на миналото и близостта на сегашното, осезаемостта на обективното и мистиката на душевното. "Някои от интериорните метафизически пейзажи на Димов са сравними с подобни "стайни" метафизики у Джорджо де Кирико, Рьоне Магрит, Пол Делво" - отново ударен и широкомащабен в съпоставките е интерпретаторът. Чрез прочитите на Св. Игов книгите на този наш писател не само поради "чуждата" им тематично-образна ориентация заемат по достойнство място в "световната библиотека". Впечатляващи са "преходите" в интерпретациите на критика - от частно-конкретното към общо-типологическото, от левантийско-ориенталската чувственост на Елена Петрашева до ориенталските "корени" на българското и балканското, от "турската стая" в дома на героинята към "тайниците на душата" на кръстопътния балкански човек. Интериорът наистина символизира, "дескрибира" вътрешното. Стига да има кой да го разчете смислотворчески.

И друго изключително важно откритие, касаещо първия роман на Д. Димов. Анализирайки "топологичната поетика" на творбата, Св. Игов откроява образа на хълма като структуроопределящ и за "Поручик Бенц", и за "Тютюн". Нещо повече, той аргументира възможността "Тютюн" да се чете като своеобразно пренаписване на "Поручик Бенц" и заради натрапчивия образ на тютюна в двата романа. Острата мисъл на анализатора е предадена по синтетично-есенциален път. Тя е рационално-интелектуална и образно-метафорична едновременно: "Тютюнът (също както ориганът е свързан с тялото и парфюмите на Елена) е пронизал изцяло пейзажите и духа и на "Поручик Бенц" - като дим от цигарите и пурите на героите, обвиващ техните срещи, като дъх, пронизал въздуха в стаите на героите, но и атмосферата на градчето, като сянка в лицата и на отрудените тютюноработници, и на стаилите в себе си ужаса на войната воини, и на красивите хайлайфни дами, като символ на сладката отрова и сладката гнилота на Ориента. Това е също Димовият "дух/дъх на мястото".

И тук буквално ни "плесва по челото" нещо, за което не сме си давали или не сме искали да си дадем сметка: "Не само Розата е дъхът на "това място", Димов пръв не само сплете техните дъхове, у него за пръв път виждаме и как духът/дъхът на Тютюна измества духа/дъха на Розата. И това не е само битов детайл. А културно-исторически и философско-исторически символ". Подобни философско-исторически обобщения не са само за "частна употреба". Те не са само част от оригиналния прочит на една творба. Те упражняват духовна власт, тъй като засягат същностите на битието ни, корените на менталните ни, психологически, социални нагласи. Св. Игов предлага едновременно конгениален и аналитично-дистанциран прочит на дълбоко закодираните образни послания на творбата: "България и българите, които обичайно са се схващали не като исторически субект, ковящ националната си съдба, а като пасивен обект на чужди попълзновения, в романа на Д. Димов са представени в образа на Елена Петрашева не като прелъстени и изоставени, а като коварни прелъстители, зад чиято любовна игра се крие една мизерна стратегия на оцеляването - балканското, левантийското, българското". За първи път "Поручик Бенц" е обявена за една от най-важните книги на националната литература, диагностицирала болестите на българското общество, "промискуитетното поведение на българските политически елити" чрез "разбиращите анамнези" на писателя лечител.

"Тримата братя и златната ябълка" е следващият критико-интерпретативен ескиз, пробуждащ интерес с необичайната оптика, през която романът "Тютюн" е разгледан като "приказка". Защитавайки една своя важна теза за романа като своеобразен жанров синтез, Св. Игов задава различни възможности за жанровата идентификация на Д.-Димовия шедьовър - любовен роман, социален роман, семеен роман. Тъкмо Св. Игов налага становището за героите на "Тютюн" не само като ярки индивидуалности, но и като исторически детерминирани социални и психологически типове. В тази си творба писателят конструира своята визия за "ужасите на историята" и за екзистенциалната трагедия на човека в безизходността на времето.

Архетипно-митологичният ракурс към една от модерните български романови творби е повече от провокативен. По-скоро може да се каже, че анализирайки дълбинните пластове на романа, Св. Игов демистифицира приказните "матрици". Проблематизирайки "житиеписите" на двамата "силни" братя Павел и Борис, съвсем резонно интерпретаторът се насочва и към типологията на "третия" брат, Стефан - слабият, колебаещият се, конформистът, но и "жертвеното агне на семейството, прекършеният, загубилият битката с живота твърде рано". Коментирайки характеровата и поведенческата типология на тримата, а и на другите персонажи в романа, Игов стига до важния в структурно отношение извод, че всъщност писателят преобръща, "травестира" приказни и митологични модели, за да им придаде нов смисъл. Лекарят диагностик, трезвият рационалист Д. Димов не дава празни надежди, не въобразява фантастични светове. Тъкмо напротив, развенчава, демистифицира всякакви социални, исторически, икономически утопии.

И вече отвъд връзката с приказните образи, сюжети и развръзки е интерпретацията на образа на Ирина. Интерпретация, която някак изчерпва този най-средищен носител на смисловото послание на творбата. След Св.-Иговия анализ на поведенческата и психологическата характерология на героинята, на нейния финален "суициден" жест, като че ли трудно може да се добави нещо ново и провокативно. Съсредоточавайки се около самоубийствения акт на Ирина, интерпретаторът преобръща цялостната смислова структура на романа, при това оборвайки канонизирания й прочит през десетилетията. Ирина не си отива заедно с Борис и "Никотиана", тя не е единствено символен образ на залеза на "стария свят", но и тревожно-предупредително послание към изгряващия "прекрасен нов свят". Макар и да не е коментаторски експлициран, Св. Игов тълкува суицидния жест на Ирина като израз на свободния човешки избор, като своеобразен протест срещу натрапваното насила "добро" от "новите герои на новото време".

Драмата на жизнената, съхранила се морално и психически Ирина въпреки "кошмара на историята", е в fastidium vitae (отвращението от живота) без възможност за свободен избор. Прочитът на финалния самоубийствен акт на Ирина е не само смел и новаторски, но той "дисквалифицира" утвърдени през десетилетията тълкувателски клишета, а и преобръща хоризонтите на рецепция на цялата творба като демистифицираща "социалистическото утре".

 

* * *

Прави впечатление, че в композиционната структура на книгата си Св. Игов вмества само един текст за Д. Талев - "Слово за класика", четено през 1998 г. по повод стогодишнината от рождението на писателя. Текстът обаче конструира цялостния образ и присъствие на Талев в аналите на българската литература, "изковава" критически етикети и интерпретаторски формули за романиста, които се превръщат в матрични за всички следващи прочити на делото му. И тук, тръгвайки от един на пръв поглед не особено значителен факт - промяната на името на родния град на писателя Прилеп (име на сляпа летяща мишка, обитаваща мрака на света) в светлото, ефирно снежно име Преспа, интерпретаторът предлага глобална концепция за творческото визионерство на Талев. Литературоведът открива в преименуването на реалния географски топоним Прилеп в Преспа - "из-скок" от една реалност в друга. Един "из-скок" от материалната конкретност на бита и историята в духовната реалност на просветления в изкуството живот".

Не мога да си представя "надвременното присъствие" на Д. Талев в българската култура без Св.-Иговия портрет, сътворил вечния профил на този голям писател. Тъкмо Св. Игов откроява типологическата разлика между "бунта" на Султана и бунта на Катерина. Бунтът на младата Султана не е ренесансовият бунт на човешката личност срещу консервативния общностен и родов морал. Това е "мнимият" бунт на личността в името на родовата съборност, на оживяването и пълнотата на дома, на хармонията на общото, на битието на "всинца ни". Това е бунтът на индивидуалността, която обаче е невъзможна без уникалните си връзки в цялото.

Коментирайки нравствената драма на Султана, на нейния "грях" и нравствен самосъд, тълкувателят проницателно откроява особената симбиоза в Талевия епос между Вазовата родолюбива етноцентрична и Йовковата ренесансово-хуманистична антропоцентрична повествователна традиция. Безспорно у Талев съсъществуват вазовското домостроителство като родиностроителство с йовковския вътрешен самосъд, изпепеляващ дълбините на съвестта; вазовските монолитни единосъщни отговори за човека и света с йовковските парещи с моралната си мощ въпроси. Неслучайно интерпретаторът ще предложи още една от незабравимите си "формули" за "Железният светилник" като роман-иконостас.

 

* * *

Пристрастието на Св. Игов към Ем. Станев е видимо още от поместените интервюта на младия критик с респектиращия го писател. За тях ще стане дума малко по-нататък. В книгата си за тримата големи романисти авторът включва четири текста за творчеството на модерния художествен философ на историята. Особената "фасцинация", с която Ем. Станев въздейства върху утвърждаващия се през 60-те години критик, идва и от факта, че за разлика от другите двама писатели, Ем. Станев е съвременник на изявяващия се вече на критическата сцена Св. Игов. И до края на живота си авторът на "Иван Кондарев" не спира да упражнява духовната си власт над интелектуалеца хуманитарист.

Първият текст, включен в книгата, е посветен на "Легенда за Сибин, преславския княз" и е озаглавен "Актуалният смисъл на вечните времена". По същество това е първата проблемна статия-рецензия за Ем.-Станевата "историческа" творба.

Следващият етюд в частта за Ем. Станев "Увод към поетиката на Емилиян Станев" е един от образцовите на майстора портретист Св. Игов. Тук не просто е очертана спецификата на Ем.-Станевата повествователна поетика, но е постигната по синтетичен път "духовната физиономия" на писателя, уникалното му присъствие в националната литература.

Съжденията на изследователя съвсем целенасочено отвеждат към средищната творба на Ем. Станев - "Иван Кондарев". През годините Игов страстно защитава тезата, че романът е "един от звездните мигове на литературата ни", "могъща епическа фреска на българския национален живот", най-значимото романово повествование на българския 20. век. Така че преходът към следващия текст в книгата "Романът "Иван Кондарев" като жанров синтез" е напълно очакван. Студията можем да четем като теоретико-критическа апология на една от най-пълнокръвните, смислово многостранни, рефлексивно глъбинни български епически творби.

Познавачите на творчеството на проф. Игов, а и изобщо на съвременното българско литературознание помнят студията му с фундаментално значение за теорията и поетиката на романа от 1999 г. "Романът - Феникс и Протей". Тя неслучайно е поместена като приложение в настоящата книга, придавайки й теоретико-концептуална плътност. Това е текст, който създава световния контекст на мисленето за романа като непрекъснато обновяваща се повествователна форма, търсеща познанието на и за човека. В тази своя студия авторът синтетично представя както разнообразни опуси и дефиниции върху теорията на романа от световен мащаб, така и собствените си възгледи за поетиката, типологията и генеалогията на романа, средищен сред които е този за прехода от моногенетичен към полигенетичен подход в разбирането на романовите епически повествования.

Въпросната идея е задълбочено разгърната именно в главата "Романът "Иван Кондарев" като жанров синтез". През призмата на теоретичния конструкт "жанров синтез" Ем.-Станевата могъща епическа фреска е разчетена и като панорамен епически роман, и като роман-река, и като любовен и семеен роман, и като битово-психологически роман, и като социален, криминален, биографичен и Bildungsroman. Имайки предвид не само творбата на Ем. Станев, но и целокупната българска и балканска литература, Игов типологизира особената междинна и поради това остро драматична съдба на балканските общества, които столетия се движат между "бавния разпад на рустикалните структури" и "бавната урбанизация". Тази полуселска, полуградска менталност на Балканите (видима и от доминиращия селищен топос в прозата на Стефан Сремац, на Иван Вазов, на Борислав Станкович - малкият провинциален градец) предопределя и невъзможността за постигането на модерен европейски манталитет. Да, и романът на Ем. Станев е безжалостен разказ за живота в провинцията като репрезентативна за цялото българско общество социална и ментална структура; за драматично разпадащата се традиционно-патриархална общност, но и за непостижимата модерност и "европейскост" на буржоазно-градските, индустриално-капиталистически отношения. Аналитичните наблюдения на Игов проблематизират липсата в българската проза на модерния град като ядро на цивилизационните добродетели, като пространство на личната свобода и на духовната автономия; като топос, който създава свой уникален етос, включващ "едновременно инициативността и предприемчивостта", но и "почтеността", способността "да се вдъхва доверие", която става въпрос на чест за успешния производител и търговец" (К. Янакиев).

Тази междинност, тази неизкристализиралост и тромавост на социални структури, на етически норми, на ментални нагласи предопределя трагизма на българската (балканската) кръстопътна историческа и геополитическа съдба. Между другото, хуманитаристът Св. Игов нееднократно споделя и аргументира тази своя теза в редица от книгите си с различен жанров характер (Балканът, Ханът и Чифликът. Привидният реализъм на Йордан Йовков (2011), "Там на Балканите. Романология" (2012), "Иво Андрич. Исторически песимизъм и трансцендентални блянове" (2012) и др.)

Не мисля, че в българската интерпретаторска традиция на романа съществуват по-находчиви аналитико-съпоставителни формулировки както за жанрово-идентификационните модели, които съдържа Ем.-Станевата творба, така и за типологията на нейните персонажи: "...ако персонажният сблъсък Кондарев - Христакиев разкрива най-важното концептуално ядро на романа, семейният роман на Джупуните представя един от най-важните компоненти на сюжета. За разлика от някои класически семейни романи на европейската традиция ("Буденброкови" и "Фортсайтови" например), които разглеждат родовите истории диахронно, като редица от поколения, семейната сага на Джупунови бегло дава родовата история и представя синхронен разрез на семейството - двамата братя - антагонисти и сестрата, както и майката - свекърва, а накрая и снахата. Самото семейство - на забогателите бивши селяни и новоизлюпени граждани като персонажна констелация е социално репрезентативно за националния живот, а спорът между двамата братя - като спор между буржоата парвеню Манол и нежелаещия да скъса със селото в дворянската си утопия Костадин - разкрива също репрезентативна за българското общество социална драма". Неслучайно си позволявам този пространен цитат, тъй като той е показателен за това, с каква лекота авторът превръща ерудитските си натрупвания в "мотор" за интерпретация на художествения текст, а също и за невероятния му анализиращ и типологизиращ художествените явления поглед. Но и за синтезиращо-достъпния начин, по който предава дълбинните си естетически открития с народопсихологически и социално-исторически заряд.

Наред със забележителните интерпретаторски типологии, които изгражда за левия фанатичен идеолог Кондарев и за десния декадентстващ аристократ Христакиев, за селско-дворянския утопист Костадин и сметкаджията-буржоа Манол Джупунов, за ратая Лазо с неговата "злоба на роба" и поручик Балчев с неговите садистични нагони, една от най-инвентивните е свързана с автобиографичния персонаж Кольо Рачиков, снабдяващ романа с коренно различна, привилегирована гледна точка: "...чрез Кольо Рачиков Емилиян Станев става "герой" на собствения си роман, влиза във фикционалния художествен свят на творбата, чрез Емилиян Станев героят на романа излиза извън творбата и не само пише като че собствения си живот, но и създава целия романов свят на "Иван Кондарев". Цитираното е поредното доказателство за изключителния Св.-Игов усет за "констелацията" на човешките гласове и съдби, за уникалните гледни точки, за мощта на думите и същността на "нещата" в една от най-смислово богатите творби на българската литература.

Предизвикваща сериозни историософски, социокултурни, нравственопсихологически размисли е сравнително-типологичната студия, посветена на "двата чифлика" - този на Ем.-Станевия любим герой Костадин Джупунов от романа "Иван Кондарев" и на Йовковия "чифлик" от "Ако можеха да говорят" и "Чифликът край границата". Чифликът като осветено местообиталище, като "бащин дом", "огнище", "родина". Едно от магическите балкански пространства, в които се случват ключовите събития на човешкия живот и на познаването на себе си.

Св. Игов прави някои същностни за модерното българско литературознание извода в тази посока. На първо място - и Йовков, и Станев, като художествени философи на българската съдба, интерпретират чрез магията на Чифлика "сблъсъка на патриархално-изостаналите Балкани с капиталистическия Запад", породил от своя страна "ретроспективните патриархални утопии". Но ако Йовков бяга от неминуемото разграждане на хармоничната селска вселена под ударите на модернизацията и урбанизацията в "напълно естетизираното исторически дестилирано пространство на "Ако можеха да говорят", жестокият реалист Ем. Станев дълбае в болезнената тема: "Иван Кондарев" в известен смисъл е пренаписване на "Чифликът край границата" чрез съсредоточаване върху социалния и исторически трагизъм на времето и мястото, от които Йовков бяга".

И докато разгръща провокиращата вниманието ни интелектуална теза, Игов ще сподели още една от своите ярки интерпретаторски находки - тази за "чифликчийската утопия" като светоглед, но и като личен мит за българския писател: "Ако за Йовков Чифликът е земното въплъщение на неговото разбиране за света като ordo amoris, мечтата на Костадин Джупунов за Чифлика рухва, сломена от неизбежните механизми на света като поприще на Хераклитовия polemos, светът като вечна разпра, война, раздор, битка, което е основата на Ем.-Станевата философия за живота и историята".

В студията "Двата чифлика" авторът разглежда още един възлов за Йовковото творчество чифлик - този от интелигентската утопия на учителя Боянов в повестта "Жетварят". Текстологично съпоставяйки творбите на разказвача и романиста, изследователят открива редица сходства. Нещо повече, прокарва тезата, и то аргументативно защитена, че Йовковите произведения "Чифликът край границата" и "Жетварят" са "най-важните импулсни книги на "Иван Кондарев". Именно екзалтираните романтични блянове на Йовковия селски учител Св. Игов разпознава като своеобразна художествена парадигма и за редица от убежденията на Ем.-Станевите персонажи. Тръгвайки от съсредоточеността си в конкретен художествен текст, тълкувателят стига до най-фундаменталните битийни, до най-глобалните екзистенциални, обществено-икономически, геополитически - световни проблеми. Обобщенията са образец за философскоисторическото визионерство не толкова на литератора или социолога, на обществено-политическия коментатор или културния антрополог по отделно, а на националния мислител от световна величина.

Разпадането на селската вселена, на рустикалния свят и неговия патриархален морал е основополагаща тема на българската литература до най-ново време. Неслучайно Св. Игов ще изреди показателни в тази посока творби на Ивайло Петров и Васил Попов, на Георги Мишев и Георги Марков, на Николай Хайтов и Йордан Радичков. Всъщност не само Ем.-Станевият "Иван Кондарев", но и романът на Ивайло Петров "Хайка за вълци" може да бъде прочетен през смислопораждащата идея за Чифлика като ретроспективно-утопичен, идеален свят. В някакъв смисъл "Хайка за вълци" е книга за края, а не за началото на "добрия", бленуван живот. И в романа на Ив. Петров чифликчийската утопия е пресъздадена като светоглед, като ретроспективен идеал за живеене.

Рецептивните стратегии на Св. Игов са ключови не само при анализ и интерпретация на отделна творба, а на целокупната национална, балканска литература. Идеите му за националния и социален ressentiment, за "дивата злоба на роба", за епохата на "бунта на масите", на тоталитарните идеологии, обосновани през романа на Ем. Станев, са изключително работещи и спрямо "Хайка за вълци", също един от репрезентативните романи на съвременната българска литература. А това е поредният пример за генериращата мощ и инвентивна сила на Св.-Иговите тълкувателски решения. Във финала на студията авторът отпраща и към една от книгите в актуалната литературна публичност - романа на Г. Мишев "Патриархат", "където Чифликът отново се появява - и като средищен романов топос, и като символ на една социална и морална утопия". Широтата, отвъд-тясноестетическата съсредоточеност на мисленето на Св. Игов прозвучава и в реториката на финалните редове на текста, позоваващи се на творбата на Г. Мишев: "И тази утопия, и този Чифлик си остават несбъдната - и по-точно разрушена - мечта. С това чифликчийските утопии в българската литература завършват. Което не значи, че не могат отново да се появят не само в литературата, но и в живота".

 

* * *

Макар че е привърженик преди всичко на иманентисткия, вътрешен, не-детерминистки подход към десетки шедьоври на родната и световната литература и въпреки убеждението, че най-голямата близост с един писател се постига чрез четенето на неговите книги, Св. Игов държи и на живото общение със съвременни нему творци, включително от чуждите литератури като Иво Андрич, Йован Христич и др. Така например той открива, налага и канонизира творчеството на редица български поети и писатели, като някои от тях му стават най-добри приятели в живота - Николай Кънчев, Петър Алипиев, Иван Цанев, Марин Георгиев... Затова съвсем не е изненадващо, че в последната част на книгата си авторът ще помести спомени и интервюта с писателите романисти. Текстовете освен че обогатяват превърналата се в класическа поредица "В спомените на съвременниците си", но и предлагат нови интерпретаторски хоризонти към световете на тримата класици (и не само). Така например "Малък спомен за Димитър Димов" не само документира срещата на начеващия млад критик, все още студент, с "най-загадъчния и интересен" сред живите тогава български писатели, но и свидетелства, че Д. Димов е познавал в дълбочина етапните трудове на испанската екзистенциалистка мисъл (сред които "Трагичното чувство на живота" на Унамуно), а този факт според Игов е още един важен подстъп към творчеството на родния автор, а и поредният "аргумент", че българските (балканските) творци без никакви скрупули могат да бъдат вписвани в световните художествено-философски контексти.

Интервютата на Игов също се превръщат в базови за литературоведската общност, тъй като те се състоят не просто от формално зададени въпроси, а от находчиви, дълбинни насоки за разговор и интерпретация на творчеството на съответния изтъкнат автор. По-конкретно, Игов помества две свои интервюта с Ем. Станев - от 1967 и от 1977 г. Тъй като лично съм пристрастна към първото, само ще спомена, че то се превърна в подтик за написването на цяла глава от труда ми "Иван Мешеков или достоянията и зрелостта на литературната критика" - "Диалогът между два дневника. "Ляво поколение" от Иван Мешеков и "Иван Кондарев" от Емилиян Станев".

Вероятно Ем. Станев е разпознал в младия литератор своя най-дълбок и удивително прозорлив тълкувател...

В тази последна част на книгата авторът помества и рецензиите си за мемоарните издания на Надежда Станева и Нели Доспевска, разполагайки ги отново в контекста на световни примери в тази посока. Изследователят винаги има наум някаква висока летва, върхов образец, за да може да съизмерва родната културна традиция с чуждата. Така, когато започва словото си за "творчески съпреживения живот" на Надежда Станева с нейния именит съпруг, критикът ще назове факти със световна известност - дневниците на София Андреевна Толстая и Анна Григориевна Достоевска - съпруги на двамата титани на световната литература.

Игов не само откроява значението на Надежда Станева като "летописец" на творческия път на съпруга си, като "образотворец" на един от най-големите писатели в българската литература, но и като духовна фигура, сама по себе си достояние на нацията. Да бъдеш мемоарист на съдбовни исторически събития или на живота на избрани личности не е лека задача. Н. Станева е сред съпругите, вникнали дълбоко в тайната на творческото битие, проникнали в помежду двата свята на творящия - този на временното и на неговия метафизичен смисъл. За да извае образа на един от незаменимите провиденци на българската историческа съдба.

Що се отнася до книгата на първата съпруга на Д. Димов Нели Доспевска - "Познатият и непознат Димитър Димов" - рецензентът изтъква интелектуалната мощ и интерпретаторската дарба на "мемоаристката". Нели Доспевска не само пресъздава документално съжителството си с класика романист, но и проникновено портретира, психобиографизира профила му за поколенията: "Рядко въобще съм чел книга от този род, в която е така щастливо намерена мярката между "вживяването" и дистанцията към обекта, между "сляпата любов" и "чистия разум", синтезът между възхитата и разбирането". И в този "Закъснял поклон" критикът е намерил най-адекватните думи, характеризиращи достойнствата и приносите на един автор за националната културна съкровищница. След Св.-Иговия прочит на книгата й за Димитър Димов, Нели Доспевска ще остане най-"конгениалният мемоарист" на творческото дело на писателя.

 

* * *

И така, "Три класически случая. Романите на Димитър Димов, Димитър Талев и Емилиян Станев" е концептуално промислена единна книга, оповестяваща новаторски идеи, поставяща интелектуално-философски дилеми, конструираща глобални обществено-исторически типологии, предупреждаваща за разтърсващи човечеството катаклизми, остро проблематизираща социални и морални апории... И най-вече удивляваща с проникновените си откривателски интерпретации на вечните български книги.

Някои от поместените текстове са последвани от кратки послеслови, в които изпъква автокоментиращото начало. Всъщност Св. Игов е сред малцината, да не кажа единствен сред съвременниците ни, които анализират собствения си творчески път и концептуализират собствените си открития на изследовател и тълкувател на художествените ценности. Св. Игов е сред хуманитаристите, търсещи "корените" на световните явления и човешките неща. Той притежава дарбата да превръща четенето на утвърдени и новопоявили се родни шедьоври в безценно духовно приключение. При това той е литератор, който не само съизмерва, но и равнопоставя, а защо не и над-подставя националната художествена словесност спрямо световните художествени образци.

Така и тази книга на Св. Игов не само представя ново знание за романовите светове и поетики на тримата ни класици, но търси, случва знанието за тях в процеса на изследователските открития и интерпретаторски находки. Интелектуално-философския "патос" и есенциалистки-сентенционалния заряд, които Игов демонстрира и в тази книга (въпреки жанровата нееднородност и не-кохерентност на отделните текстове), го преутвържадават като непоклатима критическа институция. Способен едновременно и на творческа емпатия, и на оценъчна дистанция, литераторът дълбае в неизчерпаемите пластове на художествените произведения, за да открива отново и отново изумителни истини за човека и света.

Ако перифразирам Джани Ватимо, ще кажа, че българските поколения (докогато ги има) могат да се доверяват не само на вечно актуалния репертоар с представителни национални книги, които Светлозар Игов чете, но най-вече на вечните им прочити, които той сътворява.

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. Sillabus - учебна програма на университетски курс. [обратно]

 

 


Светлозар Игов. Три класически случая. Романите на Димитър Димов, Димитър Талев и Емилиян Станев. София, 2014.

 

 

© Антония Велкова-Гайдаржиева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 07.04.2016, № 4 (197)