ПОЕТИЧЕСКИЯТ ТЕЛОС НА ЛИТЕРАТУРНАТА ИСТОРИЯ.
(За превъплъщенията на литературноисторическото между "изгревите" и "залезите", между "пътя" и "света")

Антония Велкова-Гайдаржиева

web

Това, което ме провокира към този текст, е едно представяне на скоро излязлото пълно издание на История на българската литература /изд. Сиела, 2001/, в което авторът саморепрезентира труда си преди всичко чрез прочита на няколко свои поетически творби, сред които "Кръг", "Империя на светлината", "Тракийска гробница" от цикъла "Ранният край на лятото". За учен, който възприема националната литература като единна творба, като Мегатекст, поетическият "превод" на литературноисторическите концепции не е случаен, още по-малко подозрителен.

Защо избрах такова заглавие на статията - всъщност то е перифраза на един от казусите за историята на Св. Игов: "Историческото мислене е невъзможно въобще без известен телеологизъм, вижда "целта" на литературното развитие не в края му, а... /като - б.м./ "телоса", causa finalis, като вътрешен принцип, който създава структурната цялостност ..."¹ В посочените стихотворения, а и в други от автора, прозира неговият фундаментален възглед за литературната история като надвременно, но битуващо в света царство на духовете, диалогизиращи помежду си през границите на времена, епохи, пътища.

Неслучайно във въведението към История на българската литература витаят сенките и почерците на такива имена като Хайдегер, Ясперс, Уелек, Якобсон, Шкловски, Тинянов, Водичка, Лотман, Пъркинс, Хегел, Елиът, Гадамер, Рикьор, М. Елиаде, Лиотар и др. Разбира се, не става дума за елементарен компилативизъм, а за философски начин на мислене, за усвояване, общуване, разбиране, трансформиране, просветление, въпреки феномените на времето.

Тук е мястото да обясня и защо обговарям процепите между залезите и изгревите - едни на пръв поглед тривиализирани в художествеността природни явления. В есето си "Дарът" от стихосбирката "TRAGELAPHOS" и други стихотворения" Св. Игов пише, че макар и употребата на природата да е анахронична, той иска да удържи изгревите и залезите в нещо по-трайно от паметта. Изгревът и залезът са екзистенциалните съзерцателности на Хегеловия герой от "Феноменология на духа". Изгревите и залезите са самите метафизични процепи за философа и историка на духа, харизматичните междини, в които просветва патосът на откровението, на Абсолютния Дух. Всъщност за Св. Игов историята е именно всеотдайното философско съзерцание, зрящото вслушване и езотерично надникване във въпросите и отговорите, идващи от света на словото.

Историята на литературата е уникален трансфер на историчното в надисторично, на обективната хронология в "хронология на духа". Историята на литературата, както би казал Рикьор, е сектор на интерсубективността, сектор на реалното и мистизирано общуване между съзнанията и времената: писаната история е освободена от "ставащата" обективна история и "превръща историческия разказ в смислово единство на всички времена - минало, бъдеще и настояще".² Тя е идиомът на екзистенциалната аналитика и екзистенциалните просветления. Тя е библиотеката, чиито скрижали, чиито "черти и резки", са прорязали земното битие и са се вписали в сакралните полета на вечността. Историята на Св. Игов разпознава себе си, тръгвайки от духа, от невидимите му, но осезаеми следи, от безплътните, но въплътени в буквите сенки, припомняния и пробуждания за стойностите на човешкото.

Неведнъж Св. Игов подчертава, че ползва за фундамент на литературноисторическия си разказ философскоисторическото понятие на Карл Ясперс "осево време" - времето, в което се конституират върховите, класически ценности на националните словесни прозрения. Накратко казано, в контекста на българското, това е времето "от Ботев до Йовков". Или, това е онази свещена библиотека на родното, чиито лавици отдолу догоре излъчват смислите на класичността. Във всеки един от разказите, който "изтича" от библиотечните рафтове, са спотаени едно "събитие" и един "възел". Именно между телеологичната събитийност и драматизирания разказ за заплетените възли се разпознава прочитът на литературноисторическите сюжети: "Кризата на литературноисторическото мислене - пише авторът - е преодолима не чрез отказ от историята, а чрез разбирането на амбивалентното съществуване и ситуиране на Литературата - едновременно като "ставаща" в историята и като "надисторическа" духовна ценност". Казано с езика на poiesis-а, литературната история е "недовършения ръкопис", "пречупване на времето в разбягалото се пространство", свят, "роден в процепа на историята", "мехур в магмата на вечността", "неповторимост, жадуваща повторение". И в поетическите метафори на Игов става дума за фундаменталното колебание, за винаги двойния и двойствен прочит на историята - между събитийността и средищността, между успокоената телеологическа нарация и вулканическите изригвания на смисли, между поредицата културни герои, които шестват от столетие в столетие и четенето на литературата като единна творба. Всъщност литературната история е оня прочит in extremis, който сдвоява времевост и вечност в безкрайните казуални плетеници и онтологични проблясъци на минало и настояще, на отсамно и отвъдно. Тъй като с удвояването на историята, пише Ясперс, пронизвайки я цялата, ние хвърляме котва във вечността.

При тази двойственост на литературата като исторически случваща се реалност и надисторическа, битийно-онтологическа, трансцендентална ценност, е интересна и гледната точка, опусът на пишещия текста на този реално-мистичен свят. Естествено че и той, Историкът, е двулик - отсам и отвъд едновременно, срещу хода на историята и "в крак" с нейната посока на движение. Тази насрещност всъщност е онова място извън и в историята, от което се преживява вечното настояще - срещу времето и във феномените на времето. Това е мястото на разгадаване на шифрите, на херменевтичните кръгове, на вечните завръщания "на отсрещния бряг на реката Лета", "в един храсталак на брега на времето". Защото Историята на литературата е самото пътуване между забравата и паметта, самото прекосяване и прекрояване на границите. И защото историкът е оня митичен лодкар, който съхранява, пренася скрижалите и разчита националните знаци на трансценденталното.

"Историята на Литературата не е поредица от портрети на отделни творци и творби, а Портрет на цялата литература - е друг основен тезис на Игов, - обща Картина на литературното развитие. Образ на литературата".³ Стремежът да се опише литературноисторическият разказ като "портрет", "картина", "ипостас" е екзистенциалистки. Картината за свят не е статичен, а динамизиран образ. Картините /историите/ на света са темелът на човешкото познание. Картините-истории вдъхват увереност за единството, за свързаността на значимото. Те са антитоталните археологии /поради своята множественост/ на знанието, грандиозните архиви, в които се утаяват паметите на човечеството. Те са онези "империи" на велики пробуждания, онези "тракийски гробници", които периодично възкресяват времето и ценностите и в които "мечтата става спомен" и обратно.

Така трансгресираните словесни картини на родното скрепват съюза на текст и контекст, на четене и тълкуване, на единен смисъл и разрояващи се смисли. Историята на литературата интегрира променящите се конфигурации, тъждествата и различията, историята и историите, за да се самоизгради като хронотоп, като духовно време-пространство от вътрешни взаимоотношения между документи, следи, прочити, спомняния и пробуждания в грандиозното родово повествование за нещата и хората. Защото: "Важно отношение към тази амбивалентна ситуираност, към това двойно битие - едновременно в Историята и извън нея - на Литературата има проблемът за Историята като Повествувание".⁴ Тя е мистическият разказ за изначалните и безкрайни истории на духа, за мимолетните забрави и закономерните завръщания. Разказ, който по необходимост води мисълта за знанието относно субстанциално-родното, което за мисълта означава да има история /М. Фуко/. Ето защо за Св. Игов най-съответният начин за внушаване на смисловата цялостност и духовното единство на общността, наричана литература, е историческият разказ за нея да бъде също Творба. Историческото повествувание не е просто "разказ", то е Творба. Историята е реално случващите се на земята събития, но и метафизични прорези, каквито са класическите творения.

Според Симианд историята е познание чрез следи, а в историята на философията, казва Рикьор, следата, това е творбата . Четенията, писанията и тълкуванията на творбите - това са перманентните завръщания от забравата, будните спомени, ренесансите на духа. Те от своя страна са родени, пробудени от ценностите, постигнати през осевото време - времето на онези центрове и ядра, на генериращи разриви и синтези, на припознавания и оттласквания от традицията, които конституират класичността. А там, в нейната библиотека, в ценностно-плуралистичната множественост на книжните й тела, почерците на отделните автори престават да принадлежат на определена епоха, те се изживяват като нетемпорални, вечни същности, като "блуждаещи естетики", витаещи извън историята. Творбите, разположени върху изящните лавици на класиката, сами я изграждат, превръщайки се в абсолюти, в есенциални същности - водачи към загадъчните ясноти на националната трансценденция. Понеже това, което е вечно, се явява в световното време /Ясперс/.

Бидейки едновременно събитийна и структурална, времева и вечна, литературната история е същностното единство на многообразието от събития, творби, автори, почерци. Нещо повече, бидейки драматизиран сказ, полифония от гласове, тя е виртуалната реалност, виртуалната събитийност и структурност, хипостазираща се едновременно като стародавна "гробница" , която археологът-историк дълбае, като вечна империя, в която попада историкът - търсач на енигматичните смисли на родното, като лабиринтов паметник на заветите.

Нещо много важно за концепцията на Св. Игов е, че в литературното развитие липсва ценностна йерархичност спрямо различните периоди, направления, стилове, школи, жанрови формации. Изобщо в глобалното движение на историята, по думите на Рикьор, има "кръгове", но не и "йерархии". Там всичко ценно е равноценно, диалектично, диалогизиращо. Там граничните бразди са само условни, привидни. Те са невидими линии, полета на взаимните прекосявания, на гранично-безграничните реторики, на културните взаимонеобходимости. В този аспект, ако литературната история се мисли като есхатологична мистерия, като телеология, вървяща към своята крайна цел, то тя не е положена в някакъв "край", а е постижима "на друго отвъд- и надисторическо равнище, in illo tempore". Т.е. става дума за рефлексиращата, за метафизираната история. Тя съвсем не е регистрация на фактите, а обективно-мистично познание чрез следите на творческите аури, на духовните зримо-незрими стъпки. Литературната история е именно тази несвършваща следа от творби, на които историкът философ задава безспир своите въпроси. Историята на словото е пространство на високите етажи, на подреждащото и структуриращо съпреживяване и тълкуване. Историческият логос е по необходимост двойствен - затварящ и отварящ смислите, събиращ и разпръскващ времената. И понеже историята на словото е концентрирана около културните герои и техните дела, нейният логос призовава сенките им, утъпква следите им, сближава се с тях, за да прозре и съхрани уникалността им.

Така че фигурата на историка е a priori екзистираща, предана на многобройните си /винаги неповторими/ срещи с онези особени творци и творби, които правят човешкото изключителен център на мислене и битуване в света, на безкрайни възможности за разгадаване на смислите му.

Историята на литературата сама по себе си е логос на етоса; в нея субективността от логическа се трансформира в етическа. Тя е пространство на онтологична отвореност към света на другите. Тя е съборно единство, постижимо в безграничната комуникация, в безконечния диалог между пишещия история и писателите на истории. Тя е феномен на плурализма от гласове, но и на обединяващите, структурно-композиращите сили, обговарящи истината и истините на историята и в историята. Тя е самата диалектичност между единичното и множественото, между творбите и текста. Тя е онази духовна институция в хегелиански смисъл, чиято автентична функция е да подрежда, да обединява, да препраща, да чете и препрочита, компенсирайки разпръскването, пропадането на културни жестове, послания, откровения.

Както вече споменахме, фигурата на историка-поет, писател, макар че е пронизана от трагизма на невъзможността да обеме историята, не остава самотна. Историкът пише историята-творба само след като е проникнал вътре в движението на творческите съзнания, след като е станал безусловна част от големия културен дебат на времената, след като дискутира съвместно с останалите - живи и мъртви - проклетите въпроси, които никой век не разреши. Защото историята-творба е зона на полиглосиите, в която "отминалият миг на огъня ще прореже восъчната плоча на паметта в друго време". Тя е общност, система, конструкция, но на уникати, на пробудени неповторимости. Колкото и да си приличат, каквито и сходни неразрешимости под слънцето да дискутират помежду си, творбите са единствени, взаимно нетъждествени. Те стоят една до друга по лавиците, безконфликтно съжителстват, разговарят помежду си и в тези си разговори въстават срещу еднаквостта. Всъщност литературната история-библиотека е безгранична и периодична /Борхес/. Поради безграничността си тя трудно може да се събере и подреди, докато периодичността й строи рафтове, лавици, подвързва томове и превръща безпорядъка в порядък.

За Св. Игов този порядък е осевото време на родната литература. Там където в разнобоя между Ботев и П. Р. Славейков, между Вазов и П. П. Славейков, между Ел. Пелин и Йовков се създават свещените книги на духовния телос на историята. Тези книги са не просто творения на националните културни герои, а атрибути на Божествената милост към вечното битие на един народ. Срещу "ужасите на историята" едно племе може да се приюти най-сигурно в Дома на своето Слово. А в него отделните имена-букви в единния митопоетически текст на националното са еднакво значими, равноценни. Защото всички те са тайнописци на една-единствена творба - магическата книга на българското - литературната история.

Както би казал Карлайл, една родова литературна история е Свещено писание, което пишем, поправяме, зачеркваме, разчитаме, съшиваме и в което и нас ни пишат. Тя е едно от местата на Божиите откровения, тъй като: "същинските корени на държавността са духовни, а не земни, нашето истинско отечество е небесно".⁵

Често пъти дискусионните разговори на историка с мъртвите са мъчителни, напрегнати, болезнени. Трудно е да се правят прорези по хоризонталата и вертикалата на времето, да бъдеш едновременно синхронен и диахронен четец, търсач и тълкувател на истините за родното. Но освен това историкът на литературата е и библиотекар. Вадейки от светски и манастирски хранилища книгите на вековете, той трябва и да ги подреди - от Кирил и Методий до художествените пейзажи на днешното. Така се взривява тоталната история на позитивностите, за да се осмисли духовната история като множество истории - на жанрове, стилове, автори, творби. По този начин националната литературна история осмисля своята относителност, не-тоталност, за да се самоопише като разказ на истории.

Разположена в епистемологичното пространство на националния дух, литературната история е философска и херменевтична зона на комуникацията между живи и мъртви. Нейните смисли са едновременно вторични и първични, по-имплицирани, но и по-фундаментални. Тя е драматичното съжителство на много тоналности, на много истини, формиращи обаче единната национална митология, философия, картина за света.

Самата история на литературата е гносеологически и етически проект. Конструирайки духовното пространство на един народ, тя го проблематизира и етизира. Тя е самата бдителност за духовния телос на този народ. Историята на националната литература среща глобалните енергии на традицията, заложени в основата на съвременността, сочи мащаба на настоящето, "освобождава ни от несъзнателния плен в собствената ни епоха, учи ни да виждаме висшите възможности и непреходните творения на човека".⁶ Тя е свещеното вместилище на главните избори на една национална култура, на нейните фундаментални стойности, за да ги съхрани като постигнати, извоювани убеждения; за да се облегне на тях, за да се устремява едновременно назад и напред във времето, преодолявайки времето. Литературната история консолидира порядъка на националните духовни постигнатости. В нея универсалното и историческото се взаимопоглъщат.

Историята на литературата е продължение на пътя чрез родовите традиции и едновременно институционализирана традиция. Тя не само канонизира, но и проблематизира, дълбае до онези пластове в артгалериите от образи и символични визии, които представляват базисните представи на един народ. Националната литертурна история е пътешествие през неизкоренимите метафизични сънища на този народ, през неговите трайни ипостаси, съставляващи културните му "запаси", подхранващи нравствените му казуси, етическата му издържливост. Националната литературна история е митологосът на този народ, вечно "будният му сън" /Рикьор/, неговото етико-гностично, земно-метафизично ядро на съществуване. Литературната история не е само генеалогическа процедура, не е само дисциплиниращ проект, не е само охранител на символния капитал на нацията, не е просто узаконена вярност към канона. Тя е непрестанно пресътворяване, пренареждане, обновяване. Литературната история е национално приключение, екзистенциален риск на духовните лица, на мъдреците на родното. Тя е трагично-оптимистичната перипетия на един народ сред колебанията, но и упованията, сред кошмарите, но и бляновете на собственото му съществуване. Тя е оня предсократовски логос, според който метафизическото, символно осмисляне на родовото битие означава осмислянето на "архе"-то на рода като двойственост - като начало и край, като увереност и усъмняване; като общия корен за разбирането на минало, сегашно и бъдеще.

Пак ще повторим, националната литературна история за Св. Игов е самата диалектичност /понеже е съмнение, питане, диалог/ между саморегулативните механизми на литературата и неагресивната, скрита институционалност на метасловото: "Присъствието на автора /на литературната история - б.н. - А.В.-Г./ на няколко места в текста не е наивен импресионистичен трик на "собствена гледна точка", а механизмът на сътворяване на литературното пространство, на "света" на българската литература, представляващ сложно структурирано смислово единство на множество литературни "светове", на множество "гласове" и "погледи", обединени чрез гласа, погледа и света на разказвача".⁷ Тук Игов самопризнава както еманципираността на своя глас, така и непоклатимия авторитет на множествеността. С други думи, това е охранителната толерантност на порядъците истина, както и откриването сред тези порядъци на кръгове, но не и на йерархии. Пак ще го кажем, литературният историк е синхронният и диахронен четец-библиотекар на "контрапунктовете на хоризонталните мелодични линии и хармониите на вертикалните акорди". А тази позиция отвежда към "кръговия характер на най-ясните диалектики" /Рикьор/.

Осмисляйки литературата като над-времевост, като из-скок на творбата извън историчността, Св. Игов я разполага там, в онова време, in illo tempore. За него литературата е изначалният бунт на човека срещу конкретността, срещу времевостта. Тя е непобедимата носталгия по периодичното завръщане към митичното време на духовните първоизвори, към фундаментите на племенния дух, към неговите архетипни и парадигматични, вечни сънища.

Постоянното взаимооглеждане на традиция и съвременност е една от особеностите на дискурса на Св. Игов. Херменевтичният кръг за него е не само между частта и цялото, но и постоянен смислов обмен между настояще, минало и бъдеще. С други думи, за него територията на литературната история е трансисторична, едно постоянно възвръщане и уподобяване, по механизмите на теосиса, на архетипните образци. Такова разбиране осигурява автономността, свободата на историко-философските казуси, които, възниквайки в историята, се пазят от нея.

На пръв поглед предан на телеологията на историята, историкът на литературата се завърта в калейдоскопа на нейното циклично време. За да съзре в последните творения трайните образи на символния капитал на нацията; за да сближи времето на модерността с парадигматичното българско време. В крайна сметка златният фонд на националната класика е един мета-вариант, инвариант от творбите на своите предходници и следовници. Той е метаистория, съградена от собствените й истории. А "митичните" служители, които го описват, попадат в самия хоризонт на сближаването между стародавното и модерното. Там, между архаичността и модерността са магичните кръгове на Колелото, завъртащо всичко, което е било, е и ще бъде като проявление на родовия дух - началото, краят и пак началото. Оня невероятен кръг от наличности и отсъствия, от канони и антимери, от палимпсести и манифести, от литература и литератури, от модели и антимодели, от грешки и прозрения, от литературоведски инвенции и идеологически инструментариуми, от аршини, етикети, оптики и процедури... За да се появи отново фрагментът, разказващ как Платон проповядвал в Атина, че в края на вековете всичко ще възвърне предишния си вид и в Атина пред същите слушатели той ще проповядва същото учение.⁸ Макар че във вселената няма две еднакви лица, няма две еднакви души, няма два еднакви текста. И все пак има единно разбиране за класичността: "Класическа e онази книга, която един народ или група народи, или самото време са решили да четат така, сякаш в нейните страници всичко е мъдро, предопределено, дълбоко като Вселената и се поддава на безброй тълкувания".⁹

Така че каквито и конструкции да съгражда литературознанието за в-дадено и манипулативно четене, то е безсилно да оспори, че в грандиозната класическа библиотека на родното влизат различни поколения, движени от различни подбуди, за да четат с някакво мистериозно усърдие и унес, с енигматична преданост мъчно разгадаемите идиоми на собственото си съществуване.

Именно в пространството на тази вечна, метатекстуална библиотека /литературната история/ историческите събития се трансформират в категории на духа. Тази сякаш е единствено възможната история - на виртуалните нишки, на виртуалните живи и мъртви четци, писатели, автори, редактори, ковчежници, историци на българското. В нея промяната и траенето, рушенето и съхранението са взаиморазпознаващи се кодове, изпълващи едновременно образите на националния език, на родовия митологос, на интелектуалните символи на познанието.

Историята на литературата е оня спектакъл от развитието на националния дух, в който интуиция, интерпретация, репрезентация са езиците на един и същи порядък. Тук са и субстанционалната чистота на духа, и неговите опосредени въплъщения. Историята е тяхното кръстовище от взаимни напрегнатости и уравновесявания, от забулвания и разбулвания, от центрове и периферии, от кръгове, поколения, декади... Така че историята на националната литература може да бъде четена и като духовен универсален речник на родното. А той проговаря както чрез стотиците страници на homo academicus, така и чрез синтезиращите метафори на homo faber.

Във финала на своята история Св. Игов изповядва следното: "Моите лични интерпретаторски интереси, не само поради изминалото време и новите исторически хоризонти, а и освободени от самите жанрови ограничения на историята, отдавна са ме повели към по-различни и обогатени смислови визии на българската литература".¹⁰ Ето защо и в поетическите "екстремуми" на Св. Игов литературната история дебне, бди, провокира, успокоява духа "във песента на арфата". Концептуалната арматура на литературноисторическото притежава своите собствени механизми на образотворене и митологизиране, които пронизват всички негови специфични прояви. В крайна сметка, литературноисторическото, академично или поетично-художествено, е самата среща между народа и неговите културни герои. То интерпретира и трансцендира света, оспорвайки и възстановявайки категориите на духа в един вечен кръг. Все пак историята продължава да тече, литературните историци да я пишет и пренаписват. Чрез тези си кръгови парадигматични движения, те не само творят историята, но и самите себе си. С което вече се отграничават от формулата за модерния човек, мислещ себе си като изключително исторически - човекът на тоталната историчност. Така те попълват "именника" от автори на трансисторическия - вечен модел.

По друг начин казано, историята на литературата удържа символния национален универсум, етико-мистичното ядро на племенната култура. В този смисъл трудът на Св. Игов е и реакция срещу лансираните моди, свързани с идеята за есхатос на класическата история-библиотека. Тя съществува въпреки угризенията, че не можем да я познаем цялата, че не можем да пропътуваме до края нейния литургичен текст. Защото краят е в началото.

Историята на литературата не е обикновен пасианс, не е просто призоваване на сенки, а сътворяване на онази реално-утопична симфония, в чиито мелодии звучи ехото на вече замлъкнали и още неродени гласове. Но тя е и сакралният календар на една национална памет, тъй като е в безусловен контакт с нейните фундаментални образи.

Тук ще си позволим по-пространен цитат от П. Рикьор, свързан със столетно дискутираната дихотомия култура-цивилизация, засягаща пряко обекта /субекта/ на нашия текст. Според Рикьор големите художествени творения "започват винаги с някакъв скандал: трябва първо да бъдат разбити лъжливите образи, които един народ, един режим са създали сами за себе си; законът за скандала отговаря на закона за "фалшивото съзнание"; необходимо е да има скандали... Противно на тенденцията да бъде правоверен за своята собствена група, човекът на изкуството се присъединява към народа си едва след като разчупи черупката на привидностите; има надежда в самотата, оспорването, неразбирането той да накара да изникне нещо, което отначало ще шокира, ще обърква, и което дълго време след това ще остане истинската изява на един народ. /к.н. - А.В.-Г./ Това е трагичният закон за сътворяването на културата, диаметрално противоположен на спокойното натрупване на оръдия, което представлява цивилизацията".¹¹

Така и става - История на българската литература е написана през 1978-1980 г., макар че концептуалните и фактологични натрупвания имат по-дълга история. Трудът излиза едва през 1990 г. Самото написване предизвиква скандал, за да последва забрана за издаването му. Оттогава насам обаче литературноисторическият разказ на Св. Игов се превръща в едно от лицата /визитките/ на нацията, в един от езиците на българската интелигенция, в една от автентичните български картини за свят.

Тя, Историята на една национална литература, е смислово единство от художествено-словесните паметници на един език, разбирано едновременно като "Път и като Свят. Като Път през Света и като Свят, очертан от духовните хоризонти на Пътя". В нейния логос "пътят навън" се превръща в "път навътре" и обратно. Въплътените в нея визии за пространство и време са самият медиум за един народ между тялото и духа на литературата, между нейното движение и нейния надвременен образ. Но тя е и "пресечената точка на различни траектории", самият синтез на "Пътя, вървян във времето" и "Света, изграждан във всички времена", на архетипната безисторична и модерната историческа концепция за съществуването. Понеже нашата същност е битие на път, казва Ясперс, и само там, по пътя към света на вечното ни озаряват прозренията. А пътеводителят е онзи знаещ посветен Елиадев алхимик и металург-ковач, който ни подтиква да "съ-преживеем" и "съ-зрем" очертания от този Път духовен Свят - загадъчностите на родното слово.

Що се отнася до телоса на литературната история - тялото й действително е мистичният калейдоскоп, който при всяко завъртане показва приютилите се в него следи и картини, порядъци и истини на единосъщото ни, крайно и безкрайно племенно съществуване.

БЕЛЕЖКИ:

1. Игов Св., История на българската литература, 2001, с. 19. [обратно]

2. Пак там, с. 19. [обратно]

3. Пак там, с. 22. [обратно]

4. Пак там, с. 21. [обратно]

5. Пак там, с. 13. [обратно]

6. Ясперс К., Въведение във философията, С., 1994, с. 74. [обратно]

7. Игов Св., Цит.съч., с. 877. [обратно]

8. Борхес Л. Вавилонската библиотека, С., 1989, с. 261. [обратно]

9. Пак там, с. 319. [обратно]

10. Пак там, с. 878. [обратно]

11. Рикьор П., История и истина, С., 1993, с. 236. [обратно]

© Антония Велкова-Гайдаржиева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 21.07.2002, № 7 (32)